Робърт Б. Паркър
Шанс (6)

Пета глава

Беше сряда следобед и оживлението по Нюбъри стрийт бе набрало обороти. Небето бе синьо, температурата — около петнайсет градуса, и хора, стараещи се да изглеждат така, като че ли всичко им е наред, седяха по кафенетата, пиеха екзотични питиета и се гледаха. Покрай мен мина млада жена, облечена в плътно впити джинси, високи ботуши и червено яке с надпис „Сейнт Лорънс Хокей“, повела на каишка черен лабрадор. На шията си кучето носеше червена лента. По-голямата част от верните лабрадори, които човек среща в Блек Бей, имат такива ленти на шиите си, но не всички съвпадат по цвят с облеклото на господарите им.

Поех по Масачузетс Авеню към кантората си, хвърляйки по някой бегъл поглед към витрините на бутици, проектантски бюра, бижутерски магазини, бистра, миниатюрни, но шикозни ресторантчета, магазини за животни, продаващи игуани, дюкянчета, предлагащи замразено кисело мляко, копринени шалчета, ковано сребро, декоративни мебели, закуски, вино, сирене, пастет. Зад мен, от другата страна на улицата, пред една от рекламите, се мотаеше едър тип с бейзболна шапка, който имаше работа на Нюбъри стрийт точно толкова, колкото и аз. Рано тази сутрин го бях видял пред кантората, зърнах го зад мен и когато отивах при Лени. В момента стоеше пред една витрина и бе втренчил поглед в изложените там различни видове сладолед, пъхнал ръце дълбоко в джобовете, без да ми обръща никакво внимание. При това го правеше твърде демонстративно.

Поех по Дартмът стрийт и след това свих вдясно към Копли Скуеър. Точно срещу библиотеката отново свърнах вдясно, излязох на Бойлстън стрийт и минавайки покрай църквата, поех обратно към Масачузетс Авеню. Докато стигна до Иксетър стрийт, моят тип, облечен в яке с емблемата на футболния отбор „Пейтриътс“, излезе на „Бойлстън“. Спрях се пред ресторанта на Мортън и се облегнах до входа към него. Той мина покрай мен, пресече „Иксетър“ и лениво се облегна на един от уличните стълбове, разглеждайки новото крило на библиотеката. И вероятно се съгласи с мен, че крилото е грозно. Прекосих „Иксетър“, застанах до него на ъгъла и също вперих поглед в новото крило.

— Прилича на щаба на някоя петролна рафинерия — казах аз. — Не мислиш ли?

— На мен ли говорите? — попита той.

— Не ти ли нагарча в устата, като видиш как едно архитектурно съкровище натрапва естетиката си не там, където трябва?

— Точно така, приятел. Тъкмо исках да обсъдя това с теб.

— Затова ли вървиш подире ми цял ден? — попитах го. — Да обсъдиш това с мен?

— Да вървя подире ти ли? Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Той пое напред. Настигнах го и закрачих до него. На „Феърфийлд“ той сви надясно и аз го последвах. Мъжът спря. Аз също.

— Чупката — изръмжа.

Усмихнах му се. Отново тръгна, пресече „Нюбъри“ и пое към „Комънуелт“. Крачех заедно с него. Той спря.

— Ха́ си продължил в същия дух — впери заплашителен поглед в мен, — ха́ съм ти смачкал фасона.

— Може и да не успееш — усмихнах му се мило аз.

— Да не речеш после, че не съм те предупредил.

Крачейки рамо до рамо, двамата прекосихме „Комънуелт“ и свихме вдясно по алеята за Градската градина. Вървеше енергично, с дълги крачки.

— Не ти ли се струва, че градът е доста голям? — попитах го аз.

Той продължаваше да крачи.

— И ми се струва, че не съм виждал друг град с толкова големи открити пространства — продължих. — А покрай тях тухлени къщи, в центъра с огромна пешеходна зона, статуи, дървета, цъфнали храсти. Виждал ли си друг път такова място?

Явно не беше.

