Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragon Teeth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Майкъл Крайтън

Заглавие: Драконови зъби

Преводач: Владимир Германов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 19.03.2018 г.

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-830-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9317

История

  1. — Добавяне

Престрелка

Черния Дик се появи бесен в „Гранд Централ“ на закуска. Отвори вратата с ритник.

— Къде е малкото копеле?

После видя Джонсън.

— Не си падам по стрелбата — каза Джонсън възможно най-спокойно.

— Никой страхливец не си пада.

— Свободен си да имаш всякакво мнение.

— Застрелял си Клем в гърба. Ти си гадно змийче!

— Той ограбваше собствеността ми.

— Застрелял си го в гръб, кучи сине!

Джонсън поклати глава.

— Няма да ме предизвикаш.

— Тогава чуй следното — каза Дик. — Застани срещу мен на улицата или ще отида при онази барака в Китайския квартал и ще гръмна безценните ти кости с динамит на парчета, до една. Може да гръмна и малко от китайците, дето са ти помогнали.

— Няма да посмееш.

— Не виждам кой ще ме спре. Искаш ли да видиш как ще взривя безценните ти кокали?

Джонсън почувства как го обзема дълбок гняв. Всичките му разочарования, всички трудности от седмиците в Дедуд го връхлетяха.

Беше доволен, че е преместил сандъците. Задиша дълбоко, бавно. Лицето му беше странно изопнато.

— Не — каза Джонсън и стана. — Ще се видим отвън, Дик.

— Много добре — каза Дик. — Ще те чакам.

И Дик излезе, като затръшна вратата.

Джонсън стоеше в хотелската трапезария. Другите закусващи го гледаха мълчаливо. Пълна тишина. През прозорците влизаше слънчева светлина.

Той чуваше гарваните навън.

Чуваше тракането и скърцането на каруци. Чуваше хора, които подвикваха да се разчисти улицата, защото щяло да има стрелба. Чуваше уроците по пиано на мисис Уилсън от съседната къща — дете свиреше гами.

Чувстваше се напълно нереален.

След минута в трапезарията нахълта Уайът Ърп.

— Истина ли е тази глупост между теб и Дик Къри?

— Истина е.

Ърп се втренчи в него за момент, после каза:

— Послушай съвета ми и се откажи.

— Няма да се откажа.

— Можеш ли да стреляш?

— Не добре.

— Това е лошо.

— Все едно, ще застана срещу него.

— Искаш ли съвета ми, или искаш да умреш по своя си начин?

— Благодарен съм за всеки съвет — каза Джонсън. Усети, че устните му помръдват, че ръцете му треперят.

— Седни — каза Ърп. — Виждал съм доста такива репчения и винаги е едно и също. Пред теб е бандитът Дик, който е доста самонадеян и е застрелял доста хора. Бърз е. Повечето от жертвите му обаче са били или пияни, или изплашени до смърт, или и двете.

— Аз определено съм изплашен.

— Това е нормално. Само помни, че повечето от тези бандити са или страхливци, или самонадеяни кавгаджии, които използват свой трик. Трябва да избегнеш триковете му.

— Какъв трик? Какво ще направи?

— Някои се спускат към теб, други опитват да ти отвлекат вниманието — пушат пура, хвърлят я, очакват погледът ти инстинктивно да я проследи. Други опитват да ти говорят. Или се прозяват, за да те накарат и ти да се прозинеш. Трикове.

— Какво да направя? — Сърцето на Джонсън бумтеше толкова силно, че той едва чуваше гласа си.

— Когато излезеш вън, не бързай. И не го изпускай от очи, нито за миг — може да опита да те застреля още докато излизаш на улицата. Не го изпускай от очи. След това заеми позицията си, леко разкрачен, намери равновесието. Не допускай да те разсейва с приказки. Съсредоточи се върху него. Не го изпускай от поглед, каквото и да направи. Наблюдавай очите му. По очите му ще разбереш кога смята да започне играта, още преди да е мръднала ръката му.

— Как ще позная?

