Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragon Teeth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Майкъл Крайтън

Заглавие: Драконови зъби

Преводач: Владимир Германов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 19.03.2018 г.

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-830-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9317

История

  1. — Добавяне

На запад с Коуп

Джонсън се събуди в мастилена тъмнина. Влакът все така тракаше. Младежът извади джобния си часовник. Показваше десет. За момент си помисли, че е десет вечерта. После тъмнината се разпръсна от лъч ярка светлина, после още един и още един, после светлина и тъмнина започнаха да се редуват в спалното купе — влакът минаваше под дълги противоснежни заслони в Скалистите планини. Видя снежни преспи в края на юни — бяха толкова бели, че го заслепяваха.

Десет часът! Облече се набързо, изскочи от купето и попадна на Коуп, който гледаше през прозореца и нетърпеливо барабанеше с изпоцапаните си пръсти по перваза.

— Съжалявам, че се успах, професоре, ако някой ме беше събудил, щях…

— Защо? — учуди се Коуп. — Какво значение има, че си се успал?

— Ами, искам да кажа, толкова е късно…

— Все още имаме два часа път до Солт Лейк — каза Коуп. — Ти спа, защото си уморен, което е чудесна причина да се наспиш. — Коуп се усмихна. — Да не си помисли, че и ние ще те оставим?

Объркан, Джонсън млъкна. Коуп продължи да се усмихва. Тогава, след миг, се наведе над скицника на коленете си, взе писалката си и започна да рисува с изцапаните си с мастило пръсти. Без да вдига очи, каза:

— Струва ми се, че мисис Коуп е уредила каничка кафе.

 

 

Същата вечер Джонсън записа в дневника си:

„Коуп скицира цялата сутрин, което прави много бързо и с талант. Научих много за него от другите. Бил е дете чудо, написало първата си научна работа на шестгодишна възраст и сега (на 36 е, струва ми се) е автор на около 1000 статии. Носят се слухове, че имал любовна връзка преди сегашния си брак, която била прекратена, след което пътувал до Европа, където се запознал с много от известните природоизпитатели. Срещнал Марш за първи път в Берлин, после разменяли писма, ръкописи и снимки. Също така бил специалист по змиите, влечугите и земноводните като цяло, както и рибите. Стърнбърг и студентите (без Мортън) са му предани. Той е квакер и миролюбив до дъното на душата си. Има дървени изкуствени зъби, които удивително приличат на истински — нямаше да се досетя. В това отношение — и в почти всяко друго — е коренно различен от Марш.

Докато Марш се движи пипнешком, Коуп е брилянтен; докато Марш заговорничи, Коуп е честен; докато Марш е потаен, Коуп е свободен. Във всяко отношение професор Коуп показва повече човечност от съперника си. Професор Марш е отчаян вманиачен фанатик, който прави собствения си живот толкова кошмарен, колкото и живота на тези, които командва. Коуп показва уравновесеност и сдържаност и е напълно приемлив“.

Нямаше да мине много време и Джонсън щеше да приеме различно мнение за Коуп.

 

 

Влакът се спусна от Скалистите планини и стигна Солт Лейк Сити, в територията Юта.

Създаден трийсет години преди това, град Солт Лейк беше село с дървени и тухлени сгради, внимателно разположени по правоъгълна мрежа от улици, доминирано от бялата фасада на мормонския храм, сграда, написа Джонсън, „толкова главозамайващо грозна, че малко постройки в Америка могат да се надяват да я надминат“. Това мнение беше всеобщо. Горе-долу по същото време журналистът Чарлз Нордхоф я нарича „възхитително разположена и много грозна сграда“ и заключава, че „Солт Лейк не би трябвало да задържи пътуващия за удоволствие повече от ден“.

Макар Вашингтон да твърдеше, че това е територия Юта и следователно част от Съединените щати, там беше установена мормонска теокрация, както ясно личеше от мащабите и значимостта на религиозните постройки. Групата на Коуп посети храма Тайдинг Хаус и Лайън Хаус, където Бригам Йънг държеше многото си жени.

След това Коуп имаше аудиенция при президент Йънг — заведе със себе си и жена си, за да я представи на възрастния патриарх. Джонсън попита що за човек е.

