Робърт Б. Паркър
Шанс (46)

Четиридесет и пета глава

Джо Броз още държеше офис в зоната на финансовите институции в града с хубав, директорски изглед към пристанището. Във външния кабинет още се мотаеха двама едри типове, работещи усилено върху отпуснато-заплашителните си стойки на професионални биячи. А у самия Джо все още се долавяше полъх от едновремешната му слабост към театралничене. Влизайки в офиса му обаче, веднага разбрах, че срещу мен сега стои старец. Промените не бяха толкова физически, колкото сетивни. Като че ли сам той бе решил да бъде старец. Беше се изправил с гръб към вратата пред огромния панорамен прозорец зад бюрото си — тъмен и безформен силует без доловими очертания, рязко изпъкващ на фона на ярката светлина на утринното слънце, нахлуваща отвън. Не се обърна да види кой е влязъл. Затворих вратата зад себе си, прекосих разстоянието до бюрото и седнах на стола пред него. Най-накрая Джо бавно се извърна да види кой е дошъл.

Бе облечен в тъмносин, почти черен костюм, подобна риза и светлосиня вратовръзка. Оставаше само да започне да си подхвърля сребърен долар. Погледа ме известно време, после каза:

— Откога те познавам, Спенсър?

— От много време — отвърнах аз.

— Хубаво приказваш. Винаги съм казвал, че си Божи дар за цялата шибана Вселена. А за мен си бил винаги трън в задника. Откакто те познавам.

— Радвам се, че не си ме забравил, Джо.

— Отдавна трябваше да те тикна на два метра под земята.

— Но не го направи — рекох.

— Половината от ония, дето познавах, са мъртви, а по-голямата част от останалите изчезнаха. Ти обаче не забравяш да се мяркаш от време на време.

— Добре е да знаеш, че можеш да разчиташ на нещо със сигурност, нали?

Броз прекоси сковано разстоянието от прозореца до стола си зад бюрото и бавно се отпусна на него. Внимателно прилепи длани една о друга и опря леко брадичка на двата показалеца. После пое предпазливо въздух и бавно го изпусна през носа.

— Какво искаш? — попита ме той.

— Някакви руснаци снощи се опитаха да ме убият.

— Браво на тях!

— Зависи от гледната точка — обясних аз. — Двама от тях са мъртви.

— Знам, че си добър — сви рамене Броз. — Никога не съм казвал обратното.

— Нямам какво да деля с никакви руснаци — уверих го. — Някой ги беше изпратил.

Джо ме гледаше, продължавайки да крепи глава на връхчетата на пръстите си. От джобчето на сакото му се подаваше светлосиня кърпичка. Отиваше на цвета на вратовръзката му перфектно.

— В града в момента май има нещо като… ъ-ъ… прегрупиране на силите — продължих аз. — Нещо става с Джино Фиш и Джулиъс Вентура. Чувам, че руснаците се опитвали да вкарат тук някакви свои хора от Ню Йорк.

Броз кимна безмълвно.

— И си помислих, че може би ти ще можеш да ме осветлиш по този въпрос.

Той не помръдна. Не каза нищо. Отправих поглед покрай него навън, но там се виждаше само небе и отразена от водата светлина. Чаках. Джо най-сетне раздели дланите си, положи ги върху ореховите облегалки на креслото си и бавно бутна облегалото му назад.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита ме.

— Малко ми е рано.

Леко кимване.

— Рано или късно, за мен вече няма никаква разлика. Не мога да спя, а когато се случи, не усещам, че го правя, ако не сънувам нещо. Ям, като огладнея. Пия, като ожаднея.

Изправи се и бавно се приближи към махагоновото барче в ъгъла, където преди доста години един мъж, на име Фил, ми бе наливал бърбън с вода и съвсем малко битър. Нещата между мен и Фил нещо не потръгнаха тогава. Две седмици по-късно ми се наложи да го убия.

Джо извади лед от сребърната купичка и го пусна в ниска чаша с дебело дъно, след което го заля с щедра доза „Уайлд Търки“. После внимателно я отнесе на бюрото, сложи я на него и отново се настани на стола. След това взе чашата, надникна в нея любопитно, отпи и отново я остави на бюрото. Вдигна поглед към мен, задържа го за миг, после го отклони и се загледа встрани.

— Знам, че съм ти длъжник — заговори той. — Не го споменаваш и аз го отбелязвам. Но можеше да убиеш детето ми преди… колко? Три години?

— Пет ако кажеш, ще е по-точно.

— Преди пет години. Можеше да го убиеш и никой нямаше да ти каже нищо.

Отново взе чашата, отпи и пак я сложи внимателно на бюрото, замислено загледан в нея.

— Хлапето не е в бизнеса — продължи. Сякаш говореше сам на себе си, а мен ме нямаше. — Направих му хубава таверна в Питсфийлд. Не ставаше за нашия бизнес. А на това отгоре и Вини вече го няма.

— Сега работи за Джино — обадих се аз колкото да му напомня за присъствието си.

— Знаеш ли, че Джино е обратен?

Не отговорих. На Броз обаче му бе все едно и продължи:

— Като уредих Джери с таверната, реших, че трябва да предам бизнеса на Вини. — Пак отпи от уискито. — Исках да се оттегля. Желаех да предам бизнеса на хлапето, а Вини да му помага. Обаче работата не стана. Жена ми почина. Вкъщи нямаше кой знае какво да правя толкова, просто нямаше нищо за вършене, затова реших да поработя още малко. Тони Маркъс го няма, дворчето му е разградено, а Джино и Джулиъс се примъкват към него, щото вече сигурно си викат, че съм с единия крак в гроба. Мисля си за всички тия неща и ето че един ден при мен идва руснак от Ню Йорк и ми доверява, че иска да почне една работа тук. Аз му казвам, че няма място за никого, а той вика, че иска да минат към моите хора, да изритаме Джино и Джулиъс, да си вземем пак дворчето на Маркъс, а аз да се заема с това.