— Ще познаеш, не се тревожи. Остави го да стреля първи. Ти извади револвера си съсредоточено, прицели се внимателно, пусни един патрон в средата на корема му. Не прави глупостта да се целиш в главата му. Изстрелът ти трябва да е в целта. Улучи го в корема и го убий.

— О, боже! — Започваше да осъзнава реалността.

— Сигурен ли си, че не искаш да се откажеш?

— Няма да се откажа!

— Добре. — Ърп кимна. — Убеден съм, че ще се справиш. Дик е надут пуяк, мисли, че си лесна мишена. Няма по-добър противник от самонадеяния.

— Радвам се да го чуя.

— Ще се справиш — повтори Ърп. — Револверите ти заредени ли са?

— Не.

— Зареди ги, момче.

 

 

Джонсън излезе от хотела в утринната светлина. Главната улица на Дедуд беше пуста. Цареше пълна тишина, ако не се броеше урокът по пиано на мисис Уилсън — монотонните гами.

Черния Дик чакаше в северния край на улицата. Пушеше пура. Широкополата му шапка хвърляше върху лицето му плътна сянка. Джонсън не виждаше очите му. Поколеба се.

— Хайде, Фоти, излизай — извика Дик.

Джонсън направи няколко крачки от хотела към улицата. Усещаше как подметките му затъват в калта.

„Не го изпускай от очи. Нито за миг не го изпускай от очи“.

Стигна до средата на улицата, спря.

„Намери си баланса, леко разкрачи крака“.

Съвсем ясно чу гласа на мисис Уилсън да казва: „Не, не, Шарлот! Темпо!“.

„Съсредоточи се. Съсредоточи се върху него“.

Бяха на десетина метра един от друг, на главната улица на Дедуд, огрени от ранното слънце.

Дик се засмя.

— Ела ми по-насам, Фоти.

— И така е добре — каза Джонсън.

— Едва те виждам, Фоти.

„Не го оставяй да ти говори. Наблюдавай го“.

— Аз те виждам добре — отвърна Джонсън.

Дик се засмя. Смехът му отекна в тишината.

„Наблюдавай очите му. Наблюдавай очите му“.

— Някакви последни желания, Фоти?

Джонсън не отговори. Усещаше как сърцето му се блъска в гръдния кош.

Черния Дик захвърли пурата си. Тя полетя във въздуха, падна в калта.

„Каквото и да прави, не го изпускай от поглед“.

Дик извади револвера си.

Стана много бързо. Тялото на Дик се скри зад облак гъст черен дим и два куршума изсвистяха покрай Джонсън, преди самият той да извади револвера си. Усети как трети куршум отнесе шапката му, преди да се прицели и да стреля. Револверът подскочи в ръката му. Чу болезнен вик.

— Кучи син! Улучи ме!

Джонсън се вторачи в дима, повече объркан, отколкото нещо друго. Първо не видя нищо — Дик сякаш се бе изпарил от улицата.

След това димът се разнесе и Джонсън видя Дик да се гърчи в калта.

— Простреля ме! Проклятие! Ти ме простреля!

Джонсън остана на място, вторачен в Дик. Дик се изправи с мъка, стиснал обляното си в кръв рамо, ръката му беше увиснала безсилно. Сега беше покрит и с кал.

— Проклет да си!

„Довърши го“, помисли си Джонсън.

Вече обаче бе убил човек и сърцето не му даваше да натисне спусъка. Проследи с поглед как Дик се добра със залитане до коня си, как се качи на седлото.

— Ще те пипна! Ще те пипна! — извика Дик и препусна извън града.

Джонсън го проследи с очи. Чу възгласи и аплодисменти от различни посоки, откъм околните сгради. Почувства се замаян, краката му омекнаха.

* * *

— Справи се добре — отбеляза Ърп. — Само дето не го уби.

— Не съм бандит.

— Всичко е наред — каза Ърп. — Обаче трябваше да го убиеш, помни ми думата. Раната му не е смъртоносна, а сега имаш враг за цял живот.

— Не можех да го убия, Уайът.

