Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dragon Teeth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Майкъл Крайтън

Заглавие: Драконови зъби

Преводач: Владимир Германов

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „БАРД“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 19.03.2018 г.

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 978-954-655-830-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9317

История

  1. — Добавяне

Инциденти в равнините

По средата на огнено горещия следобед, докато Джонсън яздеше до Коуп и разговаряше с него спокойно, шапката изведнъж отлетя от главата му, макар че нямаше никакъв вятър.

Миг след това чу гърмежа.

После още и още.

Някой стреляше по тях.

— Залегни! — извика Коуп. — Залегни веднага!

Скочиха от конете и се прикриха под каруцата. В далечината видяха облак кафяв прахоляк.

— Боже! — изпъшка Айзък. — Индианци.

Далечният облак се уголеми и се раздели на силуетите на множество конници. Куршумите продължаваха да пищят във въздуха, канатата на каруцата се натроши, куршумите зашибаха тенджерите и тиганите вътре. Беси изцвили тревожно.

— Това беше, дотук сме — простена Мортън.

— Всеки момент ще чуем свистенето на стрелите — каза Айзък. — После, като приближат, ще извадят томахавките…

— Млъквай — тросна се Коуп. Досега не беше свалил очи от облака. — Това не са индианци.

— Проклет да съм, ако не си по-голям глупак, отколкото мислех! Какви други може да…

Айзък млъкна. Сега облакът беше достатъчно близо, за да могат да видят по-добре конниците. Бяха със сини униформи.

— Пак може да се червенокожи — каза Айзък. — Облечени с армейски униформи. Униформите на Къстър. За да ни изненадат.

— Ако е така, не виждам кой знае каква изненада.

Малкия вятър присви очи и се вгледа, после каза:

— Не индианци. Имат седла.

— По дяволите! — изкрещя Черпака. — Армията! Моите момчета в синьо!

Скочи и размаха ръце. Залп от олово го накара отново да се скрие под каруцата.

Армията заобиколи каруцата с викове в индиански стил и изстрели във въздуха. Най-накрая спряха и напред излезе млад капитан, конят му пръхтеше. Капитанът насочи револвера си към налягалите под каруцата и викна:

— Излизайте, отрепки! Бог ми е свидетел, смятам да ви изтребя тук, на място, до последния боклук!

Коуп излезе, почервенял от ярост. Юмруците му бяха стиснати.

— Какво означава това безобразие?!

— Ще научиш в ада, продажнико! — изръмжа капитанът и стреля два пъти по Коуп, но конят му се изправи на задните си крака и отклони ръката му.

— Чакай, капитане! — извика един от войниците. Сега всички от експедицията на Коуп бяха изпълзели изпод каруцата. — Не приличат на контрабандисти на оръжие.

— Проклет да съм, ако не са — изръмжа капитанът. Сега видяха, че е пиян. Заваляше думите и се олюляваше опасно на седлото. — Никой, освен контрабандистите не може да е на тази територия сега. Снабдяваш индианците с оръжия, а миналата седмица шестстотин от нашите момчета бяха избити от диваците. Време е отрепките да…

Коуп се окопити.

— Това е научна експедиция — каза той, — предприета с разрешение и пълномощията на капитан Рансъм от форт Бентън.

— Глупости! — изръмжа капитанът и стреля във въздуха, за да сложи препинателния знак.

— Аз съм професор Коуп от Филаделфия и съм палеонтолог на Съединените щати и…

— Цуни ме по гъза! — каза капитанът.

Коуп излезе от кожата си и скочи напред, но Стърнбърг и Айзък побързаха да се намесят.

— Професоре, овладей се!

Стърнбърг изкрещя, докато Коуп се мъчеше да се отскубне с викове:

— Дайте ми го, само ми го дайте!

В последвалата бъркотия армейският капитан стреля още три пъти и се завъртя с коня си.

— Запалете ги, момчета! Изгорете ги!

— Но, капитане…

— Казах, запалете ги! — Нови изстрели. — Изпълнявайте каквото ви казвам!

Последваха още три изстрела и Жабата падна и изкрещя:

— Улучиха ме! Улучиха ме!

