Робърт Б. Паркър
Шанс (25)

Двадесет и четвърта глава

Бях в стаята си и четях новата книжка на Саймън Шама за ландшафти, когато ми се обади Антъни.

— Спенсър — каза без всякакво предисловие, — качи се при мен.

— Нещо много ми се правиш на началник, Антъни. За човек, който не ми плаща…

— За бога, Спенсър! — едва не се развика той. — Джулиъс е тук.

— При теб?

— В хотела. Обади ми се по вътрешния телефон, обаче аз не му казах в коя стая съм.

— Какъв му беше гардът?

— Какво?

— Как се държеше?

— Каза, че ще ме убие.

— О! — възкликнах. — Ама че гард.

— Затова намери Хоук и си докарайте задниците тук — каза Антъни.

Рекох да пооцветя картинката с малко черен хумор.

— А знаеш ли, че и Марти Анъхийм е в града? — попитах с безразличие.

— Марти?

— Аха. Отседнал е в някой от хотелите по „Стрип“.

— Божичко! — успя само да каже Антъни.

Гласът му трепереше. Чух как някой заговори в стаята и след това прозвуча гласът на Антъни — приглушен, сякаш бе притиснал слушалката с длан, но все пак достатъчно ясен, за да чуя как казва, че Марти е тук, а след това вече съвсем ясно:

— За бога, Биби! — Сетне към мен: — Двамата с Хоук казахте, че ще ме пазите. Веднага трябва да дойдете тук.

— Стой си в стаята — отвърнах. — Ще наминем.

Когато след малко двамата се качихме, Антъни пиеше скоч от ниска чаша с дебело дъно. Беше съблякъл сакото си, а тъмносинята му риза бе разкопчана почти до пъпа. Ръкавелите й също бяха свалени. Биби седеше на дивана, свила крака пред себе си, сгушена в ъгъла му като момиченце.

Беше боса, облечена в дънки и бяла тениска.

— Казвай сега какво става с Джулиъс — обърнах се към Антъни.

— Майната му на Джулиъс! — изръмжа той. — Къде е Марти Анъхийм?

— В „МГМ Гранд“ — отвърнах.

— Откъде знаеш?

— Видях го — обади се Хоук.

— А сигурен ли си, че е отседнал там?

— Вероятно — сви рамене партньорът ми. — Тъкмо излизаше от асансьора, като го видях.

— Може да е бил на гости на някого — каза Антъни.

— Може — кимна Хоук.

— Каква е разликата? — намесих се. — Отседнал е някъде и толкоз. Важното е, че е във Вегас.

— Да, да. Разбира се. Точно така. Каква е разликата! Не си го виждал тук, нали?

Хоук поклати глава.

— Давайте сега едно по едно — продължих аз. — Доколкото сме наясно, Марти не знае къде си отседнал. Джулиъс обаче знае. Така че кажи за него.

— Макар че, според теб, Марти е дошъл тук да търси мен — погледна ме изпод вежди Антъни.

— Търсен мъж си, какво да се прави — подхвърлих аз. — Кажи сега за Джулиъс.

— Уф, боже! — въздъхна Антъни.

Допи скоча, приближи се към кофичката с лед на масата, сложи шепа кубчета в чашата и си наля още. Биби продължи да ни гледа безучастно, надничайки над плътно прилепените до носа й колене. Хоук се бе подпрял на стената до вратата. Аз чаках, застанал прав срещу Биби. И както стоях, я потупах леко по коляното. Баща ми често го правеше едно време — просто минаваше и ме потупваше леко по коляното, без да казва нищо. Антъни отпи от скоча си.

— Джулиъс мисли, че аз съм виновен за смъртта на Шърли — каза той.

Кимнах.

— Вика, че ако не съм бил избягал, днес тя щяла да е жива — продължи.

Пак кимнах.

— Виж какво, много кофти, че е убита, но няма да седна да рева сега… ако разбираш какво искам да кажа… Не беше Мелани Грифит или нещо такова. Трябваше да се чупя от нея. Исках да почна отначало.

— Може и ти да си я убил — върнах го аз в релсите.

— Бях в стаята с Биби, сам я попита.

Отново я потупах по коляното.

— Тя може да е излъгала, за да те защити.

— Ако съм я убил, сега щях ли да седя тук и да чакам?

— Мислиш, че си в безопасност — казах аз. — Седиш тук, печелиш, системата ти работи, ала ето че изведнъж се появява тя, готова да ти попречи. И ти я убиваш.

— За бога, двамата с оня там — посочи той с палец през рамо — не трябваше ли да ме пазите?

— Джулиъс заплашва ли те? — попитах.

— Да. Вика да се смятам за мъртъв.