— Достолепен мъж, внимателен и пресметлив. В продължение на четирийсет години мормоните са били гонени и преследвани във всички щати на Съюза, сега са си направили свой собствен щат и на свой ред преследват друговерци. — Коуп поклати глава. — Ще си помислиш, че хора, които са преживели несправедливост, няма да се отнасят несправедливо към други хора, но те го правят, и то с усърдие. Жертвите стават насилници със смразяващо кръвта самочувствие на праведници. Това е същността на фанатизма, да привлича и провокира крайни поведения. И заради това всички фанатици са еднакви, каквато и да е конкретната форма на фанатизма им.

— Да не би да казваш, че мормоните са фанатици? — попита синът на свещеника, Мортън.

— Казвам само, че религията им е направила щат, който не спира несправедливостите, а по-скоро ги институционализира. Смятат, че превъзхождат хората с друга вяра. Убедени са, че само те знаят правия път.

— Не виждам как можеш да твърдиш такова нещо… — почна Мортън, но другите се намесиха. Мортън и Коуп винаги се караха на религиозни теми и споровете им след време ставаха отегчителни.

— Защо се видя с Бригам Йънг? — попита Стърнбърг.

Коуп сви рамене.

— Засега няма известни находища на фосили в Юта, но се носят слухове за кости в източните региони, близо до границата с Колорадо. Не виждам защо да не се сприятелим, за всеки случай. — И добави: — Марш се срещна с него миналата година.

 

 

На следващия ден мисис Коуп взе влака на „Юнион Пасифик“ назад, на изток, а мъжете продължиха на север с теснолинейка до Франклин, Айдахо, „град сред алкални равнини — както отбеляза Джонсън, — който няма с какво да се похвали, освен с железопътната линия и редовните дилижанси, с които човек може да си тръгне възможно най-бързо“.

Във Франклин обаче, докато Коуп купуваше билети за дилижанса, към него ненадейно се приближи градският шериф, едър мъж с малки очички.

— Арестуван си — каза той на Коуп и го улови за ръката — по обвинение в убийство.

— И кого се предполага, че съм убил? — попита Коуп стъписано.

— Баща си — отговори шерифът. — Там, на Изток.

— Това е нелепо… баща ми почина миналата година от сърдечен пристъп.

Макар да бе квакер, Коуп беше известен с буйния си темперамент и Джонсън виждаше, че полага невероятни усилия да запази спокойствие.

— Обичах баща си с цялото си сърце! Беше мил и мъдър и ми помагаше при моите объркани научни експедиции — каза той с едва сдържан гняв.

Внезапният изблик на красноречие сепна всички. Мъжете последваха Коуп и шерифа до ареста, на учтива дистанция.

Оказа се, че има федерална заповед за ареста му, заведена в територията Айдахо. Също така се оказа, че федералният шериф е в друг район и няма да се върне във Франклин преди септември.

Коуп, както се изрази градският шериф, щеше да „търка нара“ в ареста дотогава.

Коуп възрази — каза, че е професор Едуард Дринкър Коуп, американски палеонтолог. Шерифът му връчи телеграмата, на която пишеше, че „проф. Е. Д. Коуп, палеонтолог“ се издирва за убийство.

— Знам кой стои зад това — изръмжа Коуп ядосано. Лицето му беше станало пурпурно.

— Професоре, не може да… — започна Стърнбърг.

— Добре съм — прекъсна го Коуп ледено. Обърна се към шерифа. — Предлагам да платя разходите за телеграфа, за да се увериш, че обвиненията срещу мен са фалшиви.

Шерифът изплю тютюн.

— Разбира се. Ако накараш баща ти да ми пусне телеграма в отговор, ще ти се извиня.

— Не мога да направя това — каза Коуп.

— Защо?

— Казах ти вече, баща ми е покойник.

— Мислиш ме за глупак. — Шерифът сграбчи Коуп за яката и започна да го бута към килията. Беше възнаграден с поредица светкавични удари от Коуп, които го свалиха на пода. Последва поредица ритници, докато нещастният шериф не започна да се търкаля безпомощно и докато Стърнбърг и Айзък не се развикаха:

— Стига, професоре!

— Достатъчно!

— Опомни се, професоре!

След малко Айзък успя да дръпне Коуп настрана. Стърнбърг помогна на шерифа да се изправи и изтупа дрехите му от прахоляка.

— Съжалявам, обаче професорът има ужасен темперамент.

— Темперамент? Този човек е заплаха за гражданите!

— Виж, той знае, че професор Марш ти е изпратил телеграмата, заедно с подкуп, за да го арестуваш, а несправедливостта в поведението ти го ядосва.

— Не знам за какво говориш — измърмори шерифът, не особено убедено.

