Майкъл Крайтън
Драконови зъби (38)

Преместване на костите

На следващата сутрин натовари сандъците на каруцата и отиде най-напред в банката на Дедуд, но там имаше място само за златен прашец.

След това опита железарията на Сътър. Мистър Сътър разполагаше с укрепена стая отзад, в която складираше огнестрелните оръжия за продан. Отказа му веднага. Джонсън обаче използва възможността да купи още патрони за револверите си.

Хотел „Национал“ не беше толкова придирчив като „Гранд Централ“ и се знаеше, че персоналът е услужлив. Мъжът на рецепцията обаче каза, че нямат складови площи.

Барът на Фийлдър работеше денонощно и там ставаха толкова конфликти, че Фийлдър имаше въоръжена охрана, за да поддържа реда. Задната му стая беше достатъчно голяма.

Фийлдър каза „не“.

— Това са само кости, мистър Фийлдър.

— Може да са, може да не са. Каквото и да е, братята Къри ги искат. Аз няма да се забърквам в това.

Полковник Рамзи беше храбрец и имаше предостатъчно място в конюшнята си.

Когато Джонсън го попита, той само поклати глава.

— Всички ли се страхуват от братята Къри?

— Всички, които имат разум — отговори Рамзи.

Следобедът напредваше към своя край, светлината започваше да отслабва, температурата на въздуха падаше бързо. Джонсън се върна във фотоателието си, художествена галерия „Черни хълмове“, но нямаше клиенти. Изглежда, за една нощ бе станал изключително непопулярен.

Докато се озърташе в ателието и се чудеше дали ще може да складира костите там, хазяинът му, Ким Син, дойде от пералнята с младия си син — този, който бе отнесъл трупа на убития мъж от улицата.

Син кимаше и се усмихваше, но както обикновено не казваше нищо. Синът попита:

— Търсиш място, къде да складираш неща?

Английският на момчето беше доста добър.

— Да. Как се казваш?

— Кан.

— Харесват ми ботушите ти, Кан.

Момчето се усмихна. Младите китайци никога не носеха кожени ботуши. Баща му му каза нищо.

— Можеш да складираш нещата си в Китайския квартал.

— Мога ли?

— Да. Можеш.

— Трябва да е сигурно място.

— Да. Лин Чоу има барака за инструменти, много здрава, съвсем нова. Има ключалка и няма прозорци, само един малък, високо горе.

— Къде е?

— Зад ресторанта на Лин Чоу.

По средата на Китайския квартал. Идеално. Джонсън се изпълни с благодарност.

— Много мило от ваша страна. Оценявам го. Никой друг в града дори не би…

— Десет долара на вечер.

— Какво?!

— Десет долара на вечер. Окей?

— Не мога да си позволя десет долара на вечер!

Без да му мигне окото, момчето каза:

— Можеш.

— Това е ужасно много!

— Това е цената. Окей?

Джонсън се замисли, после каза:

— Окей. — И повтори: — Окей.

„По това време още имах повече от половин тон фосили. Десет сандъка по петдесетина килограма всеки. Наех момчето на Ким Син, Кан, да ми помогне с каруцата. Платих му два долара за следобеда и си ги спечели. Не преставаше да пита: «Какво е това?», и аз повтарях: «Стари кости». Не успявах да го убедя обаче. Също така и не знаех, че в Дедуд има толкова много китайци.

Струваше ми се, че гладките им безразлични лица са навсякъде — наблюдаваха ме, коментираха помежду си, стояха в плътен кръг около бараката за инструменти, надничаха от околните прозорци.

Накрая, когато сандъците бяха прибрани и подредени в бараката, Кан ги огледа и попита: «Защо толкова те е грижа?»

Отговорих му, че вече не знам защо. После отидох до «Гранд Централ» за вечеря, а след това се върнах при бараката, за да пазя динозавърските кости през нощта“.

Не се наложи да чака дълго. Към десет във високото прозорче над вратата се мярнаха сенки. Джонсън дръпна ударника на револвера си. Отвън имаше няколко души — чу шушукащи гласове.

Прозорецът се открехна. Вътре се плъзна ръка. Джонсън видя да се появява тъмна глава. Прицели се.

— Махайте се, копелета!

Стресна го рязко кикотене. Бяха деца. Китайчета.

Той свали оръжието.

— Махайте се! Хайде, дим да ви няма!

Кикотенето продължи. След миг чу бягащи стъпки и отново остана сам. Въздъхна. Беше добре, че не бе стрелял прибързано.

Пак чу шум.

— Не ме ли чухте!? Махайте се!

„Сигурно не знаят английски“, помисли си. Повечето от малките обаче знаеха езика доста добре, а по-възрастните — доста по-добре, отколкото им се искаше да признаят.

На прозорчето се появи друга глава, в сянка.

— Махайте се, деца!

— Мистър Джонсън. — Беше Кан.

— Да?

— Нося лоша новина.

— Какво?

— Мисля, всички знаят, че си тук. Хората в пералнята говореха, че си донесъл сандъците тук.

Джонсън замръзна. Разбира се, че знаеха. Просто беше сменил една стая в града с друга.

— Кан, нали знаеш моята каруца?

— Да, да.

— В конюшнята е. Можеш ли да я докараш?

— Да.

Стори му се, че Кан се върна само след няколко минути.

— Кажи на приятелите си да натоварят сандъците възможно най-бързо.

Кан го направи и скоро каруцата беше натоварена.

Джонсън им даде един долар и им каза да се махат.

— Кан, ти остани с мен.

Китайският квартал беше по-голям, отколкото изглеждаше, защото непрекъснато се строяха нови къщи. Кан му показа как да води каруцата по тесните улици. На един ъгъл спряха, за да минат четирима конници, които препуснаха по улицата пред тях.

— Теб търсят, мисля — каза Кан.

Свиха по странична уличка и след още малко стигнаха до високия бор, където Джонсън бе погребал Малкия вятър. Земята все още беше мека, така че с Кан изкопаха Малкия вятър без особени усилия, като сдържаха дишането си, докато вадеха трупа от ямата. Миризмата беше кошмарна. Десетте сандъка щяха да заемат място за около още два гроба, така че Джонсън разшири дупката, която бе направил за Малкия вятър, и подреди сандъците възможно най-равно. След това положи Малкия вятър върху тях, сякаш е заспал отгоре.

„Ако камерата ми беше тук и беше ден, щях да снимам това“, помисли си.

Натрупа пръстта отново върху Малкия вятър, равномерно, така че да няма прекалено видима издутина, и пръсна върху мястото борови иглички.

— Това е нашата тайна — каза на Кан.

— Да, но може да бъде по-добра тайна.

— Да, разбира се. — Джонсън извади от джоба си пет златни долара.

— Няма да казваш на никого.

— Няма.

Но Джонсън не вярваше, че момчето няма да се разприказва.

— Когато заминавам, Кан, ще ти дам още пет долара, ако тайната ми се запази.

— Още пет долара?

— Да. В деня, когато замина от Дедуд.