Робърт Б. Паркър
Шанс (4)

Трета глава

Два дни по-късно намерих Хоук във фитнес комплекса „Харбър Клъб“, яростно блъскащ по крушата в боксовата зала. Бе с високи маратонки „Рийбок“, черни боксьорски гащета и тениска с отрязани ръкави в същия цвят. На гърдите му с едри бели букви бе написано Да, черна работа.

— Брей — възкликнах. — Нещо много си войнствен.

— Излизам с една университетска преподавателка — каза Хоук. — И направо я шашвам.

Съкрушително ляво кроше в крушата.

— Къде се губиш? — попитах го.

— В Сан Антонио. Дръж малко крушата.

Наведох се напред и я подпрях с две ръце, мъчейки се да я задържа да не мърда, което никак не ми помагаше да се отпусна. Ударът на Хоук бе като парен чук и крушата бягаше от него като от чумав.

— Какво си правил в Сан Антонио?

— Отидох да видя Аламо — отвърна Хоук.

— Ясно.

— Хубаво време случих — продължи той, нанасяйки няколко последователни леви крошета по крушата.

— Аха. А да ми кажеш нещо за Антъни Мийкър?

— За кого?

— Зетят на Джулиъс Вентура.

Хоук се ухили и смени лявото кроше с три десни, толкова бързи, че звукът от тях се сля в един.

— И умната му щерка?

— Шърли — уточних.

— Представям си как бягам от Шърли — вметна Хоук.

Докато започваше следващата серия, леко дръпнах към себе си крушата и той мигновено я последва с къса полустъпка напред, без да прекъсва темпото. Животинска реакция. Сякаш изобщо не усети, че съм мръднал крушата.

— Имаш ли някакъв план? — попита той.

— Какво те кара да мислиш, че ще се заема?

Хоук се усмихна и отново промени гарда.

— Откога те познавам? — поинтересува се той.

— Една от най-големите ми грешки — отвърнах.

— И още как.

— Хващаш ли се на хорото?

— Ъхъ.

— Обаче само ако и аз се хвана — вметнах.

— Ъхъ.

Хоук нанесе три толкова бързи леви крошета, че ми се сториха като едно. После обърна надясно, нанесе няколко удара и отпуснал ръце, се дръпна назад.

— Амчи ти си дитиктивъ — иронизира Хоук. — Аз к’во, само тъй, за майтапъ.

— Значи искаш само да гледаш отстрани, така ли?

— Разходката до Сан Антонио свърши. Няма какво да правя. — Той избърса потта от лицето и голия си череп с кърпата, която Хенри му подаде като секундант. — Няма начин да не разсърдиш нещо Вентура. А това значи, че ще има какво да правя.

— Ти ни събра да видиш какво ще стане — казах аз.

На Хоук като че ли му стана приятно.

— Чиста работа, без задни мисли — поклати глава той и се запъти към съблекалните.

Докато го чаках да вземе един душ и да се преоблече, насочих острите си наблюдателни способности към стегнатите разноцветни трика на младите професионалистки, съставляващи по-голямата част от клиентелата на Хенри. И, разбира се, от вниманието ми не можа да убегне фактът, че от толкова стегнати трика отдолу не остава място за почти нищо друго. Тъкмо привършвах с наблюденията и заключенията, когато Хоук излезе от съблекалнята и отиде до офиса на Хенри да си вземе пищова.

Хенри тежеше някъде около шейсет и пет килограма, като шейсет от тях се падаха само на мускули. На младини на два пъти бе излизал срещу Уили Пеп и се бе справил с него така, както аз бих се справил с Джо Уолкът. И му личеше по лицето.

— Т’ва е най-голямото шибано желязо, което съм виждал — каза Хенри.

— Огромна възпираща мощ — парира Хоук, намъкна раменния кобур, навлече върху него сивото си яке с висока яка и се огледа в огледалото да види добре ли е скрит пистолетът.

— Що не си вземеш от новите деветки — продължи Хенри. — Пасват идеално под мишницата, побират петнайсет-шестнайсет патрона.

Застанал срещу огледалото, намествайки якето, Хоук отговори:

— Нямам нужда от петнайсет патрона.

— Ти с к’во си? — обърна се към мен Хенри.

Отметнах пеша на сакото и му показах късоцевния „Смит и Уесън“ на колана.

— И т’ва е всичко?

— Напълно достатъчно — отвърнах. — Колкото и пъти да ми се е налагало да стрелям, все се случва от около два метра и всичко приключва след втория или най-много третия изстрел. А деветката с пълнител с петнадесет патрона тежи. Имам такъв и го вземам само ако ми се стори, че ще имам нужда от него. Освен него имам и .357, дванайсеткалиброва помпа и пушка .44. Обаче за разходки трийсет и осмицата си е екстра.

— Да — кимна Хенри. — Аз обаче си имам деветка и си го харесвам.

— Хенри, на теб пък за какво ти е оръжие? — обади се Хоук и обърна гръб на огледалото. — Какъвто си дребосък, който и да стреля по теб, едва ли ще те умери.

— Гледай да не го забравиш — отвърна Хенри незлобиво. — Ако се изправим някога един срещу друг.

