Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dragon Teeth, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka (2022 г.)
Издание:
Автор: Майкъл Крайтън
Заглавие: Драконови зъби
Преводач: Владимир Германов
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „БАРД“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 19.03.2018 г.
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-830-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9317
История
- — Добавяне
Лошите земи
Тишина под бледнеещата луна.
По лицето му се стичаше вода, по устните му всъщност. Той отвори очи и видя Малкия вятър наведен над него. Надигна глава.
Каруцата беше на колелата си. Конете пръхтяха тихо. Намираха се в подножието на тъмна скала, която се издигаше високо.
Джонсън усети бодване в крака. Опита да се раздвижи.
— Стой! — каза Малкия вятър. Гласът му беше напрегнат.
— Нещо не е наре…
— Стой! — повтори индианецът. Остави манерката и взе друга. — Пий.
Джонсън отпи, изплю, закашля се. Уискито изгори гърлото му, малко обля разцепената му устна и тя също пламна.
— Пие още — каза Малкия вятър. После сряза крачола на Джонсън с нож. Джонсън надигна глава, за да види какво прави.
— Не гледа — каза Малкия вятър, но беше много късно.
Стрелата беше пронизала десния му крак току под кожата и се бе забила в капрата. Около раната се виждаше нещо набъбнало, червено и грозно.
Джонсън почувства, че му призлява и му се повдига. Малкия вятър го сграбчи.
— Чакай! Пие!
Джонсън отпи голяма глътка. Пак му призля.
— Аз прави — каза Малкия вятър и се наведе над крака на Джонсън. — Ти не гледа.
Джонсън впери поглед в небето, в луната. Там се носеха тънки облаци. Почувства как уискито го хваща.
— Какво стана с Жабата?
— Сега не мърда. Не гледа.
— Жабата добре ли е?
— Сега не тревожи.
— Къде е? Искам да говоря с него!
— Сега боли — каза Малкия вятър.
Чу се лепкав звук и Джонсън усети пронизваща болка, толкова остра, че извика и гласът му отекна в черната скала. Усети парене, изгарящо и мъчително, което беше по-зле. Нямаше как да вика. Едва си поемаше дъх.
Малкия вятър вдигна кървавата стрела нагоре, към лунната светлина.
— Готово. Свършил.
Джонсън понечи да се надигне, но Малкия вятър го бутна назад и му подаде стрелата.
— Ти пази.
Джонсън усети топла кръв да изтича от отворената рана. Малкия вятър превърза раната с една кърпа.
— Добре. Така сега добре.
Въпреки разкъсващата болка Джонсън се надигна. Чувстваше се по-добре.
— Къде е Жабата?
Малкия вятър поклати глава.
Жабата беше проснат отзад в каруцата. Една стрела беше пронизала шията му отстрани, две други стърчаха от гърдите. Очите му гледаха изцъклено нагоре, устата беше отворена, сякаш беше изненадан, че е мъртъв.
Джонсън никога не беше виждал мъртвец и се почувства странно, когато затвори очите на Жабата и извърна лице. Тъгата не го потискаше много, защото имаше чувството, че не е тук, на това прокълнато място в Запада, че не е сам с някакъв индианец скаут, че не е в смъртна опасност.
Умът му просто отказваше да го приеме. Зачуди се какво да направи и каза:
— По-добре да го погребем.
— Не! — Малкия вятър беше ужасен.
— Защо не?
— Сиукс намери.
— Не и ако го погребем.
— Сиукс намери място, вземе скалп, вземе пръсти. Дойдат жени, вземат още. — Посочи чатала на трупа.
Джонсън потрепери.
— Къде са сиуксите сега?
Малкия вятър посочи нагоре, към равнината над скалите.
— Ще си тръгнат или ще останат?
— Останат. Дойдат сутринта. Може доведат още воини.
Умората налегна Джонсън, раната на крака му пулсираше.
— Ще тръгнем веднага щом съмне.
— Не. Тръгне веднага.
Джонсън вдигна очи. Облаците натежаваха, около луната се виждаше блед синкав пръстен.
— След няколко минути ще е тъмно като в рог. Няма да има и звездна светлина.
— Трябва тръгва — настоя Малкия вятър.