Джо се усмихна леко и пак отпи уиски.

— Аз питам руснака какво ще спечелят неговите хора от това. И той обяснява, че не познавали тукашната територия, но искат да я опознаят и малко по малко да се примъкнат насам, и че желаели само едно. Когато умра, те да поемат бизнеса от мен.

— Ами Еди Лий Бързака? — запитах.

— И аз това го питах. Той рече, че не щели да правят бизнес с жълти. Каза, че щели да оставят Бързака на мира, ако и той не се закача с тях.

— Ти повярва ли му? — прекъснах го аз.

— Сега-засега, според тях, Бързака е костелив орех. Щели да се занимават с всичко останало, да го изолират постепенно, а после, когато са готови, щели да му скочат. От мен зависело.

Кимнах. Седяхме, без да говорим. Гледах Броз. Той зяпаше покрай мен. Трудничко му беше да ми изплаче мъката си. Но аз имах време. Самолетът за Лас Вегас излиташе чак в 16:05 ч.

— Казах му „не“ — продължи Джо. — Рекох му, че не е останало кой знае какво, особено пък за делене със съдружници. А той вика, че щели да почнат нов бизнес и да го разширяват. Аз пък му казах, че не ща да разраствам бизнеса си. Вече нямам хъс за тия работи. Заявих му, че изобщо не ми пука какво ще стане с моя пай, след като умра. Могат да го вземат, както би могъл и всеки друг. Обаче, казах му, ха́ някой се е опитал да ми отмъкне кокала, докато съм жив, ще го сдъвча и ще го изплюя заедно със смрадливите му парцали. И той рече окей, не бих ли обмислил варианта да им бъда нещо като консултант, тъй като съм познавал града. Казах, че ако цената е добра, нямат проблеми да им дам какъвто съвет искат. Цената беше добра и сделката стана. Те не закачат хората ми, а аз им давам съвет, когато го поискат, и точка.

— Съветник по националната сигурност — вметнах аз.

Без да обръща внимание на подмятането, Джо продължи:

— И те ме питат от кого да започнат. Аз им рекох: „От Тони Маркъс.“ Той е вътре на топло. Едно негово мекере командва парада сега. А те разправят, че било кофти, щото Джино и Джулиъс щели да заподозрат нещо, което можело да ги подтикне да скочат на руските другари, и те трябвало да се бият с тях, преди да му е дошло времето. Искали да ги изритат един по един. Тогава им рекох да почват с Джулиъс. Те питат: „Защо?“ „Щото — викам им аз — Джино си има заместник, Марти Анъхийм, а Джулиъс — само един скапан зет.“

— Той не му е заместник — намесих се отново аз.

— Не е, ама се върти наоколо като такъв, дето само чака сгоден случай, и нищо не се знае. Усещам ги тия работи. Нали затова изтървах Вини. Заради хлапето.

— И послушаха ли те?

Джо сви красноречиво рамене:

— Аз съм само консултант. Търсят ме, когато имат нужда от мен.

— А как ще го направят?

Същото красноречиво свиване на раменете:

— Откъде да знам?

— А ти как би постъпил?

— Сключвам сделка с Джино. После, като ми помогне да изритаме Джулиъс, правя сделка с машата на Тони Маркъс, за да изпързаляме Джино. След като работата стане, мекерето мога да го отстраня, когато си искам. И накрая Бързака си остава с жълтурковците, а аз — с всичко останало.

— А мислиш ли, че теб ще те оставят на мира?

— Мира за мен вече има само на едно място — отсече Броз. — Нямат никаква причина да се захващат с мен.

— Добре, а защо тогава ми скочиха снощи? — попитах го аз.

— Откъде да знам? — сви рамене той.

После се наведе напред, взе слушалката и набра някакъв номер.

— Броз съм, дай ми Вик… Джо се обажда. Снощи двама-трима от твоите са скочили на един тип на име Спенсър. Защо?… Аха, знам какво може. В момента седи срещу мен в офиса ми… Да?… Да?… Не бе, не ми е приятел, задължен съм му, а аз винаги си връщам дълговете… Да… Кой те накара?… Да… Де да знам, може да е лично. Можеш ли да отложиш тази работа със Спенсър? Само това му дължа. После, ако го видиш, можеш да го направиш на кайма, ако щеш… Окей? Окей.

Затвори.

— Марти Анъхийм ги е накарал.

— Значи явно почват така, както ти би постъпил.

— Така изглежда — кимна Броз.

— Само че Марти вече не е с Джино.

— Не е — кимна повторно той.

— Ама вероятно е бил — казах аз, — преди мелето да започне.

— Сигурно — съгласи се равнодушно Джо.

— А знаеш ли защо Марти избяга от Джино? — попитах го.

— Не — отсече Броз и лисна остатъка от питието в гърлото си. — Можеш спокойно да пречукаш Марти — каза, след като преглътна парливата глътка. — Никой няма да заплаче. Обаче не се доближавай до мен или до руските другари.

— Търся Биби Анъхийм. — Погледнах го в очите.

Джо бавно се изправи и се приближи отново до барчето. Повтори процедурата с леда и уискито, после се обърна с чаша в ръка и се облегна на барчето, както правеше винаги.

— Това, дето ти го разказах, е само между мен и теб.

— Разбира се — уверих го аз.

— Думата ти?

— Имаш я.

— Ти държиш на нея — кимна той. — Квит ли сме сега?

— Не знам, Джо, никога не съм казвал, че не сме.

— Вярно е — кимна Броз. — Никога.