Робърт Б. Паркър
Шанс (27)

Двадесет и шеста глава

По телефона в гласа на Сюзън звучеше същият намек за обещание, както и ако бе пред мен.

— Обади ми се някакво ченге от Лас Вегас. Питаше дали си бил с мен в нощта преди да си тръгна.

— Да. Намерили Шърли Вентура мъртва и визитката ми била до нея.

— Божичко! Казах му истината, като предположих, че ако си искал да отговоря друго, щеше да ми се обадиш предварително.

— Честността е най-доброто решение — заявих.

— В повечето случаи — уточни Сюзън. — Кога си идваш?

— Защо винаги се получава така — казах аз, — че и най-простият ти въпрос относно най-обикновено нещо е изпълнен с бог знае от какво предизвикано вълнение?

— Може би това зависи повече от слушателя, отколкото от говорителя.

— Говорителя ли?

— Не забравяй, че все пак имам университетска степен — отвърна Сюзън.

— Разбира се. Индуктивно мислене, а?

— Да. Попитах само: „Кога си идваш?“ Нищо повече.

— И намеците, които усетих, са продукт на моето мислене, а не на твоето, нали?

— Разбира се. Кога си идваш?

— Ами… какво да ти кажа? От вчера съм свободен като птичка. Джулиъс ми плати.

— Значи вече нямаш клиент.

— Така е.

— Но?…

— Ами… Джулиъс обвинява Антъни за смъртта на Шърли и иска да го убие. Освен това Марти Анъхийм е тук и също може да поиска да очисти Антъни. Може да убие и Биби.

— Биби?

— Съпругата на Марти. Тя е тук с Антъни.

— Боже господи!

— Аха. И още нещо се заформя, но не мога да разбера какво точно.

— Мислиш ли, че Антъни е убил жена си?

— Убийството е извършено по доста зверски начин. Изнасилена е и е удушена с голи ръце, след което е захвърлена чисто гола на едно пусто място.

— А според теб Антъни не е способен на подобно деяние?

— Не ми изглежда да е в негов стил.

— И все пак прилича на престъпление, направено в пристъп на гняв. Изнасилване и удушване с голи ръце.

— Или на убийство, извършено така, че да прилича на такова.

— Извършено от кого?

— Когато е налице зверско убийство и Марти Анъхийм се навърта наоколо, винаги си струва да предположиш, че той може да го е извършил.

— Защо?

— Не знам.

— Обаче не искаш да се прибереш, без да си разбрал?

— Да.

— Освен това не ти се ще да изоставиш очарователната Биби на произвола на съдбата.

— Да.

— Разбира се — каза Сюзън. — А Хоук иска ли да остане?

— Не знам — отвърнах.

— Дано да остане. Чувствам се по-добре, като знам, че е с теб.

— И аз така се чувствам, по дяволите.

— Но ще останеш, независимо от това дали той ще бъде с теб или не, нали?

— Да.

— Тогава кога ще си дойдеш?

— Липсваш ми — отвърнах аз. — Ще си тръгна веднага щом мога.

— Добре. — Гласът на Сюзън отново прозвуча по същия начин. — Защото, когато си дойдеш, смятам да проуча въображението ти.

— Индуктивно мислене, а?