Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragon Teeth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Майкъл Крайтън

Заглавие: Драконови зъби

Преводач: Владимир Германов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 19.03.2018 г.

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-830-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9317

История

  1. — Добавяне

Лоша вода

Коуп избираше местата за лагеруване единствено според местоположението на фосилите и никаква друга причина. Една от трудностите при първия им лагер беше липсата на вода. Близкият Мечи поток беше лошо замърсен и престанаха да вземат вода от него след първата нощ, когато всички получиха диария и спазми. А навсякъде из околните пущинаци, както се изрази Стърнбърг, водата беше „като гъст разтвор слабително, магнезиев сулфат“.

Така че търсеха извори. Малкия вятър знаеше няколко; най-близкият беше на две мили от лагера. Тъй като Джонсън беше най-придирчив за водата, която използваше във фотографските си процеси, стана негова работа всеки ден да язди до извора и да пълни меховете.

Някой винаги го придружаваше. Не бяха имали проблеми с кроу, а сиуксите все още би трябвало да са далече на юг, но земите наоколо бяха индиански ловни полета и винаги можеха да се натъкнат на враждебни индианци.

Самотните ездачи винаги бяха изложени на риск.

Независимо от всичко за Джонсън това беше най-забавната част от деня. Язденето под огромния купол на небето сред ширналата се на всички страни прерия беше преживяване, което се доближаваше до мистиката.

Най-често с него яздеше Малкия вятър. Индианецът също обичаше да излиза от лагера, но по други причини. С дните откриваха все повече кости и индианецът все повече се страхуваше от гнева на Великия дух или, както понякога го наричаше, Навсякъде дух — духът, който съществува във всички неща на света и се намира навсякъде.

Обикновено стигаха до извора към три следобед, когато слънцето започваше да се спуска и светлината ставаше жълта. Пълнеха меховете, мятаха ги на конете, пиеха до насита от извора и поемаха по обратния път.

Един ден, когато стигнаха до извора, Малкия вятър направи знак на Джонсън да остане назад и заоглежда земята внимателно.

— Какво има? — попита Джонсън.

Малкия вятър пълзеше бързо около извора, с нос на сантиметри от земята. От време на време вдигаше стиска трева, подушваше я и я пускаше.

Това поведение винаги изпълваше Джонсън със смесица от удивление и раздразнение — удивление, че един индианец може да разчита следите по земята, както той чете книга, и раздразнение, че самият той не би могъл да се научи да го прави. Подозираше, че Малкия вятър си дава сметка за това и добавя театрален елемент в действията си.

— Какво е? — попита Джонсън, този път по-настойчиво.

— Коне — отговори Малкия вятър. — Два коня, два мъже. Тази сутрин.

— Индианци? — Думата прозвуча по-тревожно, отколкото му се искаше.

Малкия вятър поклати глава.

— Коне има подкови. Мъже има ботуши.

Не бяха виждали бели хора от близо месец, освен тези от групата. Нямаше причини наоколо да се въртят бели хора.

Джонсън се намръщи.

— Трапери?

— Какви трапери? — Малкия вятър махна с ръка към безкрайната прерия. — Няма какво лови.

— Ловци на бизони? — Все още имаше търговия с бизонски кожи, от които правеха дрехи за продан в градовете.

Малкия вятър поклати глава.

— Бизон ловци не ловува на земя на сиукси.

Истина беше. Нахлуването в земите на сиуксите в търсене на злато беше едно, но ловците на бизони никога не биха поели този риск.

— Кои са тогава?

— Същи мъже.

— Кои същи мъже?

— Същи мъже от Кучешки поток.

Джонсън слезе от коня.

— Онези, чийто лагер откри край Кучешкия поток? Откъде си сигурен?

Малкия вятър посочи калта.

— Този ботуш със спукана пета. Същ мъж.

— Проклет да съм — изпъшка Джонсън. — Следят ни.

— Да.

— Добре — каза Джонсън. — Да вземем водата и да кажем на Коуп. Може би той ще реши да предприеме нещо.

— Вода тук не добра — каза Малкия вятър и посочи конете, които стояха кротко край извора.

— Не разбирам — отвърна Джонсън.

— Коне не пие — обясни Малкия вятър.

Конете винаги пиеха от извора още с пристигането.

Правеха това преди всичко останало — оставяха животните да се напият с вода и едва след това пълнеха меховете.

Малкия вятър обаче беше прав — днес конете не пиеха.

— Проклет да съм! — изпъшка Джонсън.

— Вода не добра — каза Малкия вятър. Наведе се към извора и подуши. После бръкна във водата и измъкна голяма туфа бледозелена трева. Бръкна пак, извади още. И още.

Каза на Джонсън как се казва тревата и обясни, че ако човек пие такава вода, ще се разболее. Говореше бързо и Джонсън не разбра всичко, освен че тревата явно причинявала треска и повръщане и хората полудявали, ако преди това не умирали.

— Лошо — завърши Малкия вятър. — Утре вода добра.

Загледа се към прерията.

— Ще отидем ли да намерим тези бели мъже? — попита Джонсън.

— Аз отиде — отговори Малкия вятър.

— И аз идвам — каза Джонсън.

