Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dragon Teeth, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka (2022 г.)
Издание:
Автор: Майкъл Крайтън
Заглавие: Драконови зъби
Преводач: Владимир Германов
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „БАРД“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 19.03.2018 г.
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-830-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9317
История
- — Добавяне
Лоша вода
Коуп избираше местата за лагеруване единствено според местоположението на фосилите и никаква друга причина. Една от трудностите при първия им лагер беше липсата на вода. Близкият Мечи поток беше лошо замърсен и престанаха да вземат вода от него след първата нощ, когато всички получиха диария и спазми. А навсякъде из околните пущинаци, както се изрази Стърнбърг, водата беше „като гъст разтвор слабително, магнезиев сулфат“.
Така че търсеха извори. Малкия вятър знаеше няколко; най-близкият беше на две мили от лагера. Тъй като Джонсън беше най-придирчив за водата, която използваше във фотографските си процеси, стана негова работа всеки ден да язди до извора и да пълни меховете.
Някой винаги го придружаваше. Не бяха имали проблеми с кроу, а сиуксите все още би трябвало да са далече на юг, но земите наоколо бяха индиански ловни полета и винаги можеха да се натъкнат на враждебни индианци.
Самотните ездачи винаги бяха изложени на риск.
Независимо от всичко за Джонсън това беше най-забавната част от деня. Язденето под огромния купол на небето сред ширналата се на всички страни прерия беше преживяване, което се доближаваше до мистиката.
Най-често с него яздеше Малкия вятър. Индианецът също обичаше да излиза от лагера, но по други причини. С дните откриваха все повече кости и индианецът все повече се страхуваше от гнева на Великия дух или, както понякога го наричаше, Навсякъде дух — духът, който съществува във всички неща на света и се намира навсякъде.
Обикновено стигаха до извора към три следобед, когато слънцето започваше да се спуска и светлината ставаше жълта. Пълнеха меховете, мятаха ги на конете, пиеха до насита от извора и поемаха по обратния път.
Един ден, когато стигнаха до извора, Малкия вятър направи знак на Джонсън да остане назад и заоглежда земята внимателно.
— Какво има? — попита Джонсън.
Малкия вятър пълзеше бързо около извора, с нос на сантиметри от земята. От време на време вдигаше стиска трева, подушваше я и я пускаше.
Това поведение винаги изпълваше Джонсън със смесица от удивление и раздразнение — удивление, че един индианец може да разчита следите по земята, както той чете книга, и раздразнение, че самият той не би могъл да се научи да го прави. Подозираше, че Малкия вятър си дава сметка за това и добавя театрален елемент в действията си.
— Какво е? — попита Джонсън, този път по-настойчиво.
— Коне — отговори Малкия вятър. — Два коня, два мъже. Тази сутрин.
— Индианци? — Думата прозвуча по-тревожно, отколкото му се искаше.
Малкия вятър поклати глава.
— Коне има подкови. Мъже има ботуши.
Не бяха виждали бели хора от близо месец, освен тези от групата. Нямаше причини наоколо да се въртят бели хора.
Джонсън се намръщи.
— Трапери?
— Какви трапери? — Малкия вятър махна с ръка към безкрайната прерия. — Няма какво лови.
— Ловци на бизони? — Все още имаше търговия с бизонски кожи, от които правеха дрехи за продан в градовете.
Малкия вятър поклати глава.
— Бизон ловци не ловува на земя на сиукси.
Истина беше. Нахлуването в земите на сиуксите в търсене на злато беше едно, но ловците на бизони никога не биха поели този риск.
— Кои са тогава?
— Същи мъже.
— Кои същи мъже?
— Същи мъже от Кучешки поток.
Джонсън слезе от коня.
— Онези, чийто лагер откри край Кучешкия поток? Откъде си сигурен?
Малкия вятър посочи калта.
— Този ботуш със спукана пета. Същ мъж.
— Проклет да съм — изпъшка Джонсън. — Следят ни.
— Да.
— Добре — каза Джонсън. — Да вземем водата и да кажем на Коуп. Може би той ще реши да предприеме нещо.
— Вода тук не добра — каза Малкия вятър и посочи конете, които стояха кротко край извора.
— Не разбирам — отвърна Джонсън.
— Коне не пие — обясни Малкия вятър.
Конете винаги пиеха от извора още с пристигането.
Правеха това преди всичко останало — оставяха животните да се напият с вода и едва след това пълнеха меховете.
Малкия вятър обаче беше прав — днес конете не пиеха.
— Проклет да съм! — изпъшка Джонсън.
— Вода не добра — каза Малкия вятър. Наведе се към извора и подуши. После бръкна във водата и измъкна голяма туфа бледозелена трева. Бръкна пак, извади още. И още.
Каза на Джонсън как се казва тревата и обясни, че ако човек пие такава вода, ще се разболее. Говореше бързо и Джонсън не разбра всичко, освен че тревата явно причинявала треска и повръщане и хората полудявали, ако преди това не умирали.
— Лошо — завърши Малкия вятър. — Утре вода добра.
Загледа се към прерията.
— Ще отидем ли да намерим тези бели мъже? — попита Джонсън.
— Аз отиде — отговори Малкия вятър.
— И аз идвам — каза Джонсън.
