Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragon Teeth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Майкъл Крайтън

Заглавие: Драконови зъби

Преводач: Владимир Германов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 19.03.2018 г.

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-830-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9317

История

  1. — Добавяне

Емили

Жените в Дедуд не бяха много и не бяха по-добри, отколкото трябваше да са. Повечето живееха в дом, наречен „Щуреца“, долу, в южния край на града, където упражняваха занаята си под хладния наблюдаващ поглед на мисис Маршал, която пушеше опиум и притежаваше заведението. Имаше и независими, като Джейн Белята, която демонстративно тъгуваше за смъртта на Бил Хикок, което пък отвращаваше приятелите на Бил. Джейн Белята беше толкова мъжествена, че често обличаше военна униформа и пътуваше незабелязано с момчетата в синьо, като ги обслужваше на терен. Бе придружавала 7-а кавалерия на генерал Къстър неведнъж. Беше такава мъжкарана обаче, че често се хвалеше: „Дай ми изкуствен и никоя жена няма да познае в тъмното, че не съм мъж“. Както бе отбелязал един наблюдател, заради това привлекателността на Джейн оставала някак неясна.

Неколцина миньори бяха взели със себе си жените и семействата си, но те не се появяваха често сред хората. Полковник Рамзи имаше дебела жена, индианка, казваше се Сен-а-лиз. Мистър Самюълс също имаше жена, но тя беше болна от туберкулоза и никога не излизаше. Така женският елемент се осигуряваше предимно от дамите от „Щуреца“ и момичетата, които работеха в баровете. По думите на един посетител на Дедуд, това бяха „приятни жени на определена възраст, но на вид закоравели и зли като останалия пейзаж в този злощастен миньорски град“. Тези, които бяха крупиета на масите в баровете, пушеха и псуваха не по-зле от най-обръгналите мъже и знаеха толкова трикове, че старите комарджии ги отбягваха и предпочитаха крупиета мъже. В този загрубял и неугледен свят мис Емили Шарлот Уилямс се открояваше като красиво ефимерно видение.

Пристигна един ден по пладне на миньорска каруца, облечена изцяло в бяло, с очарователно прибрана отзад коса. Беше млада — макар и няколко години по-възрастна от Джонсън. Беше безупречна — деликатна, свежа и мила, и притежаваше някои забележителни извивки на тялото. Когато си взе стая в „Гранд Централ“, тя стана най-интересният пришълец, откакто в града бе дошъл младият Фоти с каруца тайнствени сандъци и два трупа, покрити със сняг.

Новината за пристигането на мис Емили, за красивата й външност и трогателната й история обиколи града веднага. Трапезарията на Пъркинс, която дотогава никога не беше пълна, онази вечер се пукаше по шевовете, защото всички искаха да зърнат новопристигналото същество.

Беше осиротяла, дъщеря на проповедник, преподобния Уилямс, убит в близкия град Гейвил, докато строял църква. В началото се говореше, че бил застрелян от сатанински бандит, но после се оказа, че е паднал от строящия се покрив и си счупил врата.

В скръбта си, говореше се още, мис Емили събрала малкото си вещи и тръгнала да търси брат си, Том Уилямс, за когото знаела, че разработва парцел някъде в Черните хълмове. Вече беше ходила до Монтана Сити и Крук Сити, но не бе успяла да го открие. Сега беше в Дедуд, където смяташе да остане два-три дни, може би повече.

 

 

Мъжете в хотела онази вечер се бяха изкъпали и бяха облекли най-чистите си дрехи. Джонсън записа в дневника си, че е „забавно да гледаш как тези закоравели мъже се издокарват и как пъчат гърди, докато опитват да ядат супата си, без да сърбат“.

В трапезарията обаче се долавяше и някакво напрежение, което се усили, когато Черния Дик отиде до масата на мис Емили (обектът на всички погледи се хранеше сам) и се представи. Предложи й да я придружи на разходка из града същата вечер. Тя му благодари с възхитително самообладание и му каза, че смята да се оттегли в стаята си рано. Той й предложи да й помогне да открие брат си. Тя му благодари, но каза, че вече има много предложения за помощ.

Всички наблюдаваха Дик и той го знаеше. Потеше се. Лицето му почервеня, гледаше лошо.

— Изглежда, не мога да помогна с нищо, така ли?

— Оценявам щедрото ви предложение, разбира се — каза тя тихо.