Спуснаха се да му помагат. От дланта му течеше обилно кръв. Един от войниците приближи с горяща факла и сухият брезент на каруцата пламна като барут.

Опитаха да изгасят огъня, който бушуваше страховито. Конниците препуснаха в кръг около тях, а капитанът крещеше: „Дайте им урок, момчета! Дайте им урок в ада!“

После, без да престават да стрелят, се отдалечиха.

Дневникът на Коуп отбелязва лаконично:

„Преживяхме първата открита конфронтация, при това с американската кавалерия. Изгасихме огъня с минимални щети, макар че сега каруцата ни няма покривало и две от палатките ни изгоряха. Един кон беше убит, а един от студентите получи рана на дланта. Нищо сериозно, слава богу“.

 

 

Същата вечер заваля. Порой, трещящи гръмотевици, които продължиха през целия следващ ден и следващата нощ. Премръзнали и треперещи, всички се свиваха под каруцата и се опитваха да поспят въпреки ослепителните мълнии, които осветяваха физиономиите им.

На следващия ден отново валеше и коловозите се разкаляха, колелата затъваха. Изминаха само две мили — мъчително, подгизнали от дъжда. Късно следобед обаче слънцето отново се показа през облаците и се стопли. Почувстваха се по-добре, особено след като изкачиха едно полегато възвишение и видяха една от великите гледки на Запада.

Стадо бизони, простиращо се докъдето поглед стига, тъмни рунтави животни в жълто-зелената прерия.

Животните бяха спокойни, ако не се броеше някое и друго изпръхтяване и мучене.

Коуп прецени, че в това стадо има поне два милиона бизони, може би и повече.

— Имате късмет, че ги виждате — каза той. — След година-две стадата като това ще са само спомен.

Айзък стана нервен.

— Където има бизони, има и индианци — каза той и настоя да устроят лагера си на възвишението.

Джонсън бе запленен от безразличието на животните към появата на хората. Дори когато Стърнбърг се отдалечи и застреля антилопа за вечеря, стадото почти не реагира. Обаче по-късно си спомняше, че Черпака попита Коуп: „Да разпрегна ли конете тази вечер?“, а Коуп погледна небето и отговори: „По-добре не“.

Междувременно одраха антилопата и установиха, че месото й гъмжи от подобни на червеи паразити. Черпака заяви, че е ял и по-лошо, но останалите решиха, че е по-добре да вечерят сухари.

Джонсън записа: „Вече ми писна от боб, при положение че ме чакат още шест седмици същото“.

Но не всичко беше черно. Нахраниха се, седнали на скалите до лагера, гледаха как стадото бизони се оцветява в червено със спускането на слънцето зад хоризонта. После, на лунна светлина, Джонсън написа: „рунтавите мучащи същества представляваха величествена гледка, простираща се миролюбиво пред очите ни. С такива мисли се отдадох на така необходимия ми сън“.

 

 

Към полунощ мълния раздра небето и заваля отново.

Пухтящи и ядосани, студентите замъкнаха постелките си под каруцата. Почти веднага дъждът спря.

Натъркаляха се на твърдата земя и опитаха да заспят отново.

— По дяволите! — изръмжа Мортън и подуши въздуха. — Каква е тази воня?

— Лежиш на конско лайно — каза Жабата.

— Боже! Наистина!

Смееха се на случилото се с Мортън, а тътенът продължаваше да боботи в ушите им. Тогава Коуп изведнъж дотича и ги срита.

— Ставайте! Бързо! Полудяхте ли? Ставайте!

Джонсън вдигна очи и видя Стърнбърг и Айзък бързо да прибират нещата им и да ги хвърлят в каруцата. Тя се задвижи над главите им, докато изпълзяха обезумели изпод нея, останали без дъх.

Черпака и Малкия вятър си крещяха нещо.

Джонсън изтича при Коуп. Косата му беше залепнала за темето от дъжда. Погледът му беше безумен. Луната над тях се носеше зад буреносни облаци.

— Какво има? — извика Джонсън, за да надвика боботещата буря. — Защо се местим?

