Майкъл Крайтън
Драконови зъби (31)

Живот в Дедуд

В късните часове имаше доста стрелба и Джонсън прекара неспокойна нощ. Събуди се с главобол. Пъркинс му даде силно кафе, без захар, и той тръгна да види какво може да направи, за да се снабди с пари.

През нощта снегът се бе стопил. Сега на улицата имаше кал до глезените, а дървените постройки бяха покрити с ивици влага. Дедуд изглеждаше особено мрачен и мисълта, че трябва да остане тук шест-седем месеца, му се струваше особено потискаща. Настроението му не се подобри никак и когато видя мъртвец проснат по гръб по средата на улицата. Около тялото жужаха мухи. Трима-четирима зяпачи стояха край него, пушеха пури и обсъждаха бившия притежател на трупа, но никой не правеше усилие да го премести. Преминаващите коне и впрягове просто го заобикаляха.

Джонсън спря.

— Какво се случи?

— Това е Уили Джаксън. Снощи имало караница.

— Караница?

— Взел да спори с Черния Дик Къри и решили въпроса на улицата.

Друг се обади:

— Уили пиеше много.

— Искаш да кажеш, че Дик го е застрелял?

— Не е за първи път. Дик обича да убива. Щом се отвори възможност, прави го.

— И ще го оставите да лежи тук?

— Не знам кой ще дойде да го вземе — отговори един от зяпачите.

— Ами, той няма роднини, които да се тревожат за него. Имаше брат, ама умря от дизентерия преди два месеца. Имаха малък парцел на две мили източно оттук.

— Какво стана с този парцел? — попита друг от присъстващите и запрати фаса от пурата си в калта.

— Не мисля, че струва нещо.

— Никога не са имали късмет.

— Така е. Уили нямаше късмет.

Джонсън ги изгледа смаяно:

— Значи трупът ще си остане тук?

Един от мъжете посочи с палец магазина зад гърба си. На табелата пишеше „Ким Син, пране и гладене“.

— Ами, пред перачницата на Син е. Той сигурно ще го махне, когато се разсмърди и започне да му разваля бизнеса.

— Синът на Ким Син ще го махне.

— Много е тежък за сина му. Момчето е на десет-единайсет.

— Неее… той, малкият, е силен.

— Ама не толкова.

— Махна стария Джейк, когато го сгази дилижансът.

— Така си е. Той сам премести Джейк.

Продължиха дискусията, а Джонсън продължи нататък.

В конюшнята на полковник Рамзи предложи каруцата и конете за продан. Коуп ги беше купил във форт Бентън за 180 долара. Джонсън смяташе, че ще може да вземе четирийсет-петдесет.

Полковник Рамзи предложи десет.

След дълъг спор Джонсън се съгласи. Рамзи му обясни, че вече дължи шест долара, и остави разликата — четири сребърни долара — на тезгяха.

— Това е скандално — каза Джонсън.

Без да каже дума, Рамзи взе един от четирите долара и го прибра в джоба си.

— Това какво значи?

— Това е, задето ме обиди — каза Рамзи. — Искаш ли да опиташ пак?

Полковник Рамзи беше обръгнал мъж доста над един и осемдесет.

И носеше два дългоцевни револвера с по шест патрона.

Джонсън взе останалите три долара и се обърна, за да излезе.

— Имаш уста, копеленце малко — каза Рамзи. — На твое място щях да се науча да я държа затворена.

— Благодаря за съвета — отвърна Джонсън тихо. Започваше да разбира защо всички в Дедуд са толкова учтиви, толкова почти свръхестествено спокойни.

След това отиде до „Овърланд анд Мейл Експрес“ в северния край на улицата. Агентът там го информира, че пътят до Шайен струва осем долара с обикновен дилижанс и трийсет долара с експресния дилижанс.

— Защо бързият е толкова по-скъп?

— Експресният дилижанс се тегли от шест коня, а обикновеният — от два и затова е по-бавен.

— Само това ли е разликата?

— Ами… напоследък бавният дилижанс не успява да стигне до целта редовно.

