Робърт Б. Паркър
Шанс (21)

Двадесета глава

Когато се върнах в „Мираж“, в коридора пред стаята ми ме очакваха двама ласвегаски детективи, придружени от човек от охраната на хотела. Пъхнах ключа и един от тях ми показа значката си.

— Спенсър ли се казвате?

Признах си без бой и отключих.

— Може ли да влезем?

— Естествено — кимнах аз.

И двамата едновременно погледнаха към човека от охраната.

— Ако имате нужда от нещо друго, просто ми се обадете — рече той.

Двамата продължаваха да го гледат, без да кажат и дума. Този, който ми показа значката си, кимна леко. Човекът от охраната се обърна и се отдалечи по коридора, а ние влязохме в стаята ми.

— Идеално — каза едното ченге.

Онзи, който ми бе показал значката си, бе жилест и висок, с прошарена коса и посивели мустаци. Партньорът му бе много по-млад, със стилно подстригана руса коса и хубаво облечен.

— Това е детектив Купър — каза сивокосият. — А аз съм детектив-сержант Ромеро от Полицейското управление на Лас Вегас.

— И знаете, че съм световноизвестен детектив, затова сте дошли при мен за акъл — кимнах с разбиране.

— Никога не съм чувал за вас — опроверга ме Ромеро, — докато не намерихме визитката ви на едно местопрестъпление.

— Рекламата е хубаво нещо.

— О, да — съгласи се той. — И много забавно.

— Смятайте, че съм лекомислен — продължих аз. — Разкажете ми за това местопрестъпление.

— Убита е жена — каза Ромеро. — Тази сутрин, докато се връщали от работа, двама мексиканци намерили трупа й на едно изоставено място.

— Знаете ли коя е? — попитах аз.

— Не, затова дойдохме да ви вземем и да видим дали не можете да ни кажете.

— Готово — съгласих се. — Да вървим.

Изоставеното място бе на около седемстотин-осемстотин метра по „Стрип“ зад гърба на един запуснат ресторант. Около него бяха паркирани половин дузина полицейски патрулки, една пожарна, колата на коронера и още два цивилни автомобила. Двамата ме отведоха при тялото.

— Ето така я намерихме — каза Ромеро.

Беше гола, просната по гръб, и свирепото пустинно слънце бавно я превръщаше в пържола. По лицето й имаше няколко синини, а едното око бе подуто и полузатворено. Синини имаше и по шията й. Връхчето на езика й се подаваше между подутите й устни. Пораженията обаче не можеха да скрият коя е. Беше Шърли Вентура-Мийкър и бялото й тяло се топеше под лъчите на безмилостното слънце.

— Познавате ли я?

— Казва се Шърли Вентура. Омъжена е за Антъни Мийкър. Не знам кое име е ползвала.

— Куп — обърна се Ромеро към партньора си, — почвай с хотелите. Провери най-напред в „МГМ Гранд“.

Купър бе извадил малък бележник.

— Мийкър с и и й?

— Да.

Той си записа.

— Има ли роднини?

Казах му каквото знаех, детективът си записа и него и се отправи към колата.

— Откъде я познавате? — попита ме Ромеро.

— Баща й ми възложи да намеря мъжа й, който бе изчезнал.

— Намерихте ли го?

— Още не.

— Но мислите, че е тук?

— Да.

— Затова решихте да проверите?

— Аха.

— Тя с вас ли дойде?

— Не.

— Тогава какво прави тук?

— Може да е дошла да го търси сама.

— Знаете ли къде е отседнала?

— Не.

— Възможно ли е да е намерила мъжа си и той да я е убил?

— Съмнявам се — отвърнах. — Доколкото ми го описаха, не ми изглежда такъв. Освен това съм сигурен, че тя бе прекалено тъпа, за да успее да го открие.

— Познавате ли мъжа й?

— Не.

— А снимка да имате?

— Аха.

— Може да ви помоля да ми услужите с нея.

— Дадено.

— Някакви предположения за това?

Свих рамене:

— Може би… ако ми кажете какво сте научили до този момент…

Дойде и полицейският фотограф. Ромеро ме хвана под ръка и внимателно ме отведе настрани, за да дадем възможност на фотографа да си свърши работата. Облегнахме гърбове на стената на изоставения ресторант. Наближаваше обед и сухата жега сипеше жаравата си по всичко наоколо.

— Двама мексиканци се връщали от нощна смяна в шест часа тази сутрин и казват, че минали оттук, защото им било по-напряко за дома. Да, ама домът им не е в тая посока. Предполагам, че са свили стек бира от хотела, където работят, и са минали оттук да я изпият.

