Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Dragon Teeth, 2017 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Владимир Германов, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,5 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- sqnka (2022 г.)
Издание:
Автор: Майкъл Крайтън
Заглавие: Драконови зъби
Преводач: Владимир Германов
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „БАРД“ ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 19.03.2018 г.
Редактор: Иван Тотоманов
ISBN: 978-954-655-830-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9317
История
- — Добавяне
Вечеря с Коуп и Марш
На следващия ден изоставиха търсенето на вкаменелости заради трескавата подготовка за Марш. Почистиха лагера, изпраха дрехите си, изкъпаха се. Стърнбърг застреля елен за вечеря и Черпака се зае да го пече.
Коуп се зае със своя собствена подготовка. Преглеждаше купчините кости, подбираше някои и ги оставяше настрана.
Джонсън попита дали може да помогне, но Коуп поклати глава.
— Тази работа е за специалист.
— Избираш находки, които да покажеш на Марш?
— Може и така да се каже. Създавам ново същество: Dinosaurus marshiensis vulgaris.
Към края на деня беше събрал от парчета приличен череп с два рогоподобни израстъка от челюстта, като извити бивни.
Айзък отбеляза, че прилича на глиган.
— Именно — каза Коуп въодушевено. — Праисторически глиган гигант. Подобен на прасе динозавър. Прасе за прасето!
— Хубаво е — съгласи се Стърнбърг, — но няма да мине, ако Марш се вгледа внимателно.
— Няма да е необходимо.
Коуп им нареди да вдигнат черепа, чиито парчета бяха съединени с оризова паста, и по негови инструкции го преместиха най-напред по-далече от огъня, после по-близо, после пак по-далече. Близо до едната страна, после до другата. Коуп стоеше край огъня, примижаваше, после отново ги караше да местят чудатото нещо.
— Като жена е, която си обзавежда къщата — изпъшка Черпака. — Ние само местим мебелите.
Когато Коуп заяви, че е доволен от положението на черепа, беше късен следобед. Всички се заеха да разчистват, а Малкия вятър беше пратен да покани другия лагер на вечеря.
Върна се само след няколко минути и каза, че трима ездачи вече приближават лагера им.
Коуп се засмя.
— Трябваше да предвидя, че ще се самопокани.
„Има нещо театрално при двамата професори — пише Стърнбърг, който е работил и за двамата — макар и да се проявява по различен начин. Професор Марш беше мрачен и сериозен, говореше с дълбокомислени паузи, бавно, и някак си караше слушателя си да чака с нетърпение всяка следваща дума. Професор Коуп беше негова противоположност — думите му се лееха една след друга, като порой, движенията му бяха трескави и нервни, и привличаше вниманието като го прави колибрито — с брилянтна бързина, така че не искаш да пропуснеш нищичко. На тази среща — единствената тяхна среща лице в лице, на която съм присъствал — беше ясно, че не хранят никакви симпатии един към друг, колкото и да опитваха да прикрият този факт с ледената формалност на Изтока“.
— На какво дължим честта, професор Марш? — попита Коуп, когато тримата мъже стигнаха до лагера им и слязоха от конете.
— Посещение на учтивост, професор Коуп. Оказахме се в района.
— Удивително, професор Марш, като вземем предвид колко голям е районът.
— Близките интереси, професор Коуп, следват близки пътища.
— Изненадан съм. Как така знаете, че сме тук?
— Не знаехме — отговори Марш. — Видяхме дима от огъня ви и дойдохме да проверим.
— Вниманието ви ме ласкае — каза Коуп. — Разбира се, ще останете за вечеря, нали?
— Не желаем да се натрапваме — каза Марш, погледът му шареше из лагера.
— Е, ние също не бихме искали да ви задържаме…
— Но щом настоявате, с радост ще останем за вечеря, професор Коуп. Приемаме поканата с благодарност.
Черпака извади някакъв приличен бърбън и докато пиеха, Марш не преставаше да оглежда лагера. Погледът му се спря на няколко вкаменелости и най-накрая на странния череп с бивни, оставен настрана. Очите му се разшириха.
— Виждам, че проявяваш интерес към… — започна Коуп.
— А, не, не…
— Вероятно експедицията ни ти се струва малка в сравнение с мащабите на твоето начинание.
— Експедицията ти е малка, но ефективна.
— Имахме щастието да направим едно-две значими открития.
— Не се съмнявам — каза Марш. Гаврътна нервно бърбъна и си избърса устата с ръка.
— Като колега към колега, професор Марш, мисля, че ще ти хареса скромният ни лагер.
Възбудата на Марш стана осезаема, но той каза:
— О, не, не искам да се натрапвам.
— Не мога ли да те изкуся?
— Не искам да ме обвиняват в непочтено поведение — отвърна Марш с усмивка.
— Като се замисля — каза Коуп, — както винаги, си прав. Да оставим разглеждането и да седнем да вечеряме.
За миг Марш го прониза с такъв убийствен поглед, изпълнен с омраза, че по гърба на Джонсън полазиха тръпки.
— Още уиски? — попита Коуп.
— Да, благодаря — отговори Марш и протегна чашата си.
Вечерята беше комедия на дипломацията. Марш припомни на Коуп подробности от предишната им дружба, започнала, разбира се, в Берлин, когато двамата били млади, а Гражданската война била в разгара си. Коуп побърза да добави свои собствени анекдоти, мили смешни случки, потвърждаващи спомените — двамата се надпреварваха да заявяват безрезервните си адмирации един към друг.