— Виж какво — каза Стърнбърг, — на повечето места, които професорът посещава, се сблъсква с проблеми, създадени от Марш. Съперничеството им продължава от години и двамата много лесно разпознават, когато си погаждат номера.

— Искам да се махнете от града ми — извика шерифът. — Чувате ли? Махайте се от града ми!

— С удоволствие — каза Стърнбърг.

Качиха се на следващия дилижанс.

 

 

От Франклин ги очакваше пътуване от шестстотин мили с дилижанс „Конкорд“ до форт Бентън, територия Монтана. Джонсън, който досега не бе пътувал с нищо по-изтощаващо от железопътен вагон, очакваше с нетърпение романтиката на дилижанса. Стърнбърг и останалите бяха наясно с реалността.

Оказа се кошмарно пътуване — десет мили на час, ден и нощ, без спиране, освен за храна, ужасно скъпо, по долар на човек, и изобщо ужасно. И при всяко спиране на дилижанса всички говореха за проблеми с индианците и възможно скалпиране, така че дори Джонсън да бе изпитал някакво желание да хапне вмирисаните парчета бекон от армията, гранясалото масло и хляб поне на седмица, сега изгуби всякакъв апетит.

Пейзажът беше еднакво мрачен, прахолякът — остро алкален, налагаше се да изкачват пеша всички стръмни участъци, ден и нощ — не че можеше да се спи в раздрънкания подскачащ дилижанс; запасите на Джонсън от химикали протекоха, така че в един момент „бяхме подложени на пролетен дъждец от солна киселина, която прояде димящи кръгчета по шапките на господата и изтръгна сложни ругатни от всички засегнати. Дилижансът спря, кочияшът изслуша останалите ругатни, после виновната бутилка беше запушена и отново продължихме пътя си“.

Освен тях в дилижанса пътуваше само още една жена, млада, някоя си мисис Питърсън, омъжена за армейски капитан, разквартируван в Хелена, територия Монтана. Мисис Питърсън не изглеждаше ентусиазирана, че скоро ще види съпруга си, защото често плачеше.

Често вадеше писмо, четеше го, бършеше очите си, прибираше го отново. При последното спиране на дилижанса, преди Хелена, изгори писмото и го пусна на земята, за да се разпилее пепелта му.

Когато стигнаха Хелена, мисис Питърсън беше посрещната официално от четирима армейски капитани с мрачни изражения. Отведоха я, тя крачеше вдървено между тях. Всички проследиха групата е очи.

— Сигурно е мъртъв — каза Жабата. — Заради това е всичко. Мъртъв е.

На станцията на дилижанса им казаха, че капитан Питърсън бил убит от индианци. Носеха се и слухове за неотдавнашно сериозно поражение на кавалерията от индианците. Някои твърдяха, че генерал Тери бил убит някъде по течението на река Паудър, други, че генерал Крук отървал смъртта на косъм на бреговете на Йелоустон и че получил отравяне на кръвта от стрелите, които извадили от хълбока му.

В Хелена ги посъветваха да се върнат, но Коуп нямаше такива намерения.

— Празни приказки — каза той. — Глупави приказки. Ще продължим.

И отново се качиха на дилижанса, за да изминат дългия път до форт Бентън.

 

 

Появилият се на брега на река Мисури форт Бентън бил убежище на трапери много време, още от ранните дни на територия Монтана, когато Джон Джейкъб Астор лобира в Конгреса да не се приемат никакви закони в защита на бизоните, за да не се пречи на доходоносния бизнес с кожи. В Северна Монтана се добивали и други кожи, включително боброви и вълчи. Сега обаче търговията с кожи западаше, а най-бързо развиващите се градове се намираха на юг, в минните райони Бът и Хелена, където имаше злато и мед. Форт Бентън бе преживял и по-добри дни и това си личеше.

Когато дилижансът им пристигна — на 4 юли 1876 г. — видяха, че укрепените порти са затворени и цари някакво напрежение. Войниците бяха мрачни и разстроени. Американският флаг беше издигнат на пилона само наполовина.

Коуп отиде при командващия офицер, капитан Чарлз Рансъм.

— Какъв е проблемът? — попита професорът. — Защо знамето е спуснато наполовина?

— Седма кавалерия, сър.

— Какво е станало? — попита Коуп.

— Цялата седма кавалерия под командването на генерал Къстър беше избита при Литъл Бигхорн миналата седмица. Повече от триста души са мъртви. Няма оцелели.