Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dragon Teeth, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka (2022 г.)
Издание:
Автор: Майкъл Крайтън
Заглавие: Драконови зъби
Преводач: Владимир Германов
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „БАРД“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 19.03.2018 г.
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-830-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9317
История
- — Добавяне
Сделката с кости в Ларами
„Изглежда — написа Джонсън в дневника си — много гълъби бяха дошли да гнездят в Ларами“.
В онзи момент градът се оказа ангажиран с друга фигура от миналото на Джонсън — Джак Маккол Счупения нос, Джак беше избягал от Дедуд в Ларами, където бе започнал да се хвали, че е убил Дивия Бил Хикок. Причината да говори толкова свободно беше, че миньорският съд в Дедуд го бе съдил за това убийство и го бе оправдал, защото той бе заявил, че Дивия Бил е убил по-малкия му брат преди много години и сега той чисто и просто отмъстил за неговото престъпление. В Ларами Джак говореше открито за убийството на Хикок, защото беше сигурен, че няма да го съдят втори път за същото престъпление.
Джак обаче не си бе дал сметка, че миньорският съд в Дедуд не е признат официално, така че веднага бе натикан в затвора в Ларами и съден за убийството на Хикок. Тъй като публично вече бе признал, че го е извършил, процесът беше кратък — осъдиха го на смърт чрез обесване — поврат на събитията, който го „ядосал много“.
Докато продължаваше делото на Джак, в бара на Сътър се случваше много по-важен за Уилям Джонсън епизод.
Уайът Ърп седеше на една от масите, пиеше уиски и се пазареше с Отнийл Ч. Марш за продажбата на половината от костите на Джонсън.
И двамата държаха на своето, така че цялата история продължаваше вече почти цял ден.
Ърп на свой ред, изглежда, се забавляваше.
Джонсън седеше с мис Емили на маса в ъгъла и наблюдаваше случващото се.
— Не мога да повярвам, че това се случва — каза той.
— Че защо те изненадва? — попита тя.
— Какви бяха шансовете да попадна на професора? — Джонсън въздъхна. — Едно на милион сигурно. Или по-малко.
— О, не мисля така — възрази тя. — Уайът знаеше, че Марш е в тази територия.
По гръбнака на Джонсън бавно пропълзя неприятно усещане.
— Знаел е?
— Разбира се.
— Откъде е знаел?
— Бях с него в хотелската трапезария — отговори тя, — когато чу слуховете, че в Шайен имало колежански учител, който купувал всякакви вкаменели кости и разпитвал за някакви кости в Дедуд. Миньорите почнаха да се смеят, но очите на Уайът светнаха, когато чу историята.
Джонсън се намръщи.
— Значи затова е решил да ми помогне да превозя костите от Дедуд до Шайен?
— Да — отговори Емили. — Заминахме само ден след като чу историята.
— Искаш да кажеш, че Уайът от самото начало е имал намерение да продаде моите кости на Марш?
— Така мисля, да — отговори Емили тихо.
Джонсън се вторачи гневно в Ърп в другия край на заведението.
— А аз го имах за приятел!
— Ти го имаше за глупак — каза Емили. — А той е твой приятел.
— Как можеш да кажеш това? Виж го как се пазари, как се бори за всеки долар повече. Ако я карат така, ще им трябва цял ден.
— Да — съгласи се Емили. — Сигурна съм обаче, че Уайът би приключил сделката за пет минути. Ако това беше намерението му.
Джонсън се втренчи в нея.
— Искаш да кажеш…
Тя кимна.
— Не се съмнявам, че се чуди защо се бавиш тук, докато той задържа професор Марш заради теб.
— О, Емили! — извика той. — Искам да те целуна!
— Ще ми се да го направиш — отвърна тя тихо.
По-късно Джонсън написа:
„Твърде много неща се случиха едновременно. Главата ми откровено се завъртя при случващото се.
Забързах навън с Емили и отложих целувката, за да я изпратя да купи петдесеткилограмов чувал ориз, топ зебло и лопата с дълга дръжка. Междувременно набързо събрах нужните големи камъни, които за щастие не бяха далеч — остатъците от взривяванията при строежа на моста над река Плат“.
Намери друга китайска пералня и плати малка сума, за да използва огъня и един стоманен котел, в който стоплиха вода. След това доста време вари прясна оризова паста, достатъчно гъста и лепкава, за да може да покрие плътно камъните, когато ги потопи един по един вътре.
Когато оризовата паста изсъхна, поръси камъните с прахоляк, за да изглеждат достатъчно мръсни. До огъня съхнеха бързо. Най-накрая извади безценните кости от всичките десет сандъка и ги смени с камъните. Затвори сандъците внимателно и се постара да не оставя следи, че са били отваряни скоро.
Към пет следобед всичко беше готово. Всички фосили на Джонсън бяха надлежно увити в зебло, както бяха в сандъците, и скрити в конюшнята под купчина конски фъшкии. Там скри и лопатата. Скоро след това дойдоха Ърп и Марш. Марш се ухили на Джонсън.