— О…

След това Джонсън обясни, че има и багаж, който също трябва да транспортира. Агентът кимна.

— Повечето имат багаж. Ако е злато, половин процент от оценката на пратката.

— Не е злато.

— Тогава ще е на редовната цена за багаж, пет цента за половин килограм. Колко багаж имаш?

— Около половин тон.

— Половин тон! Какво, по дяволите, толкова носиш, че да тежи половин тон?

— Кости — отговори Джонсън.

— Това е много необикновено — каза агентът. — Не съм сигурен, че ще можем да ти помогнем.

Започна да смята нещо на един лист.

— Тези кости могат ли да бъдат на покрива?

— Мисля, че могат, ако са добре закрепени.

При пет цента за половин килограм, пресметна Джонсън, цената щеше да е петдесет долара.

— Прави осемдесет долара, плюс пет долара такса за товарене.

Повече, отколкото очакваше.

— А… Петдесет за превоза и трийсет за експреса. Осемдесет и пет всичко?

Агентът кимна.

— Искаш ли да запазиш място?

— Не точно сега.

— Е, знаеш къде да ни намериш — каза агентът и му обърна гръб.

Джонсън си тръгна, но спря до вратата и попита:

— Експресният дилижанс…

— Да?

— Той колко често стига целта?

— Ами, най-често стига — отговори агентът. — Трябва да заложиш на него, няма спор в това.

— Колко често обаче?

Агентът сви рамене.

— Бих казал, три от пет пъти. Доста от тях закъсват по пътя, но повечето се оправят добре.

— Благодаря — каза Джонсън.

— Няма защо — отвърна агентът. — Сигурен ли си, че нямаш кюлчета в онези сандъци?

 

 

Не само агентът беше чул за сандъците с кости. Цял Дедуд знаеше и вече се носеха всевъзможни спекулации.

Знаеше се например че Джонсън е пристигнал в града с мъртъв индианец. Тъй като индианците са наясно по-добре от всеки бял човек къде е златото в техните свещени Черни хълмове, мнозина бяха на мнение, че червенокожият е показал на Джонсън златото и Джонсън го е убил, също и партньора си, за да се чупи с рудата, сега скрита в сандъци с уж „кости“.

Други бяха също толкова сигурни, че в сандъците няма злато, защото Джонсън не ги е занесъл от другата страна на улицата, при златаря, за оценка, което е единственото логично нещо, което можеш да направиш със злато. Все пак не изключваха възможността сандъците да са доста ценни — например да съдържат бижута или пари в брой.

В такъв случай обаче защо не ги е занесъл в банката на Дедуд? Единственото възможно обяснение тук беше, че сандъците съдържат някакво известно откраднато съкровище, което в банката биха разпознали веднага. Какво точно би могло да е това съкровище беше трудно да се каже, но всички говореха за това доста.

— Мисля, че ще е добре да преместиш тези кости — каза Сам Пъркинс. — Хората говорят. Не мога да гарантирам, че няма да ги откраднат от складовото помещение.

— Мога ли да ги кача в стаята си?

— Няма кой да ти помогне, ако питаш това.

— Не питам това.

— Както искаш. Щом искаш да спиш в стая, пълна с животински кости, няма кой да те спре.

Това и направи. Качи десетте сандъка по стълбите и старателно ги подреди край едната стена, така че почти закриха светлината от единствения прозорец.

— Разбира се, всички знаят, че си ги качил горе — каза Пъркинс, който вървеше след него. — Така изглеждат още по-ценни.

— Мина ми през ума.

— Стените са здрави, обаче всеки може да разбие вратата.

— Ще направя от вътрешната страна дебело дървено резе, като на конюшня.

Пъркинс кимна.

— Така сандъците ще са в безопасност, докато си в стаята, обаче какво става, като излезеш?

— Ще прорежа дупки около колоната на касата, една във вратата, една в стената, и ще сложа катинар с верига.

— Имаш ли хубав катинар?

— Не.

