Робърт Б. Паркър
Шанс (9)

Осма глава

Обядвах с Шърли Вентура в едно ново заведение на Хънтингтън Авеню, наречено „Амброзия“. Тук човек можеше да хапне добре и едновременно с това да направи оглед на бостънския елит, който редовно навестяваше ресторанта.

Шърли дълго разглежда менюто. Бе облечена в плътна синя рокля с дълбоко изрязано деколте, скроена така, че да подчертава дълги крака и тънка талия. А Шърли бе ниска и кокалеста. Така че се получаваше друг ефект. И доста жени, дошли да хапнат тук, като че ли успяха да забележат разликата.

— А имате ли… ъ-ъ… нещо като сандвич с телешко? — обърна се тя към сервитьорката.

— Правим прекрасни сандвичи с портабела и пушени гърди върху селски хляб, приготвени с екологично чисто олио, и ги сервираме с жулиен^[1] и червени портокали — отвърна сервитьорката насърчително.

— Какво е това портабела? — наведе се Шърли към мен.

— Голяма гъба — отвърнах аз.

Тя вдигна поглед към сервитьорката и смръщи вежди в недоумение.

— Сандвич с гъба?

Сервитьорката се усмихна ентусиазирано.

— Защо не вземем да си поръчаме по една пилешка пържола със салата и малко хляб?

— Разбира се, сър. А нещо за пиене?

— Вино — обади се Шърли.

— Някакви предпочитания? — попита сервитьорката.

— Бяло вино — каза Шърли.

Бе загубила интерес към поръчката и бе започнала да оглежда другите посетители.

Сервитьорката ме погледна. Не бе необходимо да е синоптичка, за да разбере откъде духа вятърът.

— Една бутилка „Стърлинг Совиньон“ — казах.

Сервитьорката ми се усмихна, за да покаже колко е възхитена от избора ми, и отиде да изпълни поръчката.

— Каква е тая пилешка пържола? — попита ме Шърли.

— Пилешки гърди, сплескани с дървено чукче и бързо хвърлени на скара — отвърнах.

— Звучи ми ужасно.

— Да, ама пият много вино — възразих — и накрая започват да ти харесват.

Шърли взе едно хлебче от панерчето и го захапа така, както се отгризва ябълка. После отново заразглежда останалите, докато не дойде сервитьорката с виното.

— Ще го опиташ ли? — подканих Шърли.

— Готово — каза тя.

Сервитьорката отвори бутилката и сипа малко в чашата й. Шърли вдигна учудено поглед към нея и рече:

— Хайде, жено, наливай, какво чакаш?

Кимнах на сервитьорката:

— Наливайте, наливайте, сигурен съм, че е отлично.

Сервитьорката се усмихна жизнерадостно и ни наля в чашите, след което сложи бутилката в кофичката с лед. Шърли вдигна чашата си и я преполови. После се усмихна.

— Супер е.

— Има си хас — вметнах аз.

Тя извърна глава и погледна към Хънтингтън Авеню, където до бордюра беше паркиран големият линкълн на баща й. Шофьорът седеше зад волана и четеше Глоуб.

— Гледам Джеки да не ме види — каза тя с широка заговорническа усмивка. — Не обичат, като пия вино на обед.

— Гроб съм — побързах да я уверя и вдигнах леко чашата за наздраве.

Шърли изпи останалата част от виното и се извърна, за да вземе бутилката от кофичката зад нея. После си наля още една чаша. Сервитьорката донесе салатите ни. Готвачът явно искаше да блесне. Чинията бе пълна с разноцветен зеленчук, подреден така, че приличаше на шарено китайско ветрило. Шърли вторачено я гледаше и бавно отпиваше от виното си. Поръчах още една бутилка.

— И така, какво можеш да ми кажеш за Антъни? — попита ме тя накрая и натъпка устата си със зеленчуци.

— Още не съм го намерил — отвърнах.

— Тогава за какво обядваме? За да ми съобщиш, че не си го намерил?

— Искам да ми разкажеш още малко какво работи той за татко ти — отвърнах.

— Парични работи — каза Шърли.

