Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dragon Teeth, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka (2022 г.)
Издание:
Автор: Майкъл Крайтън
Заглавие: Драконови зъби
Преводач: Владимир Германов
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „БАРД“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 19.03.2018 г.
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-830-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9317
История
- — Добавяне
Индианското село
Местните народи са ловували в западните равнини на Америка повече от десет хиляди години. Видели са как се оттеглят глетчерите и земята се затопля. Видели са (а може би са и ускорили) изчезването на големия мастодонт, хипопотама и страховития саблезъб тигър. Ловували са, когато земята е била покрита с гъсти гори, ловували са и когато се е превърнала в море от трева. През всичките тези хиляди години, при всичките промени на климата и дивеча, те са продължавали да живеят като ловци номади на огромните пространства на континента.
През деветнайсети век индианците от прериите бяха колоритни, загадъчни и войнствени хора. Пленяваха въображението на всички, които ги бяха виждали, и в много отношения, в популярните представи, олицетворяваха американските индианци въобще. Древността на ритуалите им и сложната организация на начина им на живот бяха обект на възхищение на либералните мислители.
Истината обаче беше, че общностите на индианците от равнините едва ли бяха по-стари от общностите на белите американци, които застрашаваха съществуването им. Индианците от равнините бяха номадски ловуващи общества, организирани около коня, подобно на монголите от Азия. Обаче в Америка не е имало коне, преди да ги докарат испанците триста години преди това, с което обществото на индианците се променя коренно.
Дори традиционните племенни структури и племенни съперничества не бяха така стари, както често се предполагаше. Повечето авторитети бяха на мнение, че индианците кроу някога са били част от народността на сиуксите, които населяваха земите, известни като Айова. Мигрирали на запад, към Монтана, и развили собствена идентичност, при което станали непримирими противници на бившите си роднини. Както пише един експерт: „Сиуксите и кроу са буквално еднакви като облекло, поведение, навици, език, обичаи, ценности. Би могло да се очаква, че тази близост ще бъде основа за приятелство, но в действителност тя само изостря антагонизма помежду им“.
Сега отиваха да посетят тези индианци кроу.
Първите впечатления от едно индианско селище често са противоречиви.
Хенри Мортън Стенли, уелският изследовател и журналист, който през 1871 г. открива д-р Дейвид Ливингстън в Африка, влиза в селото на Черния чайник заедно с войските на генерал Къстър и го намира за мръсно: „толкова мръсно всъщност, че не може да се опише“. Постелките гъмжали от пълзящи паразити, навсякъде се носела миризма на екскременти.
Други посетили индианско селище за първи път са потресени, защото видели как се пече куче или как жителите на селото дъвчат кървави парчета бизонско месо. Първите впечатления на Джонсън обаче при влизането на групата в селото онази вечер говорят повече за него, отколкото за индианците кроу. Ето какво пише той:
„Всеки, който си въобразява, че индианците номади водят волен и безгрижен живот, ще е лошо изненадан, когато посети тяхно селище. Селището на прерийните индианци, както и животът на воините, е подредено до крайност. Типитата се еднакви, от еленова кожа, подредени по строги правила. Има правила за поставяне на облегалките и постелките в типитата, за подреждането на суровите кожи, има правила за кройките и шарките на дрехите и типитата, правила за палене на огън и правила за готвене, правила за поведение на индианеца във всеки момент и по всяко време от живота му, правила за лов и правила за поведение преди лов. И всички тези правила се следват строго, до маниакалност, и напомнят на посетителя, че е попаднал сред народ от воини“.
Завързаха конете в края на селото и влязоха вътре бавно. От всички страни ги посрещаха любопитни погледи — смеещите се деца се смълчаваха и изчакваха непознатите да отминат. В ноздрите им нахлуха аромати от готвено еленско и смъдящата миризма на съхнещи кожи. След малко пред тях застана младеж и направи няколко сложни движения с ръце.
— Какво прави? — прошепна Джонсън.
— Език на знаците — отговори Жабата, който държеше инфектираната си ръка с другата.
— Разбираш ли го?
— Не — отговори Жабата.
Обаче Малкия вятър го разбираше и заговори на воина на езика на кроу. Индианецът ги поведе навътре в селището, до голямо типи, в което петима по-възрастни воини седяха в полукръг около запален огън.
— Вождовете — прошепна Жабата. Единият направи жест и белите мъже седнаха в полукръг срещу него.
