Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragon Teeth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Майкъл Крайтън

Заглавие: Драконови зъби

Преводач: Владимир Германов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 19.03.2018 г.

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-830-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9317

История

  1. — Добавяне

Четири срещи

На гарата нае човек с празна зарзаватчийска каруца, който да превози сандъците до дома на Коуп на улица „Пайн“. Не беше далече и когато пристигна, установи, че Коуп притежава две еднакви триетажни каменни къщи — едната жилище, другата — частен музей и офис. Най-изненадващото беше, че Коуп живееше само на седем или осем пресечки от площад „Ритенхаус“, където майка му в момента се готвеше да го посрещне.

— Коя къща е жилището? — попита той каруцаря.

— Не знам, но мисля, че онзи човек ще ти каже — отговори каруцарят и посочи.

Беше самият Коуп, който тичаше надолу по стълбите.

— Джонсън!

— Професоре!

Коуп стисна ръката на Джонсън здраво и го прегърна.

— Ти си жив и…

Видя товара на каруцата.

— Възможно ли е?!

Джонсън кимна.

— Не беше невъзможно може би е най-добрият отговор.

Сандъците бяха откарани до музейната част от имота на Коуп. Мисис Коуп донесе лимонада и сладки и седнаха — охкаха при разказа му, суетяха се за външния му вид, възклицаваха заради сандъците с кости.

— Искам секретарката ми да запише целия разказ за приключението ти — каза Коуп. — Трябва да сме в състояние да докажем, че костите, които изкопахме в Монтана, сега са във Филаделфия.

— Някои може да са се счупили от друсането по каруците и влака — каза Джонсън. — Може да има и някоя и друга дупка от куршум, но общо взето са цели.

— Зъбите от бронтозавър? — попита Коуп, трепереше от вълнение. — Опази ли зъбите? Може да не говори добре за мен, обаче се тревожа за тях още от деня, когато реших, че са те убили.

— Ето в този сандък, професоре — каза Джонсън, след като намери отбелязания с X.

Коуп го отвори веднага, вдигна зъбите един по един, оглежда ги дълго, като хипнотизиран. Подреди ги в редица, както беше направил преди толкова много седмици там, на скалата, близо две хиляди мили на запад.

— Удивително! — каза той. — Просто удивително. Марш ще трябва доста да се потруди, за да извади нещо такова.

— Едуард? — каза мисис Коуп. — Не е ли по-добре да изпратим мистър Джонсън у дома, при семейството му?

— Да, разбира се — съгласи се Коуп. — Сигурно горят от нетърпение да те видят.

 

 

Баща му го прегърна топло.

— Благодаря на бога, че се върна, синко.

Майка му стоеше в горния край на стълбата и плачеше. После каза:

— Тази брада те прави страшно грозен, Уилям! Отърви се от нея веднага.

— Какво е станало с устната ти? — попита баща му. — Раниха ли те?

— Индианци — отговори Джонсън.

— Прилича ми на следа от зъби — обади се брат му, Едуард.

— Така си е — каза Джонсън. — Един индианец се покатери на каруцата и ме ухапа. Искаше да види какъв съм на вкус.

— Ухапал те е по устната? Да не е опитвал да те целуне?

— Те са диваци — каза Джонсън. — И са непредвидими.

— Целунат от индианец! — възкликна Едуард и плесна с ръце. — Целунат от индианец!

Джонсън нави крачола си и показа на всички белега от стрелата, пронизала крака му. Показа им и върха й. Предпочете да не споделя с тях всички подробности и не спомена за Емил и Уилямс или Миранда Лепъм, или както беше истинското й име. Разказа им обаче как е погребал Жабата и Малкия вятър.

Едуард се разплака и изтича горе в стаята си.

— Радваме се, че се върна, сине — каза баща му и изведнъж изглеждаше много по-стар.

 

 

Есенният семестър вече беше започнал, но деканът на Йейлския колеж му позволи да се запише въпреки закъснението. Джонсън реши да се наслади на драматичния ефект да се появи в трапезарията с дрехите си от Запада и с револвера.

Всички притихнаха. После някой извика:

— Ей, това е Джонсън! Уили Джонсън!

Джонсън отиде до масата на Марлин, който се хранеше с приятели.

— Струва ми се, че ми дължиш пари — каза Джонсън възможно най-заплашително.

— Колко шарено си се докарал — каза Марлин и се засмя. — Трябва да ме запознаеш с шивача си, Уилям!

Джонсън не каза нищо.

— Да приема ли, че си преживял много приключения на запад и си участвал в истински престрелки? — попита Марлин високо, за да го чуят всички.

— Да — отговори Джонсън. — Това е истината.

Подигравателната усмивка на Марлин помръкна, защото не беше сигурен какво иска да каже Джонсън.

— Мисля, че ми дължиш пари — повтори Джонсън.

— Скъпи приятелю, не ти дължа абсолютно нищо! Ако си спомняш, каза, че заминаваш с професор Марш, но всички знаят, че не си бил с него дълго, защото те е изгонил като мошеник и лъжец.

Джонсън сграбчи Марлин за яката, изправи го на крака без усилие и го блъсна в стената.

— Ти, сополив кучи сине, дай ми онези хиляда долара или ще ти пръсна главата!

Марлин пъшкаше. Погледна белега на Джонсън.

— Променил си се.

— А ти ми дължиш пари. Сега кажи на всички какво ще направиш.

— Ще ти дам хиляда долара.

— По-високо.

Марлин повтори по-високо. Присъстващите се разсмяха. Джонсън го пусна и излезе от трапезарията, а Марлин се свлече на пода като пихтия.

 

 

Отнийл Марш живееше сам в голяма къща, която беше построил на един хълм край Ню Хейвън. Докато се изкачваше по склона, Джонсън долови самотата и изолацията на професора, желанието му да получава одобрение, да има висок статус и да бъде приеман от обществото. Въведоха го в трапезарията. Марш работеше там, сам, над някакъв ръкопис. Вдигна очи.

— Искал си да ме видиш, професоре?

Марш го изгледа гневно.

— Къде са?

— Костите ли имаш предвид?

— Разбира се, че имам предвид костите! Къде са?

Джонсън издържа на погледа му, без да отмести своя. Даде си сметка, че вече не се страхува от този човек, по никакъв начин.

— При професор Коуп са. Всичките.

— Вярно ли е, че сте намерили останки на неизвестен динозавър с голям размер?

— Не ми е позволено да казвам, професоре.

— Ти си загубен глупак — каза Марш. — Пропиля възможността да станеш велик. Коуп никога няма да публикува, а ако го направи, докладът му ще е написан набързо и ще е пълен с неточности, така че никога няма да получи истинско признание от научната общност. Трябваше да ги донесеш в Йейл, за да бъдат изучени както трябва. Ти си глупак и предател на своя колеж, Джонсън.

— Това ли е всичко, професоре?

— Да, това е всичко.

Джонсън се обърна да си върви.

— Още едно нещо — каза Марш.

— Да, професоре?

— Предполагам, няма начин да вземеш тези кости?

— Няма, професоре.

— Тогава всичко е загубено — каза Марш тъжно. — Всичко е загубено.

Върна се към ръкописа си. Писалката му заскърца по хартията.

Джонсън излезе от стаята. По пътя към изхода мина край малък скелет на миниатюрния кон Eohippus, от креда. Това някак си го натъжи.

Той се обърна, излезе и забърза надолу по склона към колежа.