 

 

Препускаха един до друг в жълтата следобедна светлина и скоро доста се отдалечиха от лагера. Джонсън си даде сметка, че ще е трудно да се върнат по светло.

Малкия вятър току спираше коня, скачаше на земята и я оглеждаше внимателно.

— Още колко?

— Скоро.

Продължаваха да яздят.

Слънцето се спусна зад зъберите на Скалистите планини, а те все още продължаваха да яздят. Джонсън започваше да се тревожи. Никога не беше замръквал в прерията, а Коуп непрекъснато предупреждаваше да се прибират в лагера преди мръкване.

— Още колко?

— Скоро.

Яздиха още петнайсетина минути и пак спряха. После пак.

Малкия вятър започна да спира все по-често. Джонсън реши, че е така, защото става тъмно и по-трудно вижда следите.

— Още колко?

— Искаш връщаш ли?

— Аз? Не. Просто питам още колко ще яздим.

Малкия вятър се засмя.

— Става тъмно, ти плаши.

— Стига глупости. Просто попитах. Колко далече са според теб?

— Не далече — отговори Малкия вятър и посочи. — Там.

Далече пред тях тънка ивица сив дим се издигаше към небето. Лагерен огън.

— Оставим коне — каза Малкия вятър и слезе от коня. Откъсна стиска суха трева, вдигна я и пусна стеблата да паднат на земята. Ветрецът ги отклони на юг.

Малкия вятър кимна и обясни, че трябва да се приближат към лагера срещу вятъра, та конете на онези мъже да не ги надушат.

Пропълзяха напред и погледнаха към долината.

 

 

В сгъстяващия се здрач видяха двама мъже, палатка и пламтящ огън. Зад палатката бяха вързани шест коня. Единият мъж беше пълен, другият — висок. Печаха нещо на огъня, сигурно месо. Джонсън не виждаше лицата им добре.

Този самотен лагер, заобиколен от мили и мили открити равнини, беше странно смущаващ. Защо тези хора бяха тук?

— Тези мъже искат кости — каза Малкия вятър, сякаш беше прочел мислите му.

Високият мъж се наведе към огъня, за да нагласи шиша, и Джонсън го позна. Беше грубият на вид тип, с когото бе разговарял на гарата в Омаха. Мъжът, с когото бе видял да говори Марш близо до царевичните ниви. Джо Бенедикт, от Флота.

В същия миг платнището на палатката се повдигна и се появи оплешивяващ мъж със солидно телосложение. Триеше нещо между пръстите си — бършеше очилата си. Каза нещо и дори от това разстояние Джонсън разпозна леките паузи и официалния му тон.

Беше Марш.

 

 

Коуп възторжено плесна с ръце.

— Охо! Достопочтеният професор по коупология ни е проследил дотук! Какво по-добро доказателство за думите ми от това? Този човек не е учен. Той е копой и завистник. Не търси свои собствени открития, а шпионира моите. Нямам нито време, нито желание да се занимавам с него, обаче Татко Марш е дошъл чак от Йейл в територия Монтана, за да ме следи! — Поклати глава. — Психиатрията го очаква с отворени обятия.

— Изглежда, се забавляваш, професоре — каза Джонсън.

— Разбира се, че се забавлявам! Не само теорията ми за деменцията на този човек се потвърждава повече от достатъчно, но и докато ме следи, няма да може да открие никакви свои вкаменелости!

— Съмнявам се да е така — отбеляза Стърнбърг мрачно. — Марш има много пари, а студентите не са с него. Вероятно плаща на ловците си на кости да копаят едновременно в три или четири територии, дори и в този момент.

Стърнбърг беше работил за Марш няколко години преди това, в Канзас. Несъмнено беше прав и усмивката на Коуп се стопи.

— Като говорим за находки — обади се Черпака, — как е успял да ни намери?

— Малкия вятър каза, че тези са същите мъже, които ни следят още от Кучешкия поток.

Айзък скочи.

— Видяхте ли! Казах ви, че ни следят!

— Сядай, Айзък — скастри го Коуп. Мръщеше се, доброто му настроение си бе отишло.

— Какво правят тук всъщност? — попита Черпака. — Не са почтени. Ще ни убият и ще вземат костите.

— Няма да ни убият — каза Коуп.

— Е, най-малкото ще вземат костите, не се съмнявам.

— Няма да посмеят. Дори Марш няма да посмее.

Обаче в тъмнината на прерията думите му не прозвучаха убедително.

Смълчаха се. Заслушаха се в стенанията на вечерния вятър.

— Отровиха водата — отбеляза Джонсън.

— Да. — Коуп кимна. — Наистина.

— Не бих го нарекъл добросъседски жест — каза Черпака.

— Така е…

— Направил си някои важни открития, професоре. Всеки учен би дал едната си ръка, за да каже, че са негови.

— Така е.

Последва нова продължителна пауза.

— Тук наистина сме далече от дома — каза Айзък след малко. — Ако нещо се случи с нас, кой ще разбере? Ако не се появим във форт Бентън, ще обвинят индианците, и толкова.

— Обвинят индианци — съгласи се Малкия вятър.

— Наистина.

— По-добре ние да направим нещо в тази връзка — каза Айзък.

— Прав си — каза Коуп накрая. Загледа се в лагерния огън. — Ще направим нещо. Утре ще ги поканим на вечеря.