— Сам ли беше?

— Отде да знам, по дяволите, нали говорих по телефона! — раздразнено изръмжа Антъни и отпи от скоча.

— Вероятно не е бил сам — казах.

— Вероятно не — промърмори и Хоук.

— И така — въздъхнах. — Какво ще правиш сега?

— Кой, аз? — изненада се Антъни.

— Да, ти — кимнах. — Или, ако ме извиниш за израза, задникът ти. Предполагам, трябва да му набутаме нещо вътре, за да ти дойде наум как да го спасиш.

— Колко искате, за да ги премахнете?

— Ги?

— И двамата. И Джулиъс, и Марти.

— А Джино Фиш? — подсказах му. — Нямаш ли нещо и от неговите пари?

— Не знам. Това беше в частта на Марти и…

— Частта от какво? — прекъснах го аз.

— От сделката ни. Ще ти разправя за това друг път. Първо трябва да се отървем от непосредствената заплаха.

— Като я застреляме — довърших вместо него.

— Да. Вие, пичове, сте добри. Чувал съм за вас. Десет хиляди на глава. В брой.

Погледнах към Хоук.

— На глава — рече той.

— Не е лоша идея — замислено казах аз. — Но може да ни стане навик. Да трепем всеки, който те ядоса.

— Не, не — скочи разгорещено Антъни. — Само тия двамата. Искате повече от десет на човек? Няма проблем. Мога да ги осигуря. Само кажете колко, аз знам какво да правя.

— Този вариант ще го сложим настрана като резервен — спрях порива му аз, — докато поговорим и с другата страна.

— Да поговорите? — Антъни втренчи невярващ поглед в мен.

— Да. Двамата с Хоук ще отидем да си поприказваме с Джулиъс и да видим какво е решил да прави. После сигурно ще намерим Марти, ще разберем и той какво е намислил, а след това ще дойдем при теб и ще ти кажем.

Антъни жадно отпи от скоча, сякаш беше успокоително.

— Да поговорите? — невярващо повтори той. — Да поговорите, мамка му! С тези хора не може да се говори, за бога! А́ си тръгнал да говориш с тях, а́ са те пречукали! И тогава къде отивам аз? А?

— Хубаво е човек да знае, че някой има нужда от него — промърморих.

Биби седеше на мястото си, без да помръдне. Очите й като че ли ставаха все по-големи и по-безжизнени.

— Ти какво мнение имаш по въпроса? — попитах я.

— Никакво — отвърна тя. — Мога единствено да седя тук и да чакам мъжете да направят каквото са решили. Това мнение ли е?

— Можем да те измъкнем от целия този хаос — казах. — До един час да те качим на някой самолет и…

— Закъде? — прекъсна ме тя.

Не отговорих. Разбрах, че въпросът е риторичен.

— Ще стои тук — обади се Антъни.

— Ще прави каквото иска — отсякох.

— Ще стоя тук — каза Биби.

Гласът й бе тих и безжизнен. Единствено думите го изпълваха със съдържание.

Кимнах:

— Добре. Стой тук и не мърдай. Никой не знае с точност къде си. Тук има две врати. Тази и другата към спалнята. Затвори вратата към спалнята и я заключи. Ще влизаш в нея само откъм хола. Винаги ще надничаш през шпионката. Никакво обслужване по стаите. Никаква поща. Никакви камериерки. Изобщо никакви хора, освен мен и Хоук. Ако нещо стане, обаждаш се на охраната на хотела.

— Ама ти даже не знаеш къде е стаята му — почти изплака Антъни. — Може изобщо да не е отседнал тук. Как ще го намериш?

— Той ще ме намери — отвърнах. — Технически погледнато, още е мой клиент.

— Ти ще ме продадеш на Джулиъс — простена Антъни обречено. — Ще ме оставиш да седя тук и ще ме изтъргуваш като някаква подвижна мишена.

— Можеш да се обадиш на ченгетата — вдигнах рамене аз.

— Вас, пичове, ви е страх — писна Антъни. — И не искате да си признаете. Това ви е проблемът, нали? Вие сте пъзльовци.

— А може би няма да е зле да го гръмнем — обади се от вратата Хоук. — И да вземем десетте хиляди от Джулиъс.

— По дяволите! — продължих аз мисълта му. — Можем да вдигнем мизата два пъти. Да вземем десет от Джулиъс и десет от Марти.

— Хей — намали Антъни децибелите. — Не се бъзикайте бе! Тук става въпрос за живот и смърт.

— Че то не е ли винаги така? — рекох.

Потупах Биби още веднъж по коляното и се отправих към вратата.

— Ще те държим в течение — подхвърлих на излизане.