Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragon Teeth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Майкъл Крайтън

Заглавие: Драконови зъби

Преводач: Владимир Германов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 19.03.2018 г.

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-830-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9317

История

  1. — Добавяне

Последен ден в Дедуд

На 15 септември, последния му ден в Дедуд, Джонсън пое два последни фотографски ангажимента.

Сутринта отиде до Негърската клисура, за да снима чернокожите миньори, попаднали там на невероятна жила. Шестима души вадеха близо две хиляди долара на ден от седмици — рудата им беше транспортирана у дома и те вече бяха продали парцела си.

Сега позираха облечени с парцаливите си работни дрехи до клисурата, после — наконтени с нови дрехи, как изгарят парцалите.

Бяха в приповдигнато настроение и искаха снимката, за да я занесат у дома, в Сейнт Луис. На свой ред Джонсън се зарадва да види миньори, които отнасят припечеленото у дома със себе си.

Повечето оставяха резултата от труда си в баровете или по игралните маси, но тези мъже бяха различни. „Толкова са весели! — написа Джонсън, несъмнено също развеселен. — Желая им много късмет по пътя към дома!“

Следобеда фотографира фасадата на хотел „Гранд Централ“ по поръчка на собственика Сам Пъркинс.

— Снима всички останали — каза му Пъркинс — и понеже заминаваш, можеш да направиш поне това за мен.

Джонсън трябваше да сложи камерата на отсрещната страна на улицата.

Ако я беше сложил по-близо, минаващите коне и впрягове щяха да изпръскат обектива с кал. Движението по улицата щеше да закрива гледката към хотела, но Джонсън беше наясно, че при продължителна експозиция бързо движещите се обекти — коне и каруци — ще оставят само призрачни хоризонтални ивици — а хотелът щеше да изглежда сякаш е на пуста улица.

Наистина, фотографите се виждаха в чудо, когато трябваше да заснемат оживлението по улиците, защото конете и впряговете се движеха прекалено бързо, за да бъдат уловени на снимка.

Джонсън направи обичайната експозиция, бленда 11, 22 секунди, а после, тъй като светлината беше особено силна и имаше резервна плака, която беше мокра и готова, реши да улови уличния живот на Дедуд в един последен бърз кадър. Използва бленда 3,5, за 2 секунди.

Прояви двете плаки в тъмната стаичка в ателието си и докато съхнеха, купи подходяща каруца, за да транспортира костите с кавалерията. После отиде до хотела, за да натовари сандъците и да вечеря за последен път в Дедуд.

Когато стигна, видя да изнасят на улицата труп.

Норман Х. Уолш — Тексас Том — бил намерен удушен в стаята си на втория етаж на хотела. Тексас Том беше нисък раздразнителен човек, за когото се шушукаше, че бил член на бандата обирджии на дилижанси на Къри. Подозренията за убийството естествено се насочиха към Черния Дик Къри, който също беше отседнал в хотела по това време, но никой не беше достатъчно смел, за да го обвини открито.

На свой ред Черния Дик твърдеше, че по това време е бил в бар „Мелодеон“ и че е в пълно неведение какво може да се е случило с Тексас Том.

И въпросът щеше да приключи, ако Сам Пъркинс не се бе спрял край масата на Джонсън за вечеря и не го бе попитал за снимката на хотела.

— Направи ли я днес? — попита Пъркинс.

— Да.

— И как стана?

— Много добре — отговори Джонсън. — Утре сутринта ще я имаш.

— По кое време я направи? — попита Пъркинс.

— Трябва да е било към три следобед.

— Тогава няма ли сенки? Не искам заведението да изглежда потискащо, със сенки.

— Имаше някакви сенки — отговори Джонсън и му обясни, че със сенките снимките изглеждат по-добре, с тях имат повече дълбочина и настроение.

Едва тогава Джонсън забеляза, че Черния Дик ги наблюдава с интерес.

— Откъде направи снимката? — попита Пъркинс.

— От отсрещната страна на улицата.

— Къде точно? Пред магазина на Донахю?

— Не, по-нататък, пред Ким Син.

— Я да чуем какви ги дрънкате вие двамата? — намеси се Черния Дик.

— Фоти днес снима хотела ми.

— Така ли. — Гласът на Черния Дик стана леден. — Кога стана това?

Джонсън веднага съзря опасността в ситуацията, но Пъркинс нямаше понятие за това.

— Какво каза, Фоти? Към три часа?

— Някъде там — отговори Джонсън.

Дик наклони глава и впери в Джонсън здравото си око.

— Фоти, предупредих те да не снимаш, когато съм наблизо.

— Ама ти не беше наблизо, Дик — обади се Пъркинс. — Забрави ли? Каза на съдия Харлан, че цял следобед си бил в бара.

— Знам какво казах на съдия Харлан — изръмжа Дик и се обърна бавно към Джонсън. — Откъде направи снимките, Фоти?

— От отсрещната страна на улицата.

— Добре ли станаха?

— Е, всъщност нищо не излезе. Утре ще трябва да ги направя пак. — Докато говореше, ритна Пъркинс под масата.

— Мислех си, че снимките ти винаги се получават.