— Очаквам това да е последната ни среща, мистър Джонсън.
— Надявам се — каза Джонсън толкова искрено, колкото Марш не би могъл да си представи.
Започнаха разделянето. Марш искаше да отворят и десетте сандъка и да огледа фосилите, преди да ги разделят наполовина, но Джонсън упорито отказваше.
Трябваше да разделят костите между него и Ърп и това трябваше да стане на случаен принцип. Марш замърмори недоволно, но се съгласи.
Някъде към средата на процеса Марш каза:
— Мисля, че е по-добре да погледна какво има в някой от тези сандъци, за да съм удовлетворен.
— Не възразявам — каза Ърп и погледна право към Джонсън.
— Аз обаче имам много възражения — каза Джонсън.
— О! И какви са те? — попита Марш.
— Бързам — отговори Джонсън. — Освен това…
— Освен това?
— Трябва да се свържеш с баща си — подсказа му Емили бързо.
— Да, баща ми — каза Джонсън. — Колко ти предложи професор Марш за твоя дял от камъните, Уайът?
— Двеста долара — отговори Уайът.
— Двеста долара!? Възмутително!
— Ти нямаш и толкова, струва ми се — каза Марш.
— Виж, Уайът — каза Джонсън. — Тук, в Ларами, има телеграф. Мога да се свържа с баща ми да ми изпрати пари и утре по това време ще мога да ти дам петстотин долара за твоя дял.
Лицето на Марш потъмня.
— Мистър Ърп, имаме договорка.
— Така е — каза Ърп. — Но ми харесва как звучат петстотин долара.
— Ще ти дам шестстотин — каза Марш. — Сега.
— Седемстотин и петдесет — каза Джонсън. — Утре.
Марш поклати глава.
— Мистър Ърп, мислех, че имаме сделка.
— Удивително е — каза Ърп — как нещата на този свят непрекъснато се променят.
— Обаче дори не си сигурен, че този млад човек може да дойде утре с парите.
— Подозирам, че може.
— Осемстотин — каза Джонсън.
Половин час след това Марш обяви, че е доволен да вземе дяла от костите на Уайът Ърп веднага и без да ги проверява срещу хиляда долара в брой.
— Искам обаче този сандък — каза изведнъж, когато зърна малкия X, надраскан отстрани. — Това означава нещо.
— Не! — извика Джонсън.
Марш извади револвера си.
— Изглежда, в този сандък има нещо, което е особено ценно. И ако смяташ, че животът ти също е особено ценен, което аз не смятам, Джонсън, предлагам да ме оставиш да взема този сандък без повече разговори.
Марш изчака да натоварят сандъците на каруца и с Джо Бенедикт потеглиха на север, към Дедуд, за да вземат останалите кости.
— Какви ги говори той? Какви останали кости? — попита Джонсън, когато каруцата се скри от очите им.
— Казах му, че сме оставили още петстотин килограма в Дедуд, скрити в китайския квартал, и че ти не искаш той да знае за тях — отговори Ърп.
— По-добре да се размърдаме — каза Джонсън. — Няма да стигне далече, преди да отвори някой сандък и да види, че е купил безполезни камънаци. И ще се върне бесен.
— Готов съм да тръгвам — каза Уайът Ърп, докато броеше парите. — Чувствам се много удовлетворен от резултата от пътуването.
— Има един проблем, разбира се.
— Трябват ти сандъци, за да замениш тези, които продаде — каза Ърп.
— Обзалагам се, че военният гарнизон има сандъци, предвид нуждите им от провизии.
След час разполагаха с десет сандъка, повече или по-малко с размерите на онези, които бе взел Марш. Джонсън изрови костите изпод фъшкиите и ги сложи в сандъците внимателно, но и бързо. Сандъкът, в който бяха драконовите зъби, отново беше отбелязан с X, което му се стори повече от добре.
След минути потеглиха за Шайен.
Ърп седеше на капрата с Малкия. Вътре мис Емили се вторачи в Джонсън.
— Е?
— Какво, „е“?
— Мисля, че проявих голямо търпение.
— Помислих си, че може да си момиче на Уайът — каза той.
— Момиче на Уайът? Откъде ти хрумна това нещо?
— Помислих си го.
— Уайът Ърп е мошеник и скитник. Този човек живее заради риска, хазарта, престрелките и други подобни глупави неща.
— А аз?
— Ти си различен — каза тя. — Ти си смел, но също и изискан. Обзалагам се, че и се целуваш изискано.
Тя чакаше.
„Получих — написа по-късно Джонсън в дневника си — един пряк урок, а именно колко неразумно е да се целуваш в друсащ се дилижанс. Устната ми се оказа прехапана и потече кръв, което затрудни, но не прекрати по-нататъшните проучвания от този род“.
И добави:
„Надявам се да не е разбрала, че дотогава не бях целувал момиче по страстния френски начин, който като че ли й харесваше. Освен онзи път, с Лусиен. За Емили обаче ще кажа следното: и да е разбрала, не ми каза нищо, за което, както и за другите преживявания, които имах с нея в Шайен, съм й вечно благодарен“.