Майкъл Крайтън
Драконови зъби (33)

Армията пристига

На 14 септември 1876 две хиляди миньори се наредиха по улицата в Дедуд, за да приветстват с изстрели и радостни възгласи генерал Джордж Крук и подразделението му от 2-ра кавалерия, които влязоха в града.

„Трудно можеш да си представиш по-харесвана гледка за местните — пише Джонсън, — защото всички тук се страхуват от индианците, а генерал Крук води успешна война с тях от пролетта“.

Пристигащата войска беше в забележимо лошо състояние след шест месеца в равнините. Когато генерал Крук взе стая в хотел „Гранд Централ“, Пъркинс, по неговия учтив начин, предложи генералът да вземе вана в обществената баня на Дедуд и може би да се снабди с кат нови дрехи от магазина. Генерал Крук схвана намека и когато излезе на балкона на хотела, за да направи кратко обръщение към събралата се долу тълпа миньори, беше чист и спретнат.

Джонсън гледаше на веселието, което продължи до доста късно през нощта, от съвсем друга перспектива. „Тук най-накрая — написа той — е моят билет за цивилизацията!“

Джонсън попита интенданта на Крук, лейтенант Кларк, дали може да се присъедини към кавалерията при пътуването им на юг. Кларк отговори, че той не би имал нищо против, но преди това трябвало да се разберат с генерала. Джонсън се замисли как да заговори този човек и реши, че може да му предложи да му направи портрет.

— Генералът не обича снимки — посъветва го Кларк. — Не прави това. Отиди при него и го попитай направо.

— Добре — каза Джонсън.

— И още нещо — добави Кларк. — Не му стискай ръката. Мрази ръкостисканията.

— Добре — каза Джонсън.

Генерал-майор Джордж Крук беше военен до мозъка на костите — късо подстригана коса, пронизващ поглед, широка дълга брада, изправена стойка дори когато седеше на стола в трапезарията.

Джонсън изчака, докато Крук изпие кафето си и няколко почитатели си отидат, отиде при него и му обясни ситуацията.

Крук изслуша внимателно разказа на Джонсън, но много скоро започна да клати глава и да обяснява, че не може да води цивилни със себе си по време на военен поход, и да изрежда всички възможни опасности — с две думи, съжалявам, но е невъзможно.

Тогава Джонсън спомена вкаменелите кости, които трябва да откара у дома.

— Вкаменели кости?

— Да, генерале.

Крук попита:

— Копал си вкаменели кости?

— Да, генерале.

— И си от Йейл?

— Да, генерале.

Цялото поведение на генерала се промени.

— Тогава трябва да си бил с професор Марш от Йейл?

След много кратко колебание Джонсън отговори, че наистина е бил с професор Марш.

— Чудесен човек! Очарователен, интелигентен човек — заговори Крук. — Запознах се с него в Уайоминг през седемдесет и втора. Ходихме заедно на лов. Изключителен човек. Забележителен човек.

— Няма друг като него — съгласи се Джонсън.

— С неговата експедиция ли си бил?

— Да. Но бях принуден да се отделя от нея.

— Дяволски лош късмет — каза Крук. — Е, щом е за Марш, каквото мога, ще направя. Добре дошъл си да се присъединиш към колоната ни и ще превозим вкаменелите кости до Шайен безпроблемно.

— Благодаря, генерале!

— Натовари костите на подходяща каруца. Лейтенант Кларк ще ти окаже всякакво съдействие. Тръгваме призори, вдругиден. Ще се радвам да ни придружиш.

— Благодаря, генерале!