— Аз имам, обаче ще трябва да го купиш от мен. Десет долара. Взех го от един товарен вагон на „Пасифик“ в Сиукс Сити, след като се запали и изгоря. По-тежък е, отколкото изглежда.

— Ще ти бъда задължен.

— Ще ми бъдеш по-задължен във финансово отношение.

— Да.

— Е, очаквам да си намериш работа — каза Пъркинс. — Трябва да събереш повече от сто долара, отделно каквото ми дължиш. Това са доста пари, ако ги изкарваш по честния начин.

Джонсън нямаше нужда да му се напомня.

— Каква работа можеш да вършиш? Полезна работа?

— Цяло лято копах.

— Тук всички могат да копаят. Това е единствената причина народът да се стича към Черните хълмове — да копае руда. Имах предвид нещо от рода на подковаване на коне, дърводелство, такива неща. Занаят.

— Не. Аз съм студент. — Джонсън погледна сандъците с фосили. Докосна с пръсти един от тях, плъзна ги по него.

Би могъл да остави фосилите тук.

Би могъл да вземе дилижанса от Дедуд до форт Ларами и оттам да телеграфира у дома за пари. Би могъл да каже на Коуп — ако професорът беше още жив, разбира се, — че фосилите са се загубили. В ума му се оформи версия — попаднали са на засада, каруцата се е обърнала, паднала е в пропастта, костите са се разпилели или изпочупили. Жалко, но неизбежно.

Освен това, мислеше, тези кости не са чак толкова важни — нали американският Запад е пълен с такива. Където и да копнеш в скала, попадаш на някакви вкаменелости. В тези пущинаци определено имаше повече фосили, отколкото злато. Тези няколко сандъка нямаше да липсват на никого. С темповете, с които Коуп и Марш събираха фосили, след година или две никой нямаше да си спомня за тези тук.

Хрумна му друга идея — да остави фосилите в Дедуд, да отиде до Ларами, да телеграфира за пари, после да се върне с нужните средства в Дедуд, да вземе фосилите и отново да замине.

Обаче беше наясно, че ако се измъкне от Дедуд жив, повече няма да се върне. За нищо на света. Или трябваше да вземе сандъците сега, или да подвие опашка и да избяга без тях.

— Драконови зъби — каза тихо и си спомни как ги беше открил.

— Какво значи това? — попита Пъркинс.

— Нищо — отговори Джонсън. Колкото и да опитваше, фосилите си оставаха нещо важно за него. Не само че ги беше копал със собствените си ръце, че се бе потил цяло лято. Не само че хора бяха умрели заради тях, негови приятели и познати. Най-вече заради думите на Коуп.

Тези фосили бяха останки от най-големите същества, крачили някога по лицето на земята — същества, неподозирани от науката, неизвестни за хората, докато тяхната малка група не ги бе изровила от пущинаците на Монтана.

Написа в дневника си:

„С цялото си сърце искам да оставя тези прокълнати камъни тук, в този прокълнат град, сред тази прокълната дивотия. С цялото си сърце искам да ги зарежа, да се прибера у дома във Филаделфия и никога повече да не мисля за Коуп или Марш, за скални пластове, динозаври или нещо друго, свързано с тази изтощителна и скучна работа. И за свой ужас откривам, че не мога. Трябва да ги взема с мен или да остана с тях, както кокошка стои при яйцата си. По дяволите всички принципи!“

Докато Джонсън оглеждаше фосилите, Пъркинс посочи купчина материали, увити с брезент.

— И това ли е твое? Какво е?

— Фотографско оборудване — отговори Джонсън разсеяно.

— Знаеш ли да работиш с него?

— Разбира се.

— В такъв случай, момче, проблемите ти са решени!

— Как така?

— Тук имахме човек, който правеше снимки. Миналата пролет си взе апарата и хвана пътя на юг. Само той и коня му, за да снимал земята. Не знам защо. Там няма нищо. Следващият дилижанс го намерил проснат по гръб, накацан от лешояди. Апаратът му бил на хиляди парчета.

— Какво стана с плаките и химикалите му?

— Още са тук, обаче никой не знае какво да прави с тях.