Съвсем достатъчно въоръжени, поне по нашите стандарти, двамата с Хоук излязохме и тръгнахме покрай брега, облъхвани от хладния ветрец, духащ откъм пристанището. Като стигнахме до хотел „Бостън Харбър“, влязохме вътре и седнахме до огромния панорамен прозорец, обърнат към пристанището и високия купол, където беше пристанът на ферибота от летището. Поръчахме си кафе.

— Пак без кофеин? — вдигна вежди Хоук.

— Да. Така ми е по-добре… пък и по ми харесва.

— Аха.

Хоук вдигна крака на ниската масичка пред дивана, на който бяхме седнали. Навън фериботът от летището се хлъзна покрай вълнолома и бавно си запробива път към купола, за да разтовари пътниците си. Дойде сервитьорката с чашите кафе. Хоук я попита предлагат ли кошнички със закуски. Сервитьорката отвърна, че предлагали и с удоволствие ще ни донесе. След което се оттегли и се върна почти веднага с кошничка малки кифлички, рулца и кроасани — всички прясно изпечени и топли. Взех си една.

— Върви страхотно с кафе без кофеин — казах.

Хоук гледаше как пътниците от ферибота слизат, натоварени с куфари и чанти. Поклати глава, взе си едно руло и го метна в устата си. Отпих от кафето. Фериботът натовари пътниците за обратния рейс, отлепи се на заден от кея, обърна и пое напред, порейки водите на пристанището.

— Мислиш, че Антъни е хукнал по жени? — попита Хоук.

— Ами след като има такава жена като Шърли… — свих рамене аз.

— Ако аз бях женен за нея, изобщо нямаше да ми хрумва да се зазяпвам по чужди мацки — възрази той. — Ама изобщо. Как мислиш, дали Джулиъс иска да го намери, за да достави удоволствие на Шърли?

— Може би — отвърнах.

— Любящ баща — последва кратък коментар.

— Възможно е — казах. — Хитлер например е обичал кучета.

Сервитьорката бе вперила поглед в Хоук от другия край на кафенето. Той й се усмихна. Тя също му се усмихна в отговор.

— Мислиш ли, че Антъни може да е отмъкнал някой и друг долар на Джулиъс? — попита Хоук.

— Шърли ми каза, че съпругът й се е занимавал с финансовата част на бизнеса им.

— Значи с всичко — заключи той.

Кимнах. Зад голямата витрина навън една чайка кацна на ръба на кея, сви с грациозно движение криле и внимателно заоглежда наоколо за изтърван остатък от кифла или пържено картофче. Чайките всъщност са много красиви птици. Проблемът с тях се състои в това, че са така нахални и алчни за храна и са толкова много, че вече никой не обръща внимание на изящните им пропорции.

— Попитах Шърли дали Антъни обича хазарта и тя ми хвърли някакъв странен поглед, просто нещо много бързо проблесна в очите й, а после каза „не“.

— Обикновеният човек не би го забелязал — каза Хоук.

— Вярно е — отвърнах скромно. — И с основание. Защото беше само за миг.

— Как мислиш, възможно ли е да е комарджия?

— Може и да не е, но няма да е зле да започнем оттам — отбелязах.

Хоук допи кафето си и се огледа. Сервитьорката беше на мястото си, по-нащрек и от чайка, и веднага му доля чашата. Сваляйки тембъра с една октава, Хоук рече:

— Благодаря ви.

Сервитьорката се помота малко повече, отколкото бе необходимо, после се оттегли.

— А ако не е комарджия? — продължи той.

— Нямаме откъде да започнем.

— Значи е такъв — кимна той — поне докато не намерим нещо по-добро.

— Може да е комарджия и пак да изневерява на жена си — казах.

— И е свил парите на Джулиъс Вентура — подсказа Хоук, — за да свърши и двете работи едновременно.

— Тогава не е умен комарджия — поклатих глава аз.

— А може даже да не е и жив комарджия — предположи Хоук.

— Да, ама щерката на Джулиъс си го иска.

— Е, таткото може да му е видял сметката, а след това е наел теб и мен, за да не изглежда зъл в очите на дъщеря си.

— Нелоша мисъл — кимнах бавно. — Но защо ще наема теб и мен?

— Щото сме добри.

— Да. Пълно е със способни и реномирани лицензирани частни бюра, които спокойно могат да му свършат работата, да му вземат парите, да излезе добър в очите на дъщеря си и да открият онова, което той им каже.

Хоук кимна:

— Да, утрепал е вече Антъни и сега не иска ние да разберем. Щото ние ще загреем, че той го е направил. И тъй като от нас двамата ти си бойскаутът, първи ще загрееш.

— Значи той все пак иска зет му да бъде намерен — казах. — Но защо точно от нас? Защо не е впрегнал собствените си хора?

Хоук се ухили:

— За да впечатли щерката.

— Може. А може и да е нещо повече.

— Например следното. Зетят е направил нещо, за което Джулиъс не иска хората му да разберат, а?

— За дърта чернилка като теб си много умен — кимнах аз.

— Чернилка — да, ама не дърта — засмя се Хоук.