Коуп го избута грубо настрана.

— Застани зад скалите! Прикрийте се зад скалите!

Айзък вече беше откарал каруцата близо до стърчащата скала, а Черпака се бореше с конете, които пръхтяха и се дърпаха разтревожени. Студентите се спогледаха в недоумение.

И тогава Джонсън си даде сметка, че боботенето не е от бурята. Бяха бизоните.

 

 

Подплашени от трясъка на мълнията, животните препускаха покрай хората като мокра плътна река от козина, която течеше от двете страни на скалите. Бяха изпоцапани със сериозни количества кал — за Джонсън това беше особено усещане, защото написа: „Калта покри дрехите ни, косите ни, лицата ни, натежахме, защото се превърнахме в хора от кал, докато накрая не се превихме под огромната й тежест“.

След време не виждаха нищо и само можеха да слушат тътена на копитата, пръхтенето и мученето, докато тъмните силуети се нижеха покрай тях сякаш безкрайно. Изглеждаше като че ли наистина няма да свърши.

Всъщност стадото препуска покрай тях два часа.

 

 

Когато Джонсън се събуди, всичко го болеше, тялото му беше вдървено. Не можеше да си отвори очите. Докосна лицето си, усети кората кал, обели я.

„Посрещна ме гледка на пълно опустошение — спомня си той по-късно, — сякаш ни бе ударил ураган или вихрушка. Докъдето стигаше поглед имаше само стъпкана кал и нашата жалка човешка група трябваше да си проправи път през нея. Каквото от оборудването на лагера беше защитено от скалите, оцеля. Всичко останало беше съсипано. Две палатки бяха стъпкани в калта толкова дълбоко, че не можахме да ги намерим, тежки тенджери и тигани бяха изкривени и смачкани от хиляди копита, видях скъсани останки от жълта риза, изкривена и счупена карабина“.

Бяха отчаяни, особено Джордж Мортън, който сякаш изпадна в дълбок потрес. Черпака искаше да се връщат, но както винаги Коуп беше неумолим.

— Не съм дошъл да копая покъщнина от калта — каза той. — Тук съм да копая праисторически кости.

— Да — отвърна Черпака. — Ако изобщо стигнем дотам.

— Ще стигнем.

Нареди им да събират багажа и да потеглят.

Малкия вятър беше особено мрачен. Каза нещо на Коуп и препусна на север.

— Къде отива? — попита разтревожено Джордж Мортън.

— Не вярва, че бизоните са се подплашили от мълнията — отговори Коуп. — Казва, че не се плашат от такива неща.

— Подплашили са се — каза Айзък. — Глупави и непредсказуеми, това са бизоните.

— Какво друго може да ги е изплашило обаче? — попита Мортън тревожно. — Какво мисли той?

— Мисли, че е чул изстрели точно преди стадото да се подплаши. Ще отиде да погледне.

— Ще се свърже с приятелите си червенокожи — изсумтя Айзък. — Ще им каже къде могат да намерят хубави скалпове на бледолики.

— Аз пък мисля, че е смахнато! — възкликна Мортън войнствено. — Мисля, че трябва да се откажем и да престанем да гоним дивото.

Уплахата от препускащите бизони вероятно го беше изнервила, помисли си Джонсън. Видя как Мортън рови в калта, за да открие скицника си.

Малкия вятър го нямаше около час, после се върна в галоп.

— Едно лагер — каза и посочи на север. — При Кучешки поток. Две мъже, две или три кон. Едно огън. Не палатка. Много гилзи от карабина.

Отвори шепата си и в слънчевата светлина от нея изпаднаха няколко месингови гилзи.

— Проклет да съм! — възкликна Стърнбърг.

— Хората на Марш са — каза Коуп навъсено.

— Видя ли ги? — попита Мортън.

Малкия вятър поклати глава.

— Тръгнали много часове.

— Накъде са тръгнали?

Малкия вятър посочи на изток. Посоката, в която се движеха те.

— Значи ще ги срещнем пак — каза Коуп. Стисна юмруци. — Ще ми бъде приятно.