Робърт Б. Паркър
Шанс (18)

Седемнадесета глава

Антъни се върна на масата за блекджек заедно със системата си. Двамата с Хоук останахме на бара, без да го изпускаме от поглед. Хоук отпиваше от високата си чаша бяло вино. Гърлото на бутилката се подаваше от кофичката с лед на бара. Аз пиех бира.

— Мислиш ли, че има система? — попита ме Хоук.

— Не знам — отвърнах. — Като го гледам, май не брои нищо.

— Може да е някоя съвременна система — отбеляза лениво той. — Казината си умират за такива системи.

— Антъни се е родил, за да губи — казах. — И ще играе, докато пропилее всичко.

Хоук кимна като че ли повече на себе си, отколкото на мен.

— Тогава защо просто не го гепим и не викнем Джулиъс? — все така лениво попита той.

— И после какво?

— Каквото реши Джулиъс — отвърна ми без емоции.

— Аз обаче не искам Джулиъс да решава.

— Нито пък Шърли — каза Хоук.

— Най-малко пък тя — кимнах.

— Тогава кой ще решава?

— Тук има нещо гнило — избегнах прекия отговор.

— Антъни май наистина мисли много за Марти Анъхийм.

— Реакцията му към това име беше по-различна, отколкото към другите — посочих аз. — Когато споменах името на Джино, нали видя, че не последва никаква реакция? Никаква реакция, докато не казах името на Марти.

— Вярваш ли му, че не е свил пари от Джино? — попита Хоук.

— Човекът се закле в майка си.

Хоук се усмихна.

— Е, това ме накара да му повярвам моментално — кимна той.

— Имаш ли човек в хотела? — погледнах го аз.

— Ти си бил много отворен детектив бе — ухили се Хоук. — Как разбра?

— Не се регистрирахме и всичко е безплатно — отвърнах сериозно.

Хоук се ухили още по-широко.

— Браво на теб, Холмс, нищо не убягва от зоркия ти поглед.

— Нищо — съгласих се скромно аз. — Така че я попитай има ли някой с Антъни.

Усмивката на Хоук бавно се стопи.

— А откъде знаеш, че е жена? — попита той, без да издава, че е изненадан.

— Много отворен детектив съм.

Двамата замълчахме. Хоук извади бутилката от кофичката, наля си малко вино, после отново я натика в леда.

— Мислиш ли, че между Антъни и Марти може да има нещо? — попита ме той.

— Бяхме се вторачили в Марти Анъхийм, а намерихме Джино — отвърнах аз. — Ами ако Джино няма нищо общо с това? Ако е Марти? Джино не изглеждаше толкова сигурен за Марти, когато дойде при мен.

— Тогава какво общо има това с Джулиъс?

— Може би нищо — свих рамене аз. — Може би работите са две. За Джулиъс е ясно. Антъни му е свил малко пари и затова му се сърди. Джулиъс си ги иска… заедно с Антъни… Но така, че никой да не разбере.

— А Марти?

— Не знам. Ако не работи за Джино по това нещо… ще му е малко трудничко да завлече Антъни обратно в Бостън, ако той не иска.

— Дааа — проточи Хоук. — Ще е трудничко и за нас, макар да е такова лошо момче, а?

На бара до Хоук седна някаква жена с купичка за монети и бейзболна шапка на главата. Поръча си бърбън, поглеждайки крадешком към Хоук, после, когато барманът го сложи пред нея, го надигна, изгълта го на три глътки и пак пое към масите.

— Добре де — продължих аз. — Винаги можем да го завлечем обратно при Шърли, ако поискаме. Дай да изчакаме малко и да разберем дали наистина искаме.

— А през това време ще се навъртаме наоколо и ще го пазим от Марти Анъхийм. Ако той се появи. Поради някаква причина, която не ни е известна. И ако Антъни има нужда да го пазим от него.

— Той мисли, че има — казах.

— Или ни кара да си мислим, че има — продължи Хоук.

— Освен ако не сме разбрали правилно.

— Освен това, да.

Докато говореше, Хоук гледаше към казиното. Лицето му бе безизразно. Очите му като че ли виждаха едновременно и всичко, и нищо. След малко обърна бавно поглед към мен и се засмя.

— Знаеш ли какво правиш? — попита той.

— Не.

— Обаче се мъчиш да направиш онова, което трябва, щом разбереш кое е то, нали? — продължи с въпросите.

— Да.

— А през това време ще се заглавикваме с Антъни, докато стане ясно кого трябва да спасяваме.

— Точно такъв е планът ми.

— Значи двамата с теб няма да го изпускаме двадесет и четири часа в денонощието, а?

— Не ми се вярва да избяга — казах аз.

— Защо пък не?

— Няма да мръдне оттук — отвърнах, — докато не изгуби всичките мангизи. Така че той ще играе, а ние ще го пазим.

— За да не може Марти да дойде и да го втресе от страх.

— Марти има навика да плаши хората — забелязах аз.

— А какво ще правиш с Джулиъс? — попита Хоук.

— Казах на Антъни, че все още няма да го издавам.

— Да, ама нали точно Джулиъс ни плаща.

— Ще му кажа, че сме установили къде е Антъни и ще видя какво ще иска.

— А ако иска да му го закараме?

— Ще му кажа, че по някое време ще го направим.

— А ако поиска да е веднага?

— Ще му кажа, че ще го закараме по някое време.

— Значи ще го направиш така — ухили се отново Хоук, — както ти си знаеш, нали?

— Не отвличам хора — троснах се аз.

— Не отвличаш ли? — изненада се престорено той. — Виждал съм те да правиш и по-лоши неща, ако сметнеш, че така трябва.

Свих рамене и отпих от бирата. Толкова дълго я бях стискал в дланите си, че се бе стоплила. Бутнах бутилката настрани.

— Ако сметна, че така трябва, може би — отвърнах. — Но не и за парите на Джулиъс Вентура. Не и заради Шърли.

— Ти решаваш — кимна Хоук.

— Аз ами. Кой друг?

— Мен обаче няма да ме караш да решавам — усмихна се той. — Мен такива неща не ме интересуват. Аз просто върша онова, което ми се прави.

— Тогава какво си ме заразпитвал?

Хоук отново се усмихна:

— Да ти е хрумвало някога да се кандидатираш за папа?

— Понякога.