Ърп се вгледа в него за момент.

— От Изтока си, там е бедата. Нямаш здрав разум. Ще трябва да се изнесеш от града, при това бързо.

— Защо?

— Защото, момче, вече имаш репутация.

Джонсън се засмя.

— Всички тук знаят кой съм.

— Вече не — каза Ърп.

Оказа се, че Фоти Бил Джонсън, човекът, застрелял Клем Къри и застанал срещу Дик Къри, наистина се е превърнал в зловеща знаменитост в Дедуд. Всички, които се имаха за добри стрелци, изведнъж започнаха да искат среща с него.

След два дни измъкване от покани за дуели Джонсън си даде сметка, че Уайът Ърп е прав. Налагаше се да напусне Дедуд скоро. Имаше достатъчно пари да купи билет за себе си и багажа за експресния дилижанс за следващия ден. Преди да се е стъмнило съвсем, взе един от конете и отиде да провери дали гробът на Малкия вятър не е бил разкопан. Засега не беше. Земята се бе втвърдила от студа, а той не бе оставил следи. Въпреки това се прибра незабавно, за да не го забележат.

Междувременно на Ърп му бе писнало от хазарт и от безуспешното ухажване на мис Емили. Бе очаквал Дедуд да му предложи шерифския пост, но не последва предложение, така че той смяташе да пътува на юг за зимата.

— Кога тръгваш? — попита го Джонсън.

— Теб какво те интересува?

— Може да тръгнеш с мен.

— С теб и костите ти? — Ърп се засмя. — Момче, всички бандити и разбойници от тук до Шайен те чакат да излезеш от Дедуд с тези кости.

— Сигурен съм, че ще се измъкна, ако дойдеш с мен.

— Мисля да почакам, за да придружа мис Емили.

— Мис Емили също може да дойде утре, особено ако и ти яздиш с нас.

Ърп се втренчи в него изпитателно.

— А каква полза ще имам аз от това, момче?

— Обзалагам се, че дилижансът ще ти плати добре като куриер. — Куриерите бяха охрана и получаваха добри пари.

— Ти не можеш ли да подобриш условията?

— Няма начин.

Ърп се замисли, после каза:

— Ето какво. Ако те преведа до Шайен, ще ми дадеш половината от товара си.

— Половината от костите?

— Точно така — каза Ърп, усмихна се широко и намигна. — Половината кости. Какво ще кажеш?

„Тогава осъзнах — написа Джонсън вечерта на 28-и септември, — че мистър Ърп е като всички останали и изобщо не вярва, че в сандъците има кости. Бях изправен пред морална дилема.

Мистър Ърп се държеше приятелски с мен и ми бе помагал неведнъж. Исках от него да се изложи на истинска опасност, а той мислеше, че рискува живота си заради съкровище. Бях длъжен да го убедя, че това е недоразумение от алчност.

Бях получил обаче солидно образование от Запада — каквото Йейл не беше в състояние да ми осигури. Човек трябва да се грижи сам за себе си — това бях научил. Така че казах само: Мистър Ърп, имаме сделка“.

Дилижансът трябваше да замине от Дедуд на следващата сутрин.

 

 

Джонсън се събуди в три след полунощ. Беше време да извади сандъците с кости. Беше се договорил с Кан да му помогне, защото никой бял мъж не би искал да изкопае мъртъв индианец.

Излязоха с каруцата от града и първото, което направиха, беше да изкопаят Малкия вятър, който сега не миришеше чак толкова лошо, колкото преди, заради студеното време.

Качиха сандъците на каруцата. Бяха мръсни и влажни от престоя под земята, но иначе всичко беше наред.

Този път Джонсън запълни по-голямата част от дупката, преди да върне трупа на Малкия вятър в земята. При вида му се замисли. Даде си сметка, че гротескното не е в гниещото сивкаво лице на Малкия вятър. Гротескното беше, че погребваше този нещастник за трети път. Малкия вятър бе умрял, за да го защити и спаси, а в замяна той не му даваше да почива в мир.