— Професор Коуп вероятно ви е разказвал как му намерих първата работа — каза Марш.
Всички мълчаха учтиво — все едно не са чули.
— Е, не беше съвсем първата — продължи Марш. — Професор Коуп беше напуснал поста си като професор по зоология в Харвард — при това доста неочаквано, доколкото си спомням — и през 1868 година искаше да замине на Запад. Нали така, професор Коуп?
— Да, професор Марш. Точно така.
— И аз го заведох във Вашингтон, за да се срещне с Фердинанд Хейдън, който планираше експедиция за геоложки проучвания. С Хейдън си допаднаха и професор Коуп се включи в експедицията като палеонтолог.
— Така беше.
— Макар че не замина с експедицията, струва ми се — каза Марш.
— Не заминах — съгласи се Коуп. — Дъщеричката ми, още бебе, се разболя, а и моето здраве не беше особено добро, така че работих във Филаделфия. Каталогизирах костите, които изпращаше експедицията.
— Притежаваш най-удивителния талант да стигаш до заключения за кости, без да си имал възможност да ги видиш на мястото, където са открити или да си ги изкопал сам.
Марш успя да превърне този комплимент в обида.
— Твоят талант в това отношение не е по-малък, професор Марш — отговори Коуп бързо. — Често си мечтая да разполагах, като теб, с достатъчно средства, за да мога да поддържам мрежа от търсачи на кости и вкаменелости като тази, която поддържаш ти. Трябва да е трудно да обработваш количествата, които ти изпращат в Ню Хейвън, и да пишеш научни доклади за всички тях съвсем сам.
— И ти имаш този проблем — каза Марш. — За мен е удивително, че си изостанал само година с докладите си. Вероятно често ти се налага да работиш набързо.
— Много бързо, да — съгласи се Коуп.
— Винаги си се справял умело — каза Марш и се впусна в спомени за няколкото седмици, които двамата бяха прекарали заедно в Хадънфийлд, Ню Джърси, в търсене на фосили. — Бяха прекрасни времена — добави той и разцъфна в усмивка.
— Разбира се, тогава бяхме по-млади и не знаехме това, което знаем сега.
— Но дори и така — каза Марш, — спомням си, че се налагаше да си блъскам главата с дни, когато намерим фосил, за да определя значението му, докато професор Коуп само го поглеждаше, щракваше с пръсти и му даваше име. Впечатляваща демонстрация на ерудиция… въпреки грешките понякога.
— Не помня грешки — възрази Коуп, — макар че в годините след това ти беше достатъчно добър, за да откриваш такива и да ми ги показваш.
— Науката е взискателна господарка и изисква истината повече от всичко.
— Аз лично смятам, че истината е страничен продукт на характера на човека. Честният ще разкрива истината с всеки свой дъх, а нечестният ще я изкривява по същия начин. Още уиски?
— Мисля да пийна вода — каза Марш. Джо Бенедикт, който седеше до него, го бутна. — Всъщност не. Нека да е уиски.
— Не искаш вода?
— Водата в лошите земи често не ми понася.
— Затова ние вземаме вода от един извор. Както и да е, професоре, говореше за честността?
— Не, струва ми се, че това беше твоята тема, професор Коуп.
По-късно Джонсън записа:
„С напредването на вечерта удивлението ни от срещата очи в очи на двамата гиганти в палеонтологията постепенно се стопи. Интересно беше да научим от колко време се познават и колко много си приличат биографиите им. И двамата бяха загубили майките си като деца и бяха отглеждани от строги бащи. И двамата бяха проявили интерес към фосилите от ранно детство — и бащите им се бяха противопоставили на този интерес. И двамата бяха трудни за издържане индивидуалисти — Марш, защото е отраснал във ферма на село, Коуп, защото е бил дете чудо и е водил анатомични записки, когато е бил на шест. И двамата са следвали успоредни кариери, които в крайна сметка са довели до срещата им в Европа, където са изучавали вкаменелостите на онзи континент. По онова време били добри приятели, а сега са непримирими врагове.
С напредването на вечерта интересът към словесния им дуел спадна. Бяхме уморени от усилията през деня и готови за сън.
От страната на Марш закоравелите му сподвижници изглеждаха също толкова уморени. А Коуп и Марш продължаваха да разговарят в нощта, да се хапят, жилят, спорят, да разменят обиди и любезности.
Най-накрая Жабата заспа край огъня. Силното му хъркане беше безспорно доказателство, че двамата са загубили интереса на публиката, а след като нямаха публика, която да следи ударите, които си разменяха, като че ли загубиха интерес и един към друг.
Вечерта стигна до видимо недраматичен завършек — нямаше крясъци и изстрели — и всички бяха изпили доста алкохол. Марш и Коуп си стиснаха ръцете, но забелязах, че ръкостискането е удължено — единият задържа ръката на другия здраво, не я пускаше, докато двамата се гледаха с омраза в очите, с осветени от трепкащия огън лица. В този момент не можех да преценя кой от двамата е агресорът, но видях как и двамата се кълнат в безсмъртната си вражда към другия. След това ръкостискането беше прекратено почти със сила и Марш и хората му изчезнаха на конете си в нощта“.