„Тогава започнаха най-протяжните преговори, на които бях присъствал през живота си. Индианците обичат да говорят и няма за какво да бързат. Любопитството им, формалната сложност на церемониалните им слова, липсата на обстоятелства, налагащи бързане — всичко това говореше, че опознавателната среща ще продължи цяла нощ. Обсъждаха всичко (включително имената ни и значението им), откъде сме (градовете, значението на имената на градовете, по какви пътища сме минали, как сме избрали тези пътища и какво сме преживели по време на пътуването), защо сме дошли (защо се интересуваме от кости, как смятаме да ги изкопаваме и какво смятаме да правим с тях), с какво сме облечени и защо, какво е значението на пръстените, дрънкулките и токите на коланите ни и така нататък и така нататък до безкрай и до призляване“.
Ако приказките изглеждаха безкрайни, отчасти това се дължеше на напрежението, което изпитваха бледоликите. Стърнбърг забеляза, че „не се интересуват особено от отговорите ни“. Скоро стана ясно, че знаят за Коуп, че са им казали, че не обича индианците и че е убил собствения си баща. Били получили съвет да го убият.
Коуп побесня, но сдържа гнева си. Усмихна се приятно и каза на другите:
— Виждате ли злодеянията и техниките на черния измамник, които най-после лъсват пред очите на всички? Аз тормозя ли Марш? Опитвам ли да спра напредъка му на всеки кръстопът? Завиждам ли му? Това ви питам. Това ви питам!
Вождовете виждаха, че Коуп е разстроен, и Малкия вятър побърза да ги увери, че има недоразумение.
Индианците настояваха, че няма недоразумение — Коуп им бил описан добре и вярно.
Кой им е казал тези неща за него, попита ги Малкия вятър.
Агенция Червен облак.
Агенция Червен облак е агенция на сиуксите.
Така е.
Сиуксите са ваши врагове.
Така е.
Как можете да вярвате на думите на враг?
Разговорът продължаваше още и още. Най-накрая, за да овладее гнева си или може би нервите си, Коуп започна да скицира. Нарисува вожда и портретът предизвика голям интерес. Вождът поиска рисунката и Коуп му я даде. После поиска писалката на Коуп. Коуп отказа.
— Професоре — намеси се Стърнбърг. — Мисля, че е по-добре да му я дадеш.
— Няма.
— Професоре…
— Е, добре. — Коуп подаде писалката.
Малко преди разсъмване разговорът се насочи към Жабата.
Повикаха някакъв друг вожд, много бледен и с безумен поглед. Името му беше Белия елен. Белия елен погледна Жабата, промърмори нещо и излезе.
След това индианците заявиха, че искат Жабата да остане в лагера, а другите да си отидат.
Коуп отказа.
— Всичко е наред — успокои го Жабата. — Ще съм нещо като заложник.
— Могат да те убият.
— Ако убият мен — каза Жабата, — почти сигурно ще убият и вас, малко след това.
В края на краищата Жабата остана, а другите си тръгнаха.
От лагера гледаха надолу към индианското селище. Съмваше. Воините започнаха да подвикват и да яздят в кръг. Запалиха голям огън.
— Горкият Жаба — каза Айзък. — Сигурно ще го изтезават.
Коуп се взираше през далекогледа, но димът скриваше всичко.
Индианците започнаха да пеят. Това продължи до девет сутринта, когато изведнъж престана.
Няколко воини се качиха на коне до лагера им и доведоха Жабата, също на кон. Видяха как Коуп мие изкуствените си зъби в тенекиена купа, останаха омагьосани и преди Жабата да слезе от коня, настояха Коуп да си сложи зъбите, почти като истински, и да ги свали пак.
Коуп го направи няколко пъти, като показваше контраста между ослепителна усмивка и зяпаща беззъба дупка. Индианците си тръгнаха много развеселени.
Объркан, Жабата ги проследи с поглед.
— Този вожд, Белия елен, направи магия с ръката ми — каза той. — За да я излекува.
— Болеше ли?
— Не, само размахваха пера над нея и припяваха. Обаче трябваше да изям някаква гадост.
— Каква гадост?
— Не знам, обаче беше ужасна. Сега съм много уморен.
Сви се под каруцата и спа дванайсет часа.
На следващата сутрин ръката на Жабата беше много по-добре. След три дни беше напълно излекувана. Индианците идваха всяка сутрин, за да видят Коуп.
И гледаха как Смешния зъб си мие изкуствените зъби. Често се въртяха в лагера, но не задигнаха нищо.
И много се интересуваха от това, което правят белите — търсенето на кости.