— Ще подадете ли рапорт за грабеж?

Ромеро се усмихна.

— Вероятно не — отвърна той. — Както и да е, двамата я намерили, единият ни се обади и ето ни тук. Видяхте ли как я намерихме? Без никаква дреха. Без чантичка. Мексиканците може и да са я свили, но не мисля. Ако го бяха направили, нямаше да ни се обадят.

Кимнах.

— Съдебномедицинският експерт ще я погледне по-късно, но ми се струва, че причината за смъртта е удушване.

— Изнасилена ли е била?

— Почти сигурно.

— И някой я е бил?

— Аха. Често се случва при изнасилванията.

— Знам — казах. — А къде намерихте визитката ми?

— На земята до трупа. Предполагам, че е била някъде в дрехите й, може би в джоба или в сутиена, и после, когато оня я е събличал, е паднала.

— А откъде знаехте, че съм в „Мираж“?

— На обратната страна имаше записани два телефонни номера. Обадихме се и на двата. Единият беше на „МГМ Гранд“. Те не бяха и чували за вас. Другият беше на „Мираж“. Бинго!

— А какво е станало с дрехите й?

Ромеро сви рамене:

— Може да я е съблякъл някъде другаде и след това да я е донесъл тук.

— Защо?

Той отново сви рамене.

— Ако е била събличана на някое друго място, тогава визитката ми откъде е паднала?

Детективът сви рамене за трети път:

— Вие се опитвате да го направите по-трудно, отколкото е.

— Какво е станало с чантичката й?

Отново свиване на раменете.

— Тя е пътувала и сигурно си е носела пари в брой — предположи той.

— А защо убиецът трябва да взима чантичката, която може да се превърне в улика срещу него? Защо да не вземе само парите?

— Оня тип е бързал — каза Ромеро. — Грабнал е чантичката и се е чупил. После я е изпразнил. По-късно сигурно ще я намерим захвърлена някъде. А може да я е изпразнил там, където я е съблякъл. И я е оставил там. Не ме пришпорвайте. Току-що започнах този случай.

— Но не е взел пръстените й — отбелязах. — Нито огърлицата.

— Не е искал да го хванат, когато ги продава — предположи ченгето.

— А може да е взел чантичката, за да не разберете коя е.

Ромеро отново сви рамене.

— Може да е взел дрехите й поради същата причина. Ако не бяхте намерили визитката ми, извинявайте, ама нямаше да имате и никаква улика.

— Вероятно — съгласи се той. — Ако намерим къде се е настанила, може да ни потръгне. Според мен е била убита в периода между смрачаване снощи, да речем, някъде около девет, и шест тази сутрин. Може ли да ми кажете къде сте били през това време?

— Бях с приятелката си.

— Може ли да поговорим с нея?

— Тя си тръгна за Бостън тази сутрин. И ще си е вкъщи някъде около шест довечера.

— Вероятно ще й се обадим — каза Ромеро.

Към нас се приближи Купър, току-що слязъл от колата си отсреща.

— Какво става? — попита го Ромеро.

— Няма я в „Гранд“ — отвърна партньорът му. — Продължаваме с проверката.

— Имаш ли списък с гостите?

— Точно това правят в момента — каза Купър. — Сега ще изпратя някого да отиде да го вземе.

Ромеро се обърна към мен:

— Ако ви дадем копие от списъка, ще го погледнете ли за познати имена?

— Разбира се.

— А с Бостън какво стана? — обърна се той отново към Купър.

— Свързах се с шефа на отдел „Убийства“ — отвърна партньорът му. — Казва се Куърк. Вика, че нашият частник бил легален.

— Само легален? — подчертано изненадано попитах аз.

Купър продължи да говори на Ромеро, сякаш не ме беше чул, но в ъгълчето на устните му потрепна усмивка.

— Каза, че ако му хрумне, може и да те излъже. Но никога не би убил, нито изнасилил.

— Пак добре — кимна Ромеро.

— Не употреби ли думи като „блестящ“? — попитах аз. — Или „ненадминат“?

— Не.

— Ще ви изпратя копие от списъка в хотела — каза Ромеро. — Искате ли да ви върна с колата?

— Не — отказах аз. — По-добре да походя пеша.

Ромеро кимна.

— Знаете ли защо е изчезнал съпругът й? — попита ме той.

— Мисля, че бракът му не е бил щастлив — отвърнах.

— Е, сега поне няма да има такъв проблем.