Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragon Teeth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Майкъл Крайтън

Заглавие: Драконови зъби

Преводач: Владимир Германов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 19.03.2018 г.

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-830-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9317

История

  1. — Добавяне

Форт Бентън

Джордж Армстронг Къстър си остана противоречива фигура и в смъртта, както беше и приживе.

Къстър Къдрицата винаги е бил обект на силни чувства. Завършва военната академия Уест Пойнт последен в групата си, като натрупва деветдесет и седем простъпки само за последната половин година — с три по-малко от нужните, за да бъде изключен. Дори и като кадет си създава врагове, които ще го тормозят цял живот.

Този недисциплиниран кадет обаче се превръща в брилянтен военен лидер. Момчето чудо от Апоматокс. Хубав и дързък до безразсъдство, с времето той си спечелва слава на голям борец против индианците на Запад, но репутацията му се обсъжда масово. Запален ловец, пътува с ловните си кучета навсякъде и се говори, че за тях се грижел по-добре, отколкото за хората си. През 1867 заповядва на войниците си да стрелят по дезертьорите от неговата част. Петима са ранени и Къстър им отказва медицинска помощ. Впоследствие един от тях умира.

Дори за армията това е прекалено. През юли 1867 Къстър е арестуван, изправен пред военен съд и отстранен от служба за година. Той обаче е любимец на генералите и се връща на служба след десет месеца по настояване на Фил Шеридан, като сега се бие с индианците при река Уашита, в територия Оклахома.

Къстър води 7-а кавалерия срещу вожда Черния чайник. Инструкциите, които получава, са ясни — да избие възможно най-много индианци. Самият генерал Шърман казва: „Колкото повече убием тази година, толкова по-малко ще трябва да бъдат убивани следващата година, защото колкото повече гледам тези индианци, толкова повече се убеждавам, че трябва да бъдат убивани или държани като някакъв вид просяци“.

Тази война е особено жестока. Индианците вземат за заложници бели жени и деца, които връщат срещу откуп на заселниците. Когато войници нападнат индианско селище, заложниците биват избивани веднага. Това обстоятелство оправдава светкавичната дързост, която така или иначе става запазена марка на Къстър.

След като повежда войниците си на продължителни маршове без храна и почивка, той смазва Черния чайник, когото убива, и унищожава селището му. Едва тогава си дава сметка, че индианците от околните села се събират, за да предприемат масирана контраатака, че е прекалил и че е изложил на риск войниците си. Все пак успява да се измъкне, но оставя отделение от 15 души, които смята за убити.

По-късно цялата битка се оплита в скандали. Източната преса критикува Къстър за жестокото третиране на племето на Черния чайник, като твърди, че той не е бил лош индианец, а изкупителна жертва за военни провали. Това почти сигурно не е истина. Армията критикува Къстър заради прибързаната атака и също толкова прибързаното изоставяне на откъснатото отделение. Къстър не успява да даде задоволително обяснение за поведението си пред своите критици, но смята, и с право, че е направил точно това, което армията е очаквала от него — да смаже индианците с типичната си дързост и смелост.

Личният му стил — дългата къдрава коса, ловните кучета, дрехите от еленова кожа и арогантното поведение — остават обект на одумки, както и статиите, които пише за източната преса. Къстър има особен афинитет към врага си и често пише с възхищение за индианците. Несъмнено това е източникът на несекващите слухове, че е имал дете от красива индианка след битката при Уашита.

Противоречията продължават. През 1874 тъкмо Къстър води отряд в свещените Черни хълмове и открива злато, което води до войната със сиуксите. През пролетта на 1876 отива във Вашингтон и свидетелства срещу корупцията на секретаря на войната Белнап, който получавал подкупи срещу направени доставки от всички военни постове в страната. Показанията на Къстър помагат да се започне разследване срещу Белнап, но не го правят симпатичен на администрацията на Грант, която му заповядва да остане във Вашингтон, а когато напуска града без разрешение през март, настоява да бъде арестуван.

 

 

Сега беше мъртъв, загинал в най-ужасяващото и унизително военно поражение в историята на страната, както вече го наричаха.

— Кой го направи? — попита Коуп.

— Седящия бик — отговори Рансъм. — Къстър нападнал лагера на Седящия бик без предварително разузнаване. Седящия бик имал три хиляди воини. Къстър имаше триста. — Капитан Рансъм поклати глава. — Казвам ти, Къстър щеше да бъде убит рано или късно. Беше суетен и се отнасяше зле с хората си. Изненадан съм, че не са го застреляли в гръб по време на битка, както често се случва с такива като него. Бяхме заедно край Уашита, когато нападна едно село, а после не успя да се измъкне. Спасиха го само късметът и блъфирането, но късметът един ден свършва. Почти съм сигурен, че сам е предизвикал случилото се. Сиуксите го ненавиждаха и искаха да го убият, но сега ще започне кървава война. Цялата страна ще пламне.

— Е — каза Коуп, — ние смятаме да търсим вкаменелости в земите около река Джудит.

Рансъм го изгледа изненадано.

— Аз не бих го направил.

— Има ли проблеми в басейна на река Джудит?

— Не, не конкретно, сър. Не ни е известно да има.

— Тогава?