Дик като че ли донякъде се омилостиви, след което се върна с тежки стъпки до масата си и седна посърнал при братята си.

Всичко това щеше да приключи дотам, ако мис Емили не се бе обърнала към Джонсън с най-милия възможен глас:

— Вие ли сте младият фотограф, за когото слушах толкова много?

Джонсън отговори, че сигурно е той.

— Ще се радвам да видя галерията ви от снимки — каза Емили. — Брат ми може да е на някоя от тях.

— С радост ще ви ги покажа сутринта — отговори Джонсън и се усмихна учтиво.

Черния Дик изглеждаше готов да убива — и най-вече да убие Джонсън.

 

 

„Няма по-голямо удоволствие от това да спечелиш нещо, което всички желаят“ — написа Джонсън в дневника си. Легна си щастлив. Беше свикнал да спи до сандъците в стаята си и не само с финия прах, който се сипеше от тях и се стелеше по пода, но и с тъмнината като в гробница и странното усещане за близост заради присъствието на костите на онези огромни същества в стаята. И разбира се, огромните зъби, зъбите на истинския дракон, ходил някога по земята. Намираше близостта им за странно успокояваща.

И сутринта щеше да му донесе срещата с Емили.

Щастието му обаче се оказа кратко.

Емили остана разочарована от снимките, защото не откри брат си на тях.

— Защо не погледнеш пак? — предложи й той, вече бяха минали на „ти“. Беше прегледала снимките съвсем набързо.

— Не, не. Знам, че не е на тези. — Заразхожда се неспокойно из ателието му, като оглеждаше наоколо.

— Показа ли ми всички снимки, които имаш?

— Всички от Дедуд. Да.

Тя посочи един рафт в ъгъла.

— Не ми показа тези.

— Тези са от времето, което прекарах в лошите земи. Брат ти го няма там, уверявам те.

— Но аз искам да ги разгледам. Донеси ги, седни до мен и ми разкажи какво е по тези лоши земи.

Беше толкова очарователна, че не би могъл да й откаже. Свали плаките и й показа снимките, които сега му се струваха правени в друг живот.

— Кой е този с малката копачка?

— Това е професор Коуп, с геоложкото му чукче.

— А това до него?

— Това е череп на саблезъб тигър.

— А този мъж?

— Това е Черпака, кочияш и готвач.

— А тези двамата? Този тук индианец ли е?

— Това са Чарли Стърнбърг и Малкия вятър. Той беше скаут. Умря.

— О, боже. И това ли са лошите земи? Приличат на пустиня.

— Да, виждаш каква ерозия има.

— Колко време прекара там?

— Месец и половина.

— А защо изобщо отидохте на такова място?

— Ами, където има ерозия, костите стърчат навън и се откриват по-лесно.

— Отишли сте там заради кости?

— Да, разбира се.

— Колко странно — каза тя. — Много пари ли ти платиха?

— Не, аз сам си платих, за да отида.

— Платил си сам? — Тя посочи пущинака на снимката. — За да отидеш там?

— Това е дълга история — каза Джонсън. — Хванах се на бас в Йейл, после трябваше да замина.

Обаче се виждаше, че тя вече не слуша. Вдигна стъклените плаки към светлината и ги огледа бързо една след друга.

— Какво се надяваш да откриеш? — попита я Джонсън, докато я наблюдаваше какво прави.

— За мен е странно — каза тя. — Просто бях любопитна с какво се занимаваш. Ето, върни ги на мястото им.

Когато той сложи плаките на рафта, Емили попита:

— И намери ли кости?

— О, да. Много.

— И къде са те сега?

— Половината заминаха по река Мисури с парахода. Другата половина са при мен.

— При теб? Къде?

— В хотела.

— Може ли да ги видя?

Нещо в поведението й го накара да се усъмни.

— Защо ти е да ги гледаш?

— Любопитно ми е, след като ги спомена…

— Всички в града са любопитни да ги видят.

— Разбира се, ако е толкова трудно да…

— О, не — прекъсна я Джонсън. — Няма нищо трудно.

 

 

В стаята си отвори един от сандъците, за да може Емили да разгледа съдържанието му. По пода се посипа фин прах.

— Това са само стари камънаци! — каза тя, когато се вгледа в парчетата почернял фосил.

