Майкъл Крайтън
Драконови зъби (2)

Младият Джонсън се присъединява към експедицията на Запад

Уилям Джейсън Тертълиъс Джонсън, първороден син на корабостроителя от Филаделфия Сайлъс Джонсън, влиза в колежа Йейл през есента на 1875 г. Според директора на училището му в Ексетър Джонсън е „надарен, привлекателен, атлетичен и способен“. Директорът обаче добавя и че Джонсън е „своенравен, ленив и много разглезен, със забележимо безразличие към всяка мотивация извън собствените му удоволствия. Ако не открие цел в живота си, рискува нелицеприятно затъване в леност и порок“.

Тези думи биха могли да се използват по адрес на хиляди млади мъже в Америка от края на деветнайсети век — млади мъже с напористи и строги бащи, големи пари и липса на конкретен начин да убиват времето.

Уилям Джонсън сбъдва предсказанието на директора на училището през първата си година в Йейл. През ноември го слагат на пробация за хазарт, после отново, през февруари, за инцидент с употреба на много алкохол и счупване на витрина на търговец от Ню Хейвън. Сайлъс Джонсън плаща сметката. Въпреки това безразсъдно поведение Джонсън остава учтив, дори стеснителен с момичетата на негова възраст, защото все още не е имал никакъв късмет с тях. На свой ред те имат всички основания да търсят вниманието му въпреки строгото си възпитание. Във всякакви други отношения обаче той си остава неразкаян.

Рано същата пролет един неделен следобед Джонсън разбива яхтата на съквартиранта си, като засяда в плитчините в протока на Лонг Айланд. Яхтата потъва за минути. Джонсън е спасен от минаващ наблизо траулер. При въпроса какво се е случило той признава пред стъписаните рибари, че не умеел да управлява яхта, защото било „толкова невероятно отегчително да се научиш. А и бездруго изглеждаше достатъчно лесно“. Запитан ребром от съквартиранта си, Джонсън признава, че не е поискал позволение да използва яхтата, защото „беше ужасно досадно да те търся“.

Когато му представят сметката за потопената яхта, бащата на Джонсън се оплаква пред приятелите си, че „цената на образованието за млади господа в Йейл напоследък е станала разораващо висока“. Баща му е сериозният син на шотландски емигрант и полага доста усилия, за да скрие ексцесиите на потомъка си. В писмата си отново и отново настоява Уилям да открие някаква цел в живота си. Уилям обаче изглежда доволен от разюзданата си фриволност, а когато обявява намерението си да прекара наближаващото лято в Европа, баща му отбелязва: „Тази перспектива ме изпълва с кошмарен финансов ужас“.

Поради това семейството му се изненадва, когато през лятото на 1876 г. Уилям Джонсън ненадейно решава да замине на Запад. Джонсън никога не е обяснявал публично защо е променил решението си. Близки до него в Йейл обаче знаят причината. Решил е да замине на Запад заради облог. Ето неговите собствени думи, записани в дневника, който е водил педантично:

„Всеки млад мъж вероятно има архисъперник в някакъв момент от живота си и през първата ми година в Йейл аз също имах такъв. Харолд Ханибал Марлин беше на моята възраст, осемнайсет. Беше представителен, атлетичен, възпитан, ужасно богат и беше от Ню Йорк, с което смяташе, че превъзхожда момчетата от Филаделфия във всяко отношение. Намирах го за непоносим. Това мнение той ми връщаше подобаващо.

С Марлин си съперничехме във всичко — в класната стая, на игрището, в студентските номера, които погаждахме нощем. Нямаше нещо, за което да не се състезаваме. Спорехме непрекъснато и винаги заемахме противоположни позиции.

Една вечер, докато се хранехме, той каза, че бъдещето на Америка било в развиващия се Запад.

Аз възразих, че не е така, че бъдещето на великата ни страна не може да зависи от онзи огромен пущинак, населен с диви племена.

Той отвърна, че не знам какво говоря, защото не съм ходил там. Това беше отворена рана — Марлин беше ходил на Запад, поне до Канзас Сити, където живееше брат му, и не пропускаше да изтъкне превъзходството си по този пункт.

И не бях успял да го неутрализирам.

— Не е кой знае какво да отидеш на Запад — казах му. — Всеки глупак го може.

— Но глупаците не са отишли… поне ти още си тук.

— Никога не съм имал желание да отида — отговорих аз.

— Ще ти кажа какво мисля — каза Ханибал Марлин и се огледа, за да види дали другите слушат.

— Мисля, че те е страх.

— Мен? Абсурдно.

— О, да, страх те е. Едно приятно пътуване до Европа ти приляга много повече.

— Европа? Европа е за старци и прашасали учени.

— Помни ми думата. Това лято ще обикаляш Европа, може би с чадърче за слънце.

— Дори и да отида, това не значи, че…

— А-ха! Видя ли? — Марлин се обърна към седящите на масата. — Страх го е. Страх го е!

Усмихна се покровителствено, иронично, заради което го намразих още повече, и не ми остави избор.

— Всъщност — отвърнах ледено, — вече съм решил да пътувам на Запад това лято.

Това го изненада и самодоволната му усмивка замръзна.

— О…?

— Да — добавих. — Заминавам с професор Марш. Всяко лято взема със себе си група студенти.

Във вестника миналата седмица имаше обява. Спомнях си я бегло.

— Какво? Със стария дебелак Марш? Професора по кокалите?

— Точно така.

— Заминаваш с Марш!? Условията за групата му са спартански, а и разправят, че кара момчетата да работят до изнемога, безмилостно. Не мисля, че си по тази част. — Присви очи. — Кога заминаваш?

— Още не ни е казал датата.

Марлин се усмихна.

— Не си се доближавал до професор Марш и няма да заминеш с него.

— Ще замина.

— Няма.

— Казвам ти, вече е решено.

Марлин се усмихна снизходително.

— Имам едни хиляда долара, които казват, че няма да заминеш.

Губеше вниманието на масата, но с това си го върна веднага. През 1876-а хиляда долара бяха много пари дори и за богатите момчета.

— Хиляда долара казват, че няма да заминеш на запад с Марш това лято — повтори Марлин.

— Сър, току-що сключихме облог — казах аз. И в този момент си дадох сметка, че без да имам вина, ще прекарам цялото лято в някаква противна и гореща пустиня, в компанията на известен луд, за да копая стари кокали“.