— Сър, повечето индиански племена са на пътеката на войната. Седящия бик има три хиляди воини някъде на юг… Никой не знае къде точно са… обаче предполагаме, че ще потърсят убежище в Канада, преди да започне зимата. Това означава, че ще минат покрай Джудит.

— Няма проблем — каза Коуп. — Ще сме в безопасност няколко седмици през лятото, точно поради причините, които изреди. Седящия бик не е там.

— Сър — възрази Рансъм, — река Джудит е обща ловна територия на сиуксите и кроу. Кроу обикновено са миролюбиви, но сега ще ви убият в мига, в който ви зърнат, защото ще могат да обвинят за смъртта ви сиуксите.

— Малко вероятно е — каза Коуп. — Отиваме.

— Нямам заповед да ви спра — каза Рансъм. — Сигурен съм, че никой във Вашингтон не би си и помислил, че някой ще иска да отиде там. Равносилно е на самоубийство, сър. Аз лично не бих отишъл с по-малко от петстотин обучени кавалеристи зад гърба.

— Оценявам загрижеността ти — каза Коуп. — Ти изпълни дълга си, като ме информира. Тръгнах от Филаделфия обаче с намерението да стигна до Джудит и не бих се върнал, след като съм на по-малко от сто мили от целта. Можеш ли да ми препоръчаш водач?

— Разбира се, сър — отвърна Рансъм.

През следващите двайсет и четири часа обаче водачите мистериозно изчезнаха, също като конете, провизиите и всичко, което Коуп очакваше да намери във форт Бентън. Въпреки всичко той не униваше. Просто предлагаше още пари и още пари, докато провизиите в края на краищата не започнаха да се появяват.

Там за първи път добиха представа за фамозната желязна воля на професор Коуп. Нищо не беше в състояние да го спре. Поискаха му 180 долара, безумна сума, за стара разнебитена каруца. Той ги плати. Поискаха му още повече за четири впрегатни и четири ездитни коня, „най-калпавите животни, които някога са се събирали на едно място“, според оценката на Стърнбърг. Не искаха да му продадат храна, освен боб и ориз, и евтино уиски „Червено куче“. Коуп купи, каквото можа. Похарчи цели 900 долара за мизерното си оборудване, но не се оплака нито веднъж.

Не изпускаше от поглед целта си — фосилите в басейна на Джудит.

Най-накрая, на 6 юли, Рансъм го извика в армейското укрепление. Там цареше трескаво оживление и подготовка. Рансъм каза на Коуп, че току-що е получил от Департамента на войната във Вашингтон заповед „никакви цивилни да не бъдат допускани до спорните индиански земи в територии Монтана, Уайоминг и Дакота“.

— Съжалявам, че се налага да спра плановете на групата ви, сър — каза Рансъм учтиво и остави телеграмата настрана.

— Трябва да изпълниш дълга си, разбира се — отвърна Коуп, също толкова учтиво.

Професорът се върна при хората си. Вече бяха чули новината.

— Предполагам, трябва да се върнем — каза Стърнбърг.

— Още не — отговори Коуп жизнерадостно. — Знаете ли, форт Бентън ми харесва. Мисля, че трябва да останем тук още няколко дни.

— Харесва ти форт Бентън?

— Да. Тук е приятно и хубаво. И всички се готвят за война.

Коуп се усмихна.

 

 

На 8 юли кавалерията на форт Бентън замина да се сражава със сиуксите. Колоната потегли, оркестърът засвири „Момичето, което оставих у дома“. По-късно същия ден от форта тихомълком се измъкна съвсем друга група.

Бяха, написа Джонсън, „особено разнородна компания“.

Най-отпред яздеше Едуард Дринкър Коуп, палеонтолог и милионер от Съединените щати. Вляво от него яздеше Чарли Стърнбърг, който от време на време се навеждаше, за да масажира изтръпналия си крак.

Вдясно от Коуп яздеше водачът им и съгледвач от племето шошони Малкия вятър. Малкия вятър имаше горда стойка и увери Коуп, че познава района на река Джудит като лицето на собствения си баща.

Зад тримата беше Дж. С. Айзък, който не изпускаше от очи Малкия вятър. С него бяха студентите — Лиандър Дейвис, Харолд Чапман, Джордж Мортън и Джонсън.

Най-отзад беше каруцата, теглена от четирите калпави коня и карана от кочияша и готвач Ръсел Т. Хил — Сержанта. Сержанта беше дебел, обръгнал на всичко мъж, чието шкембе Коуп приемаше за знак, че умее да готви. Впечатляваше не само с размерите си и уменията си да ругае, толкова често срещани сред представителите на професията му, но също и с прякорите си, които като че ли бяха безброй. Наричаха го Черпака, Сухото, Лъжльото и Смръдльото. Хил използваше малко думи и най-често ги повтаряше отново и отново.

Така например, когато студентите го попитаха защо го наричат Черпака или Смръдльото, той неизменно отговаряше: „Ще видите достатъчно скоро“.

И когато се сблъскваше с препятствие, колкото и да е малко, винаги казваше: „Не може да стане, не може да стане“.

Най-накрая, за каруцата беше завързана Беси, кобилата, която носеше фотографското оборудване на Джонсън. Беси беше негова отговорност и той скоро я намрази.

Час след като потеглиха форт Бентън остана далече зад тях и останаха съвсем сами в Големите равнини.