Заминаване от лошите земи
Сутринта на 26 август, когато се отправиха на еднодневното пътуване до остров Кау, беше определено хладна. Островът се намираше до един от малкото естествени бродове по протежение на двеста мили от река Мисури, която се виеше между хълмовете на района, наречен Мисури Брейкс. Островът служеше и за пристан на параходите и там Коуп възнамеряваше да се качи на парахода от Сейнт Луис. Всички много бързаха да си тръгнат и сериозно се тревожеха заради индианците, но имаха твърде много фосили и нямаше как да ги откарат само с каруцата. Можеха единствено да направят два курса. Коуп означи най-ценния сандък, този със зъбите от бронтозавъра, с тайно X от едната страна.
— Ще го оставя тук — каза. — За втория преход.
Джонсън се учуди. Защо не на първия?
— Вероятно шансовете да ни нападнат при първия преход са по-големи, отколкото шансовете да открият материалите ни тук — обясни Коуп. — Освен това може би ще наемем още хора от остров Кау, за да ни пазят втория път.
Първото пътуване мина монотонно. Стигнаха до острова привечер и вечеряха с разквартируваните там войници. Марш и хората му бяха отпътували по реката с предния параход, след като бяха предупредили войниците за „Коуп и неговите главорези и разбойници“, които можело да се появят по-късно.
Капитан Лоусън се засмя:
— Май Марш не гори от възторг, че сте тук.
Коуп потвърди, че случаят е точно такъв.
Параходът трябваше да пристигне след два дни, но графикът не беше сигурен, особено толкова късно през годината. Беше належащо да направят второто пътуване до лагера в прерията на следващия ден. Коуп щеше да остане на остров Кау, за да подготви фосилите за пътуването с кораба, а Малкия вятър и Черпака щяха да се върнат с каруцата под ръководството на Стърнбърг.
Рано на следващата сутрин обаче Стърнбърг се събуди със силна треска — пореден епизод от маларията му. Айзък се страхуваше твърде много от индианците, за да се върне в лагера, а на Малкия вятър не можеше да се разчита да свърши каквото трябва без надзор. Въпросът беше кой да води експедицията.
Джонсън каза:
— Нека отида аз.
Очакваше този момент. Лятото в равнините го бе закалило, но около него винаги имаше по-възрастни и по-опитни хора, които следяха какво прави. Копнееше за възможност да докаже себе си самостоятелно и това кратко пътуване му се струваше идеалната възможност да прояви независимост, а и щеше да е чудесен завършек на летните приключения.
Жабата мислеше по подобен начин и веднага добави:
— И аз ще отида.
— Не бива да ходите сами — каза Коуп. — Не успях да намеря още хора. Не можем да използваме войниците.
— Няма да сме сами. С нас ще са Черпака и Малкия вятър.
Коуп се намръщи и забарабани нервно с пръсти по бележника си.
— Моля те, професоре. Важно е да опаковаш фосилите както трябва. Ние ще се справим. А времето лети, докато седим тук и разсъждаваме.
— Добре — каза Коуп накрая. — Това е против преценката на здравия ми разум, но… добре.
Обзети от възторг, Джонсън и Жабата заминаха в седем същата сутрин заедно с Черпака и Малкия вятър, които се грижеха за каруцата.
Коуп се зае да подрежда дървените сандъци с фосили и да преопакова тези, които не биха издържали отношението на товарачите на кея. Айзък се грижеше за Стърнбърг, който бълнуваше трескаво — свари му чай от върбови клонки, които според него помагали при треска. Мортън работеше при професора.
Неколцина пасажери също чакаха парахода. Сред тях бяха един фермер, един мормон, казваше се Травис, и младият му син. Двамата бяха дошли в Монтана, за да разпространяват евангелието сред заселниците, но не бяха постигнали никакъв успех и бяха разочаровани.
— Какво карате в тези сандъци? — попита Травис.
Коуп вдигна очи.
— Вкаменели кости.
— За какво са?
— Изучавам ги — отговори Коуп.
Травис се засмя.
— Че защо изучаваш кости, когато можеш да изучаваш живите животни?
— Тези кости са на животни, които са изчезнали.
— Не може да бъде.
— Защо? — попита Коуп.
— Ти имаш ли страх от Бога?
— Имам.
— Вярваш ли, че Бог е съвършен?
— Да, вярвам.
Травис се засмя отново.
— Добре тогава, значи ще се съгласиш, че не може да има изчезнали животни, защото добрият Бог в Своето съвършенство никога не би допуснал потомството на неговите създания да изчезне.
— Защо? — попита Коуп.