— Не, не, това са вкаменелости. Погледни тук — каза Джонсън и проследи формата на динозавърско бедро. Беше чудесен екземпляр.

— Но аз мислех, че си намерил стари кости, не камъни.

— Вкаменелите кости са камъни.

— Няма нужда да се заяждаш.

— Извинявай, Емили. Разбери обаче, че тези неща нямат никаква стойност тук, в Дедуд. Това са кости, които са лежали в земята милиони години и които са били на същества, които отдавна са измрели. Тази кост е от животно с рог на носа, като носорог, но много по-голямо.

— Наистина?

— Да.

— Това е чудесно, Бил — каза тя, вече го наричаше на малко име. Деликатният й ентусиазъм го трогна.

Тя беше първият добронамерен човек, когото срещаше от доста време.

— Така е — отвърна той, — но никой не ми вярва. Колкото повече обяснявам, толкова повече се съмняват. И в края на краищата ще нахълтат и ще изпочупят всичките, ако не ги изнеса от Дедуд навреме.

По едната му буза се търкулна сълза и той се обърна, та Емили да не види, че плаче.

— Защо, Бил, какво има? — попита тя и седна до него на леглото.

— Нищо — отговори той, избърса лицето си и се обърна към нея. — Просто… Не съм искал да се занимавам с това. Дойдох на запад и сега трябва да се грижа за тези кости. Те са моя отговорност и искам да ги опазя, така че професорът да ги изследва, обаче никой тук не ми вярва.

— Аз ти вярвам — каза тя.

— Значи си единствената в Дедуд.

— Да ти кажа ли една моя тайна? — попита Емили. — Всъщност не съм сирак.

Той слушаше в очакване.

— Идвам от Уайтуд, където живея от лятото.

Джонсън продължаваше да слуша мълчаливо.

Емили прехапа устна.

— Дик ме забърка в това.

— В какво те забърка? — попита той, докато се чудеше колко добре Емили познава Дик.

— Смяташе, че ще споделиш с една жена и ще му кажеш какво всъщност има в сандъците.

— И ти се съгласи да ме попиташ — каза той. Чувстваше обида.

Тя сведе очи, сякаш засрамена.

— И аз самата бях любопитна.

— В сандъците наистина има кости.

— Вече ми е ясно.

— Не ги искам… не искам да правя с тях каквото и да било… обаче са моя отговорност.

— Вярвам ти. — Емили се намръщи. — Сега трябва да убедя Дик. Той е твърдоглав, знаеш.

— Знам.

— Но ще говоря с него — каза тя. — Ще се видим за вечеря.

 

 

Тази вечер в трапезарията имаше двама нови посетители. На пръв поглед приличаха на близнаци, бяха почти еднакви на външен вид — високи, стройни, мускулести мъже на по двайсет и няколко, с еднакви гъсти мустаци. Еднакви чисти бели ризи. Бяха тихи и самоуверени и излъчваха сила и спокойствие.

— Знаеш ли кои са тези? — прошепна Пъркинс на Джонсън, докато пиеха кафе.

— Не.

— Това са Уайът Ърп и брат му Морган. Уайът е по-високият.

Когато чуха имената си, двамата погледнаха към масата на Джонсън и кимнаха учтиво.

— Това е Фоти Джонсън. Той е фотограф от колежа Йейл — представи го Пъркинс.

— Здрасти — поздравиха братята Ърп и отново се съсредоточиха върху вечерята си.

Имената им не бяха познати на Джонсън, но поведението на Пъркинс показваше, че са важни и известни. Джонсън прошепна:

— Кои са те?

— От Канзас са — отговори Пъркинс. — Абилин и Додж Сити.

Джонсън поклати глава.

— Те са известни стрелци — прошепна Пъркинс. — И двамата.

Джонсън все още нямаше представа що за хора са, но всеки новодошъл в Дедуд беше потенциален кандидат за снимка, така че след вечеря им го предложи. В дневника си записа първия разговор с братя Ърп. В него няма нищо драматично.

— Дали вие, господа, бихте искали фотография? — попита Джонсън.

— Фотография? Може би — отговори Уайът Ърп. Отблизо приличаше на момче — слаб и висок. Гледаше втренчено, лицето му не трепваше, беше почти сънливо спокоен. — Колко ще струва?

— Четири долара — отговори Джонсън.

Братя Ърп се спогледаха мълчаливо.

— Не, благодаря — каза Уайът Ърп.