— Какви?

— Какво какви?

— Какви парични работи? — наложи се да уточня.

Отпих първата си глътка от виното. Ако пийнех повечко на обяд, следобед щеше да се наложи да подремна. Обаче Шърли като че ли нямаше такъв проблем.

— Ами… какви. Обикновено събираше пари от хората — отвърна колебливо тя. — Разнасяше ги насам-натам, даваше ги на други.

— На букмейкъри?

— Де да знам. Жена съм в края на краищата. А те не говорят за бизнес с жени.

— Разбира се — побързах да се съглася. — Значи разнася много пари насам-натам, а?

— Ъхъ. Татко му вярваше като на собствен син.

— Аха — кимнах.

Сервитьорката дойде с пилешките ни пържоли. Шърли порови малко с вилицата си из чинията, после я остави и пак отпи от виното.

— Татко никога не е имал син. Само аз съм му.

— Единствено дете, а?

— Да. И мама вика, че му било криво.

— Знам какво е. И аз съм единствено дете.

Шърли кимна. Обаче това като че ли не можа да ни сближи. Отново отпих малка глътка от виното.

— А двамата с Антъни да сте се… ъ-ъ… сдърпали за нещо?

— Никога. Казах ти и преди, той е готов да направи за мен и челна стойка.

Кимнах на свой ред. Шърли пресуши чашата си, обърна се, взе бутилката от кофичката и си наля останалото в нея вино.

— Какво да ти кажа? Познавам една жена, която също би направила челна стойка за мен, освен ако не е с пола. Обаче от време на време все пак намираме за какво да се посдърпаме.

Шърли се изсмя високо. Лицето й бе зачервено.

— Е, как ще го направи — успя да каже между два изблика, — като е с рокля. Ще го направи, ама друг път.

И отново се разсмя, този път още по-силно.

— Е, за щастие Антъни не носи поли — каза тя накрая. — Така че може да направи челна стойка, когато си поиска.

— А когато я направи, ти прощаваш ли му?

Тя пак бе започнала да се киска.

— Зависи колко време ще остане така. — Трудничко й беше да го каже, защото продължаваше да се кикоти неистово.

Засмях се заедно с нея. Тя се опита да спре кискането, като пийна още малко вино, но това само го усили.

— Кога най-дълго е стоял в челна стойка заради теб? — попитах аз весело.

— Е, всъщност никога не е правил челни стойки. Но веднъж разбрах за него и оная келнерка от „Старлайт“.

Лицето й вече бе яркочервено и когато отпи от виното, разля малко върху покривката.

— Плати си той за тая работа — рече тя. — Плати си здраво.

— Има си хас да не го е направил — казах аз, задавяйки се от смях. — И съм готов да се обзаложа, че повече не го е повторил.

— Какво? Ти си мислиш така. — Наведе се напред през масата. — Това лайно е готово да се чука и със змия, ако му падне.

— Вярно? — изумих се аз.

— Да пукна! — отсече тя.

— А ти?

— Какво аз? Няма да седна да му я държа я. — Тя се облегна назад и отново се разсмя като луда.

Хапнах от пържолата и се огледах. Елитът наоколо мрачно се правеше, че не я вижда.

— А след това да си го хващала в крачка? — попитах, обръщайки се отново към нея.

— Неее. Тогава, първия път, му взех страха. И сега го е шубе да се закача с мен.

— Баща ти знае ли?

— Божичко, не! — отвърна тя разгорещено. — Точно това казах на Антъни: „Ха́ съм рекла на татко, ха́ ти е клъцнал топките.“

Кимнах:

— Лоша работа.

Тя отново се изкиска.

— Ама не че наистина искам да ги клъцне, нали се сещаш? Не е в мой интерес, ако схващаш какво искам да кажа. Това малко копеле наистина го бива в леглото, казвам ти.

— Радвам се да го чуя — уверих я.

Шърли рязко се надигна от масата.

— ’Звинявай — смотолеви тя. — Трябва да отскоча дотам, дето малките момиченца правят пиш.