— Чудо е, че оцеляхме досега, но не можем да минем през лошите земи в тъмното.
— Тръгва сега — каза Малкия вятър.
— Ще умрем.
— Иначе пак умрем. Тръгва сега.
Тръгнаха в непрогледния мрак.
Джонсън караше каруцата, Малкия вятър крачеше няколко крачки напред. Носеше дълга тояга и шепа камъчета.
Когато не виждаше какво има напред, хвърляше камъче. Понякога минаваше доста време, преди камъчето да удари твърда земя, и тогава Малкия вятър продължаваше много бавно напред, като опипваше терена с тоягата като слепец, докато намери ръба на пропастта. След това насочваше каруцата в друга посока.
Напредваха мъчително и кошмарно бавно. Джонсън не смяташе, че изминават повече от неколкостотин метра за час. Струваше му се безпредметно. Призори индианците щяха да се спуснат в оврага, да видят следите им и да ги настигнат за минути.
— Има ли смисъл? — попита, когато пулсирането в крака му стана особено мъчително.
— Погледни небе — отвърна Малкия вятър.
— Виждам небето. Черно е.
Малкия вятър не каза нищо.
— Какво му има на проклетото небе? — настоя Джонсън.
Малкия вятър все така мълчеше.
Малко преди зазоряване заваля сняг.
Стигнаха до Мечи поток, края на лошите земи, и спряха да напоят конете.
— Сняг хубаво — каза Малкия вятър. — Войни хункпапа види сняг, знае лесно проследи и бави два часа в лагер.
— А през това време ние препускаме презглава.
Малкия вятър кимна.
— Препуска презглава.
От Мечи поток се насочиха през прерията възможно най-бързо. Каруцата подскачаше по неравния терен, болката в крака на Джонсън беше жестока.
— Къде отиваме? Във форт Бентън?
Малкия вятър поклати глава.
— Всички бели мъже отива във форт Бентън.
— Искаш да кажеш, че сиуксите ще очакват да отидем там?
Малкия вятър кимна.
— Тогава къде отиваме?
— Свещени планини.
— Какви Свещени планини? — попита Джонсън с тревога.
— Буреносни планини на Велик дух.
— Защо да ходим там?
Малкия вятър не отговори.
— Далече ли са тези планини? Какво ще правим, когато стигнем там?
— Четири дни — каза Малкия вятър. — Там намери много бели хора.
— А ти защо ще ходиш там?
Джонсън забеляза, че дрехата от еленова кожа на Малкия вятър е подгизнала в червено, изцапана е с кръв.
— Малък вятър! Ранен ли си?
С висок глас, почти фалцет, Малкия вятър започна да напява някаква песен. Повече не проговори.
Продължиха на юг.
Малкия вятър умря мълчаливо през третата нощ. Джонсън се събуди призори и го видя да лежи вдървен до тлеещия огън. Лицето му беше покрито със сняг, кожата му беше ледена на пипане.
Като се подпираше на карабината, Джонсън замъкна Малкия вятър до каруцата, намести го до Жабата и подкара пак. Беше гладен, тресеше го, имаше халюцинации. Беше сигурен, че се е загубил, но му беше все едно. Започна да си напомня да седи с изправен гръб, дори умът му се отдели от изпитанията и започна да му представя объркващи, разсейващи видения. В един момент беше убеден, че е на площад Ритенхаус във Филаделфия и безуспешно търси къщата на родителите си.
Рано на четвъртия ден попадна на пресни следи от каруца, много пресни. Водеха на изток, към верига ниски червеникави хълмове.
Навлезе сред хълмовете. Скоро видя места, където бяха сечени дървета, и имена, издялани по стъблата на други дървета — следи от бели хора. Беше много студено и снегът падаше на парцали. Накрая той изкачи последна стръмнина и видя града в долината от другата страна — една-единствена кална улица и груби дървени постройки от двете й страни.
Шибна конете и препусна надолу, към града.
Така на 31 август 1876 година Уилям Джонсън, полумъртъв от глад, жажда, изтощение и загуба на кръв, влезе с натоварена с кости и с два трупа — на бял мъж и на индиански скаут — каруца в град Дедуд Гълч.