Робърт Б. Паркър
Шанс (45)

Четиридесет и четвърта глава

Хоук бе облечен в тъмносин костюм и бяла поплинена риза без яка. Бръснатата му глава блестеше като фар. От другия му край черните ботуши ни най-малко не й отстъпваха по блясък. Бе леко вдигнал единия от столовете на кантората ми на задните му крака и облегнал гръб в стената, четеше книга със заглавие Да си спомниш Дени от Калвин Трилин. А аз бях седнал зад бюрото си и се мъчех да науча фразата „Не можеш да ме хванеш, мръсен плъх такъв“ на руски.

— Още ли не си измислил план? — попита Хоук, без да вдига поглед от книгата.

— Можем да се скрием тук, да заключим и да спим на смени.

— Мислих вече за това — отвърна той все още без да вдига глава.

Телефонът иззвъня.

— Идеално би било, ако разберем в чий гьол нагазихме — казах замислено аз.

— Аха, идеално. Да ги псуваме на име, докато спим на смени.

— Ако знаем кои са, може би ще ни стане ясно какво да правим.

Телефонът отново иззвъня.

— Хубаво би било — измърмори Хоук равнодушно.

Кимнах и вдигнах слушалката.

— Да? — казах на руски.

— Искам да говоря със Спенсър — отвърна нечий глас.

— На телефона.

— Ти беше във Вегас през септември — рече гласът.

— Аха.

— С един як чернокож тип с плешива глава, нали?

— Всъщност не е плешив. Бръсне я.

— Все тая — чу се в слушалката. — Казвам се Бърнард Дж. Фортунато. Помниш ли ме?

Дръпнах чекмеджето и вперих поглед във визитката, която бях пуснал там преди повече от месец. На нея пишеше: „Бърнард Дж. Фортунато, детектив — професионализъм и дискретност“.

— Аха — отвърнах. — Един дребен, с панама и къс колт.

— Не точно дребен, а компактен — поправи ме.

— Разбира се — съгласих се веднага аз. — Точно това исках да кажа. Компактен мъж с панама и компактен колт.

— Още ли те интересува една откачалка на име Биби Анъхийм? — попита ме той.

— Какво те кара да мислиш, че ме интересува? — попитах го на свой ред.

— Не мисля, а знам — отряза ме.

— Добре де, откъде знаеш? — въздъхнах аз.

— Защото си държа очите и ушите отворени — не без гордост заяви Фортунато. — Гледам, задавам въпроси. Казвай сега интересува ли те или не?

— Интересува ме.

— Върна се във Вегас — изтърси той.

— И сега е там.

— И сега е тук.

— Къде?

— Отседнала е в хотел-казино „Деби Рейнълдс“.

— Ти видя ли я?

— Аха.

— И я позна?

— Вече ти казах. Държа си очите и ушите отворени. Това ми е работата.

— А каза ли на мъжа й? — попитах го аз.

— Не.

— Мислех, че работиш за него.

— Работех. Той ми възложи да държа под око един тип на име Антъни Мийкър по време на престоя му във Вегас. Освен това ми каза, че ако те видя, може да ме заведеш при него. Обясни ми и къде да те чакам да се появиш.

— Което и стори.

— Точно така.

— И го намерихме.

— Точно така — повтори Фортунато. — И после го държах под око, докато Анъхийм се появи лично.

— И му запази стая в хотела на твое име.

— Аха, а след това ме завлече със сметката за нея и за работата. А като разкраси физиономията ти, разбрах, че нещо приятелството между вас не върви, затова сега ти казвам какво съм видял.

— Да си го върнеш, а?

— Абе ти интересуваш ли се или не?

— Интересувам се — побързах да го успокоя. — Искаш ли да работиш за мен?

— Както ти казах, това ми е бизнесът.

— Хубаво тогава, дръж я под око, докато дойда. Ако тръгне нанякъде, проследи я.

— Разходите?

— Гаранция — казах.

— Дори и ако хукне… например за Париж?

— Дори и тогава.

— Не те ли интересува тарифата ми?

— Не — отсякох аз.

— Повече няма да се набутвам, да ти е ясно. Давам ти номера, ти ми пращаш парите по сметката още днес. Ако не ги получа днес, отървавам се от нея като от лош навик.

— Казвам се Спенсър, плащам в брой, кажи само къде ги искаш.

Той ми съобщи сумата и къде да я изпратя. Добре че витаех из облаците.