Аз също се надигнах, галантен както винаги, и я проследих с поглед как се промъква между масите, показвайки почти голите си ръбести крака, изглеждаща тъжно уязвима с миниатюрната си рокличка, обгърнала неособено сполучливо големия за ръста й задник. Хората по масите втренчено я гледаха, докато минаваше покрай тях. Не е от нашите.

Седнах отново, стараейки се да не придавам особено значение на случката. Забелязах един-двама да надничат крадешком към мен, за да видят кой е този, дето е с нея. Трябва да се върна тук със Сюзън и да си пооправя имиджа.

Дългата зала впечатляваше с размерите си. Панорамните прозорци гледаха към Хънтингтън Авеню и Прюденшъл Сентър. Барът бе сякаш на километри в дъното на залата, а таванът бе най-малко два етажа висок. Кухнята явно се намираше горе вдясно от мен — очевидно крилото бе добавено по-късно за удобство на персонала, който в момента хвърчеше нагоре-надолу по стълбището покрай стената. Хем си вадеха хляба, хем развиваха мускули на бегачи на дълги разстояния.

Метрдотелът се приближи до масата. На месинговата табелка на гърдите му пишеше Хосе.

— Извинете — обърна се към мен той. Коприненият му акцент бе едва забележим. — Опасявам се, че вашата придружителка претърпя малък инцидент в дамската тоалетна.

— Да не е припаднала? — попитах направо.

— Опасявам се, че да, сър — каза Хосе. — Но за нещастие — не и преди да повърне.

— Добре, Хосе — кимнах спокойно. — Не пускай другите дами за момент, докато я изкарам оттам.

— Жозе — поправи ме метрдотелът. — Аз съм бразилец. На португалски J се произнася както трябва.

— Окей, Жозе — отвърнах аз, отидох до входа и оттам махнах на шофьора.

Джеки се оказа по-пъргав, отколкото си мислех. Изхвърча от колата със смайваща бързина и изтича към мен с пъхната под сакото ръка. Бе висок и жилав момък с гъста черна коса, подстригана късо от двете страни и дълга на темето.

— Припаднала е в дамската тоалетна — побързах да го успокоя.

Ръката му се измъкна изпод сакото.

— Да не сте й дали да пие нещо?

— Малко вино — отвърнах.

Джеки вдигна вежди.

— И сигурно две бутилки, нали?

Кимнах.

— Къде са тоалетните?

Двамата отидохме там и заварихме Шърли — бе заспала на пода в една от кабинките, удобно положила глава на тоалетната чиния и свила под себе си разголените догоре бели бедра. Приличаше на непохватно момиченце, преяло със сладки на Хелоуин. Прииска ми се да направя нещо за нея, да я завия със сакото си или нещо подобно.

— По дяволите — казах само.

Джеки се наведе над нея, опъна краката й напред, прегърна я през кръста и я вдигна.

Тя промърмори нещо сънливо, което прозвуча като: „Хей.“

Джеки я обърна към мивката.

— Вземи да я почистиш — обърна се към мен.

Намокрих една от кърпите и положих всички усилия. Шърли не ми помагаше кой знае колко, но бе твърде замаяна, за да окаже съпротива. С помощта на втора кърпа довърших почистването, а с третата я подсуших.

— Готово — казах. — Да я хвана ли за другата ръка?

Джеки поклати глава:

— По-лесно ще ми е да я нося така, през кръста. Ти върви напред и отваряй вратите.

— Май си го правил и преди, а?

Джеки не отвърна, но обърна очи към тавана. По-ясно от това, здраве му кажи.

Пренесе я през ресторанта и двамата я настанихме в колата на баща й, полагайки я внимателно на задната седалка. После Джеки заобиколи колата, седна зад волана, кимна ми, заключи вратите и подкара.

Върнах се да платя.

— Надявам се, че дамата се е оправила — каза Жозе.

Подадох му кредитната си карта.

— Изобщо не смятам, че някога ще се оправи — отвърнах. — Но по-зле от това няма да стане.

Жозе се отдалечи с картата ми в ръка.

Нищо чудно, че не й даваха да пие вино на обед.