Робърт Б. Паркър
Шанс (5)

Четвърта глава

Лени Зелцър седеше в обичайното си сепаре в „Тенеси Тавърн“ на Масачузетс Авеню. Говореше по мобилния си телефон и отпиваше от бирата до дясната му ръка. На масата пред него имаше лаптоп, чийто капак бе отворен, но екранът бе празен. На дивана до него лежеше отворено куфарче. Докато сядах насреща му, той ми кимна и махна на бармана със свободната си ръка. Зачаках го да свърши. Той само седеше и слушаше, без да говори. Барманът донесе чаша ирландско уиски и наливна бира. Винаги когато се видехме, Лени ме черпеше с ирландско уиски и наливна бира. И аз винаги изпивах бирата, а уискито оставях непипнато, но това изобщо не смущаваше Лени.

Той съсредоточено слушаше. После изведнъж се размърда и продължавайки да слуша, включи компютъра. Отпих от бирата. Най-сетне Лени каза: „Копасетик“ — и затвори. След това потрака малко на компютъра, погледна какво е написал, чукна още един-два клавиша, изключи го и щракна капака. После взе бутилката бира от масата, наля си в чашата и отпи. Извади кърпичка от джобчето на сакото си, попи си устните, сгъна я прилежно и отново я пъхна в джобчето.

— Въпроси? — отрони той.

— Защо винаги ме черпиш с ирландско уиски и наливна бира, докато самият ти пиеш бутилирана, а аз никога не пипвам уискито?

— Ами нали си ирландец?

— Ааа, да.

— Нещо друго да те интересува? — попита той.

Бе облечен в кафяв костюм, светлобежова риза с бяла якичка и широка шоколадова копринена вратовръзка, стегната на голям възел. Черната му коса бе сресана на път и плътно зализана по черепа, се спускаше равномерно от двете му страни.

— Познаваш ли един тип на име Антъни Мийкър?

— Аха.

— Комарджия ли е?

— Думата „комарджия“ предполага от време на време да печелиш. Аз например печеля повече, отколкото губя. С това си изкарвам хляба. Антъни не играе. Той губи.

— Тъп ли е?

— Да, ама не е само това. Ако си тъп, губиш повече, отколкото печелиш, но дори и да си тъп, понякога ти се случва и да спечелиш. А той ужасно иска винаги да печели.

— Пари ли му трябват?

— Въпросът сигурно не е в това. Вероятно става дума за нагона. Не знам. За мен то е нещо по-добро от редовната работа. Но това не означава, че съм откачен на тая тема. А Антъни… Виждал съм го да вдига мизата като луд още преди да е поискал карти. Един от другите пичове имаше тройка осмици. Антъни нямаше нищо. Най-доброто, което можеше да му се случи с едната карта, която поиска, бе да му се събере чифт. Той обаче продължаваше да рита срещу ръжена.

Лени пийна пак от бирата, после доля чашата с остатъка от бутилката и впери поглед в слягащата се пяна.

— Импулсивен, а? — попитах.

— И още как — отвърна той.

— А напоследък да е губил повечко?

— Не знам. Ожени се за дъщерята на Джулиъс Вентура и вече едва ли ще ме видиш да залагам срещу него.

— Джулиъс да е казвал нещо?

— Не, но се оправях прекрасно досега и без да се бъзикам с Джулиъс Вентура. И не виждам причина да започвам.

— Значи не знаеш нищо от първа ръка, чуваш само какво говорят хората, така ли?

— Хората не говорят за зетя на Джулиъс Вентура, Спенсър. Не искат да си слагат таралеж в гащите, разбираш ли?

Барманът донесе още една бутилка „Будвайзер“.

— По колко бири пиеш на ден? — попитах го.

— Може би около шестнайсет — отвърна Лени. — Защо питаш за Антъни?

— Изчезнал е.

Той кимна.

— Джулиъс ме нае да го намеря — продължих аз.

— А стига бе!

— Честно.

Отпих от бирата.

— А дали не кръшка? — продължих с въпросите си.

— Джулиъс Вентура те е наел да намериш зет му?

— Мен и Хоук — отвърнах аз. — Каква е тая бира?

Лени се извърна и подвикна на бармана през рамо:

— Джеки, каква марка е наливната бира?

— „Ню Амстердам Блек енд Тен“ — каза Джеки.

— „Ню Амстердам Блек енд Тен“ — повтори Лени, вече обърнат към мен.

— Благодаря — кимнах. — Нямаше да се справя сам.

— Защо, по дяволите, Джулиъс трябва да наема теб и Хоук?

— Джулиъс е първокласен пич — отвърнах.

— Много добре знаеш, че не е — поклати глава той. После сниши глас и продължи: — Какво точно става?

Свих рамене.

— Кажи сега Антъни има ли вземане-даване с жени — не го оставях аз.

— Не знам — каза отчетливо Лени.

— А можеш ли да разбереш?

— Не.

— Обичам хора, които знаят възможностите си — казах.

— Аз разбирам от хазарт — назидателно изрече събеседникът ми. — Хал хабер си нямам от задевки с жени.

— Ако те чуе твоята, ще си умре от кеф.

— Именно тя е причината да не разбирам нищо от тези работи.

Допих това, което нарекоха „Ню Амстердам Блек енд Тен“. Щеше ми се да поръчам още една, но вече бях свикнал. Все ми се искаше още една.

Лени извади телефона от джоба си и набра някакъв номер.

— Зелцър се обажда — каза той. — Дай да видя какво имаш.

Аз се надигнах, излязох от сепарето, обърнах се към Лени, гръмнах го с палеца и показалеца си, след което излязох от бара и поех по Нюбъри стрийт.