— Току-що ти казах. — Травис изглеждаше нервиран.
— Току-що ми каза как според теб Бог си върши работата. Ами ако предпочита да постига съвършенството постепенно, като се отказва от някои създания, за да създаде по-съвършени?
— Това може да прави човекът, защото той не е съвършен. Не и Бог, защото Бог е съвършен. Има само едно Съзидание. Мислиш ли, че Той е допуснал грешка в това Съзидание?
— Създал е човека. Не каза ли, че човекът е несъвършен?
Травис го изгледа свирепо и изръмжа:
— Ти си един от онези професори! Един от образованите глупаци, които са се отдалечили от праведното и стигат до светотатство!
Коуп не беше в настроение да води теологични спорове и отсече:
— По-добре образован, отколкото необразован глупак.
— Вършиш работата на Дявола! — каза Травис и изрита един от сандъците с фосили.
— Направи го пак — каза Коуп — и ще ти пръсна мозъка от бой.
Травис ритна друг сандък.
В писмо до жена си Коуп написа:
„Вече се срамувам заради случилото се след това и нямам друго оправдание, освен усилията, които вложихме за събирането на тези фосили, безценната им същност и собствената ми умора след лятото в горещините и насекомите, и парещите алкални пари на лошите земи край река Джудит. Този глупав фанатик просто прекали и търпението ми ме изостави“.
Мортън описва случилото се по-директно:
„Без увъртания или предупреждение Коуп се нахвърли върху този човек, Травис, и го докара до безсъзнание. Не отне повече от минута, защото професор Коуп има предразположение към бокса. Между ударите викаше: «Как смееш да пипаш фосилите ми! Как смееш?!», а също и: «В името на религията!».
Боят свърши, когато войниците дръпнаха Коуп от нещастния джентълмен мормон, който не бе казал нищо повече от това, което повечето хора по света смятат за неоспорима истина“.
През 1876 това определено беше така. Доста по-рано Томас Джеферсън внимателно бе прикрил собствения си възглед, че фосилите са останки от изчезнали същества. В дните на Джеферсън вярата в изчезването на видовете би се сметнала за ерес. Оттогава мисленето на много места се беше променило, но не навсякъде. В някои райони на Съединените щати все още се смяташе за неприемливо да прегърнеш идеята за еволюцията.
Малко след като боят приключи параходът, „Лизи Б.“, се появи иззад завоя и изсвири, за да оповести скорошното си пристигане. Всички погледи се насочиха към парахода, ако не се броеше един войник, който гледаше към равнините и извика:
— Вижте там! Коне!
От другия край на равнината се задаваха два коня без ездачи.
„Дъхът ми секна — пише Коуп в дневника си, — когато си представих какво може да означава това“.
Бързо скочиха на конете и препуснаха. Когато приближиха, видяха Черпака отпуснат върху седлото, полумъртъв. Няколко стрели се бяха забили в покрития му със засъхнала кръв гръб. Другият кон беше на Джонсън — по седлото имаше кръв, от кожата стърчаха забити стрели.
Войниците свалиха готвача и го положиха на земята. Устните му бяха отекли и напукани, сухи. Дадоха му вода, за да може да говори.
— Какво стана? — попита Коуп.
— Индианци — изхриптя Черпака. — Проклети индианци. Нищо не можахме да…
Разкашля се, изплю кръв, сгърчи се и издъхна.
— Трябва да отидем да потърсим оцелели — каза Коуп. — И да приберем фосилите.
Капитан Лоусън поклати глава, измъкна една стрела от седлото и каза:
— Тези стрели са на сиуксите.
— И какво?
Капитанът кимна към прерията.
— Няма смисъл да ходиш там, професоре. Съжалявам, но ако изобщо намериш приятелите си, в което се съмнявам, те ще са скалпирани, осакатени и оставени да гният в пущинака.
— Все нещо трябва да можем да направим.
— Погреби този, кажи молитва за останалите и това е всичко. — Капитан Лоусън поклати глава.
На следващата сутрин качиха посърнали фосилите на парахода и потеглиха надолу по Мисури.
Най-близката телеграфна станция беше в Бисмарк, територия Дакота, намираше се на петстотин мили в източна посока. Когато „Лизи Б.“ спря там, Коуп изпрати на семейството на Джонсън във Филаделфия следната телеграма:
„С дълбоко съжаление ви информирам за смъртта на вашия син Уилям и трима други мъже на 27 август, в лошите земи по течението на река Джудит, територия Монтана, от ръцете на враждебно настроени индианци сиу. Приемете искрените ми съболезнования.
Едуард Дринкър Коуп,
американски палеонтолог“.