— Невинаги.

— Къде са снимките, които направи днес?

— Изтърках стъклата. Не ставаха за нищо.

Дик кимна.

— Добре тогава.

И пак се наведе над чинията си.

 

 

— Мислиш ли същото, което мисля аз? — попита Пъркинс по-късно.

— Да — отговори Джонсън.

— Тексас Том беше в стая от предната страна на хотела, с прозорец към улицата. По средата на следобеда слънцето свети вътре. Погледна ли внимателно снимката?

— Не — отговори Джонсън. — Не съм.

В този момент влезе съдия Харлан, задъхан. Разказаха му бързо за разговора с Черния Дик.

— Не виждам никаква причина да задържа Дик — каза той. — Идвам от „Мелодеон“. Всички се кълнат, че са играли карти с него цял следобед, точно както казва той.

— Сигурно ги е купил!

— Повече от двайсет души са го видели. Съмнявам се да е платил на всички — каза съдия Харлан. — Не, Дик наистина е бил там.

— Кой тогава е убил Тексас Том?

— Ще мисля за това по време на съдебното изслушване сутринта — каза съдия Харлан.

 

 

Джонсън смяташе да си събере багажа след вечеря, но любопитството — и настояванията на Пъркинс — го накараха да се върне в ателието си.

— Къде са? — попита Пъркинс, когато влязоха и заключиха вратата.

Огледаха двете проявени плаки.

Първата снимка беше, както си спомняше Джонсън — пуст хотел, без никакви хора и движение.

На втората снимка на улицата се виждаха коне и хора, които газеха в калта.

— Вижда ли се прозорецът? — попита Пъркинс.

— Не — отговори Джонсън и вдигна плаката към керосиновата лампа. — Не го виждам.

— Мисля, че тук има нещо — каза Пъркинс. — Имаш ли лупа?

Джонсън приближи увеличително стъкло до плаката.

В прозореца на втория етаж ясно се забелязваха две фигури.

Около шията на едната се виждаха ръцете на втори мъж, който стоеше зад него.

— Проклет да съм! — възкликна Пъркинс. — Снимал си убийството!

— Не се вижда кой знае какво — каза Джонсън.

— Увеличи го — предложи Пъркинс.

— Трябва да си събирам багажа — възрази Джонсън. — Тръгвам рано призори, с кавалерията.

— Кавалерията е пияна из баровете в града — каза Пъркинс — и няма как да тръгне призори. Увеличи го.

Джонсън нямаше увеличително оборудване, но успя да импровизира нещо подобно и да направи снимка. Двамата се вторачиха във ваната за проявяване, докато изображението постепенно се появяваше.

В прозореца се виждаше как Тексас Том се бори, как гърбът му е извит като дъга от усилието, лицето му е разкривено. Две ръце го стискаха за врата, но тялото и главата на убиеца бяха скрити зад завесата вляво, главата му беше в дълбока сянка.

— По-добре — каза Пъркинс. — Обаче пак не виждаме кой е.

Направиха още един отпечатък, после още един, по-голям. С напредването на вечерта работата вървеше все по-бавно. Импровизираната система беше чувствителна към вибрации, а Пъркинс беше толкова нервен, че не можеше да стои неподвижно по време на дългата експозиция.

Малко преди полунощ получиха чист отпечатък. При голямо увеличение снимката беше зърниста и на петна. Една подробност обаче се виждаше съвсем ясно. На едната китка на удушвача се виждаше татуировка — извита змия.

 

 

— Трябва да кажем на съдия Харлан — настоя Пъркинс.

— Трябва да си събирам нещата — отговори Джонсън. — Трябва и да поспя, преди да замина утре.

— Но това е убийство!

— Тук е Дедуд — каза Джонсън — Случва се непрекъснато.

— И просто ще си заминеш?

— Да.

— Тогава ми дай снимката и аз сам ще кажа на съдия Харлан.

— Както искаш — отвърна Джонсън и му даде снимката.

Във фоайето на хотела се размина със самия Дик Къри. Дик беше пиян.

— Здрасти, Фоти — поздрави той.

— Здрасти, Дик — отвърна Джонсън и се качи в стаята си. Това, отбеляза после в дневника си, беше нещо като последен фин ироничен щрих към последния му ден в кошмарния Дедуд.

 

 

Започна да си събира багажа. След половин час се появиха Пъркинс и съдия Харлан.

— Ти ли направи тази снимка? — попита съдията.

— Аз, съдия.

— Обработвал ли си я по някакъв начин, с молив, туш или друго?

— Не, съдия.

— Добре. — Съдия Харлан кимна. — Ще го приклещим и няма да може да се измъкне.

— Радвам се за вас — каза Джонсън.

— Съдебното изслушване ще е утре сутринта — каза съдия Харлан. — Бъди там точно в десет, Фоти.

Джонсън обясни, че заминава с кавалерията на генерал Крук.

— Боя се, че няма да можеш да заминеш — въздъхна съдия Харлан. — Всъщност, изложен си на известна опасност и тук, тази вечер. Ще трябва да те поставим под охрана.

— За какво говорите? — попита Джонсън.

— Говоря за затвора — отговори съдия Харлан.