Препускаха един до друг в жълтата следобедна светлина и скоро доста се отдалечиха от лагера. Джонсън си даде сметка, че ще е трудно да се върнат по светло.
Малкия вятър току спираше коня, скачаше на земята и я оглеждаше внимателно.
— Още колко?
— Скоро.
Продължаваха да яздят.
Слънцето се спусна зад зъберите на Скалистите планини, а те все още продължаваха да яздят. Джонсън започваше да се тревожи. Никога не беше замръквал в прерията, а Коуп непрекъснато предупреждаваше да се прибират в лагера преди мръкване.
— Още колко?
— Скоро.
Яздиха още петнайсетина минути и пак спряха. После пак.
Малкия вятър започна да спира все по-често. Джонсън реши, че е така, защото става тъмно и по-трудно вижда следите.
— Още колко?
— Искаш връщаш ли?
— Аз? Не. Просто питам още колко ще яздим.
Малкия вятър се засмя.
— Става тъмно, ти плаши.
— Стига глупости. Просто попитах. Колко далече са според теб?
— Не далече — отговори Малкия вятър и посочи. — Там.
Далече пред тях тънка ивица сив дим се издигаше към небето. Лагерен огън.
— Оставим коне — каза Малкия вятър и слезе от коня. Откъсна стиска суха трева, вдигна я и пусна стеблата да паднат на земята. Ветрецът ги отклони на юг.
Малкия вятър кимна и обясни, че трябва да се приближат към лагера срещу вятъра, та конете на онези мъже да не ги надушат.
Пропълзяха напред и погледнаха към долината.
В сгъстяващия се здрач видяха двама мъже, палатка и пламтящ огън. Зад палатката бяха вързани шест коня. Единият мъж беше пълен, другият — висок. Печаха нещо на огъня, сигурно месо. Джонсън не виждаше лицата им добре.
Този самотен лагер, заобиколен от мили и мили открити равнини, беше странно смущаващ. Защо тези хора бяха тук?
— Тези мъже искат кости — каза Малкия вятър, сякаш беше прочел мислите му.
Високият мъж се наведе към огъня, за да нагласи шиша, и Джонсън го позна. Беше грубият на вид тип, с когото бе разговарял на гарата в Омаха. Мъжът, с когото бе видял да говори Марш близо до царевичните ниви. Джо Бенедикт, от Флота.
В същия миг платнището на палатката се повдигна и се появи оплешивяващ мъж със солидно телосложение. Триеше нещо между пръстите си — бършеше очилата си. Каза нещо и дори от това разстояние Джонсън разпозна леките паузи и официалния му тон.
Беше Марш.
Коуп възторжено плесна с ръце.
— Охо! Достопочтеният професор по коупология ни е проследил дотук! Какво по-добро доказателство за думите ми от това? Този човек не е учен. Той е копой и завистник. Не търси свои собствени открития, а шпионира моите. Нямам нито време, нито желание да се занимавам с него, обаче Татко Марш е дошъл чак от Йейл в територия Монтана, за да ме следи! — Поклати глава. — Психиатрията го очаква с отворени обятия.
— Изглежда, се забавляваш, професоре — каза Джонсън.
— Разбира се, че се забавлявам! Не само теорията ми за деменцията на този човек се потвърждава повече от достатъчно, но и докато ме следи, няма да може да открие никакви свои вкаменелости!
— Съмнявам се да е така — отбеляза Стърнбърг мрачно. — Марш има много пари, а студентите не са с него. Вероятно плаща на ловците си на кости да копаят едновременно в три или четири територии, дори и в този момент.
Стърнбърг беше работил за Марш няколко години преди това, в Канзас. Несъмнено беше прав и усмивката на Коуп се стопи.
— Като говорим за находки — обади се Черпака, — как е успял да ни намери?
— Малкия вятър каза, че тези са същите мъже, които ни следят още от Кучешкия поток.
Айзък скочи.
— Видяхте ли! Казах ви, че ни следят!
— Сядай, Айзък — скастри го Коуп. Мръщеше се, доброто му настроение си бе отишло.
— Какво правят тук всъщност? — попита Черпака. — Не са почтени. Ще ни убият и ще вземат костите.
— Няма да ни убият — каза Коуп.
— Е, най-малкото ще вземат костите, не се съмнявам.
— Няма да посмеят. Дори Марш няма да посмее.
Обаче в тъмнината на прерията думите му не прозвучаха убедително.
Смълчаха се. Заслушаха се в стенанията на вечерния вятър.
— Отровиха водата — отбеляза Джонсън.
— Да. — Коуп кимна. — Наистина.
— Не бих го нарекъл добросъседски жест — каза Черпака.
— Така е…
— Направил си някои важни открития, професоре. Всеки учен би дал едната си ръка, за да каже, че са негови.
— Така е.
Последва нова продължителна пауза.
— Тук наистина сме далече от дома — каза Айзък след малко. — Ако нещо се случи с нас, кой ще разбере? Ако не се появим във форт Бентън, ще обвинят индианците, и толкова.
— Обвинят индианци — съгласи се Малкия вятър.
— Наистина.
— По-добре ние да направим нещо в тази връзка — каза Айзък.
— Прав си — каза Коуп накрая. Загледа се в лагерния огън. — Ще направим нещо. Утре ще ги поканим на вечеря.