Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dragon Teeth, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka (2022 г.)
Издание:
Автор: Майкъл Крайтън
Заглавие: Драконови зъби
Преводач: Владимир Германов
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „БАРД“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 19.03.2018 г.
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-830-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9317
История
- — Добавяне
Преместване на лагера
В началото на август ги посети подразделение войници, които минаваха през лошите земи на път към река Мисури. Параходите стигаха нагоре чак до остров Кау, където армията поддържаше малък лагер. Войниците отиваха да подсилят тамошния гарнизон.
Бяха млади ирландци и германци, не по-възрастни от студентите в експедицията, и като че ли се изненадаха сериозно, че виждат живи бели хора в околността.
— Аз бих заминал оттук — каза един от тях.
Носеха новини от войната и те не бяха добри — поражението на Къстър все още не беше отмъстено, генерал Крук бе водил битка без ясен резултат край река Паудър, в Уайоминг, но след това не бе виждал индианци, генерал Тери изобщо не бе попадал на големи групи сиукси. Войната, която източната преса уверено бе предсказала, че ще свърши за седмици, сега изглеждаше, че ще се влачи безкрайно. Според някои генерали нямаше да бъде решена поне за година, а може би не и до края на десетилетието.
— Проблемът с индианците — обясни един войник — е, че ако искат да те намерят, те намират, обаче когато не искат ти да ги намериш, никога няма да разбереш къде са. — Замисли се за момент. — Това са техни земи в края на краищата, обаче все едно не съм ти го казал.
Друг войник се загледа в струпаните им сандъци.
— Злато ли търсите тук?
— Не — отговори Джонсън. — Това са кости. Копаем вкаменели кости.
— Да бе — каза войникът и се ухили. Предложи на Джонсън да пийне от манерката му, която беше пълна с бърбън.
Джонсън изпъшка. Войникът се засмя и подметна:
— Така разстоянията се скъсяват, казвам ти.
Войниците оставиха конете си да пасат за час до лагера на Коуп, после продължиха по пътя си.
— Определено не бих стоял тук повече — каза капитанът на подразделението, казваше се Лоусън. — Доколкото знаем, Седящия бик, Лудия кон и техните сиукси ще се отправят към Канада преди зимата, а това значи, че ще са тук всеки момент. Ако ви намерят, ще ви убият. Със сигурност.
И с този последен съвет войниците си препуснаха по пътя.
(Много по-късно Джонсън чу, че при похода си на север Седящия бик наистина избил белите, на които попаднал по пътя си, и сред тях били войниците на остров Кау, заедно с капитан Лоусън.)
— Мисля, че трябва да тръгваме — каза Айзък и почеса брадичката си.
— Още не — възрази Коуп.
— Намерихме предостатъчно кости.
— Така си е — обади се Черпака. — Предостатъчно са вече. Не ти трябват повече.
— Още не — повтори Коуп с леден глас, който сложи край на дискусията.
Както отбеляза Стърнбърг по-късно в разказа си за експедицията: „Отдавна бяхме разбрали, че е безпредметно да се спори с него, когато е взел решение. Несломимата воля на Коуп не можеше да бъде преодоляна“.
Коуп обаче реши да вдигнат лагера и да го преместят на друго място.
През последните три седмици се бяха разположили в подножието на тристаметрово възвишение от седиментни скали. Коуп беше проучил района и беше открил обещаващо находище на кости на около три мили.
— Къде ще се преместим? — попита Стърнбърг.
Коуп посочи.
— Горе в прериите.
— Искаш да кажеш в равната земя?
— Именно.
Айзък се възпротиви:
— Професоре! Ще ни трябват три дни, за да се измъкнем оттук, да намерим път нагоре към платото и да се върнем.
— Не, няма.
— Не можем да се изкачим през тези скали.
— Напротив. Можем.
— Човек не може да се изкачи, кон не може да се изкачи, каруцата категорично няма как да мине…
— Има как. Ще ви покажа.
Коуп настоя да потеглят веднага. Минаха две мили в източна посока и там той гордо им посочи един полегат варовиков склон.
Беше доста по-полегат от околните скали, но пак беше достатъчно стръмен, за да се изкачат по него с лекота. Макар да имаше и сравнително равни участъци, варовикът беше ронлив и трошлив и беше опасно дори да се стъпва по него.
Черпака, кочияшът, погледна предложения маршрут и изплю тютюнева храчка.
— Няма да стане. Не може да стане.
— Може — каза Коуп. — И ще стане.
* * *
Отне им четиринайсет часа да се изкачат на платото, на триста метра височина — невероятно усилие и постоянна опасност. С лопати и кирки изровиха подобие на път нагоре по склона. След това разтовариха каруцата и качиха всичко, което можеше, на гърбовете на конете. Успяха. Остана само каруцата.
Черпака я докара до средата на склона, стигна до място толкова тясно, че едното колело увисна над празното пространство, и отказа да продължи напред.
Коуп се ядоса и каза, че сам ще подкара каруцата:
— Не само си отвратителен готвач, но и некадърен кочияш!
Другите бързо се намесиха и Айзък се качи на капрата.
Наложи се да разпрегнат първата двойка коне и да оставят само двата задни.
Стърнбърг описа случката в „Животът на един ловец на фосили“:
„Айзък измина десетина метра и неизбежното се случи. Видях как каруцата бавно се наклони, а после целият впряг, каруца и коне, започна да се хлъзга надолу по склона. Конете напрягаха сили да изтеглят каруцата, но не успяваха да се задържат на ронливата повърхност и се хлъзнаха надолу.
Сърцето заседна в гърлото ми, защото ми мина през ум, че Айзък може да умре, но няколко метра по-надолу каруцата спря на равно място и конете застанаха, като че ли нищо не се е случило“.
В края на краищата разпрегнаха конете и изтеглиха каруцата с въжета, но все пак успяха и късно следобед устроиха новия лагер в прерията горе.
Коуп се тросна на Черпака:
— Гледай тази вечеря да ти е най-добрата!
— Само почакай да видиш — изръмжа Черпака и после им сервира обичайната комбинация от сухари, бекон и боб.
Въпреки мърморенето новият лагер беше значително по-добър от предишния.
Беше по-хладно заради ветреца, защото се намираха в съвсем открита равнина, както написа Джонсън, „с величествена гледка във всички посоки — на запад зъберите на Скалистите планини с побелели от снега върхове, на юг, изток и север — река Джудит, планините Медисин Бау, Мечата лапа и Суийт Грас, които ни заобикаляха отвсякъде. Особено рано сутрин, когато въздухът беше кристален и виждахме стада елени, сърни и антилопи, и планините зад тях, гледката беше толкова величествена, че едва ли нещо подобно може да се види другаде в цялото мироздание“.
Обаче стадата елени и антилопи мигрираха на север, а снегът се спускаше все по-надолу по склоновете на Скалистите планини с всеки ден. Една сутрин се събудиха под тънка пелена от сняг, който бе паднал през нощта, и макар че се стопи веднага, нямаше как да пренебрегнат неизбежното. Сезоните се сменяха. Идваше есента, а с нея — сиуксите.
— Време е да се махаме, професоре.
— Още не — каза Коуп. — Не точно сега.