— И знаеш ли, цялото това пространство — от Чарлс стрийт до Кенмор Скуеър — може да се види, защото е абсолютно равно и право.

Явно знаеше.

На Кларендън стрийт той рязко спря под едно клонесто дърво с пейка под него. Аз също заковах. Край нас мина сивокоса жена, разхождаща на каишка медночервения си кокер шпаньол.

Едрият я изчака да отмине и каза:

— Нямаш представа с кого си се захванал, приятел. А сега или изчезвай, или наистина ще ти смачкам фасона.

— С кого съм се захванал? — нетърпеливо попитах.

Едрият мъжага тръгна с дясно кроше, което може да изненада само аматьор. Дръпнах рязко глава назад и се усмихнах. Без да се бави, той се извъртя и насочи бързо ляво кроше към лицето ми, което отново профуча на сантиметър от навреме дръпнатия ми назад нос.

— Ще вземеш да се вържеш на възел бе, човек — подметнах.

Той се хвърли към мен, но аз отстъпих встрани и го засилих покрай мен с ръце.

— Внимавай, ще се удариш — пак не се стърпях аз.

Мъжагата се бе обърнал към мен и дишаше тежко. После сведе глава и полетя насреща ми. Отново му се изплъзнах и докато минаваше покрай мен, десният ми юмрук се стовари в левия му бъбрек. Оня изохка високо и падна по лице на земята. Отстъпих една-две крачки.

— Видя ли сега как стават тия работи — казах му. — Къси удари. Тоя, дето ти го нанесох, не мина и трийсет сантиметра, но в него вложих цялата си тежест, ясно ли ти е?

Той се надигна на четири крака, разтърси глава и чак след това се изправи на два. Стоеше — леко изкривен наляво, сякаш го болеше бъбрекът, в което ни най-малко не се съмнявах — и ме гледаше втренчено.

— Ще се разходим ли още малко? — попитах заинтригувано.

Той бързо дръпна ципа на якето си и бръкна под него. Докато обаче извади ръката си с оръжието, моята вече бе навън и държеше пистолета насочен към него.

— Колко глупаво от твоя страна да се шляеш из града със закопчано яке — казах сериозно аз. — Знам, че едва ли си очаквал да ти дотрябва, ама като взех да ти лазя по нервите, поне да го беше разкопчал. Така, за всеки случай.

Не знаеше какво да прави. Просто стоеше, без да помръдне, наполовина извадил оръжието изпод якето.

— Не вярвам тия, дето са те изпратили да ме следиш, да са ти казали също така, че може да ме застреляш на Комънуелт Авеню в пет часа следобед, нали?

Той пусна пистолета обратно в кобура и си извади ръката.

— Не са.

— Идеално — зарадвах се. — Защо тогава не си дръпнеш ципа догоре, а аз ще си скрия желязото в джоба? Да ми е подръка.

— Защо не ме цунеш отзад? — сряза ме той, обърна се и отново пое към Градската градина.

Тръгнах с него. Пистолетът ми беше късоцевен „Смит и Уесън“ .38, който спокойно можех да държа в джоба на лекото си яке. Двамата стигнахме до Арлингтън стрийт в мълчание, пресякохме я и навлязохме в Градската градина, която — въпреки ранната есен, все още бе потънала в зеленина и цвят. Близо до статуята на възседналия кон Джордж Вашингтон той отново спря и ядосано попита:

— Ти да не искаш да ме изпратиш до вкъщи?

— Естествено.

— Да, но това няма да ми се отрази здравословно. Ще ме вкараш в беля, като вървиш подире ми.

— Ъхъ.

Право пред нас се виждаше езерото с лодките, пълни със засмени хора, следвани от цяла флотилия гладни патици, на които туристите подхвърляха по нещо.

— Що не се чупиш някъде на майната си бе, приятел?

— Ааа, не.

Той постоя още малко. После вдигна глава към Джордж Вашингтон. След това зарея поглед към езерото с лодките, към хората в тях, а накрая отново спря взор върху мен.

— Добре де — примирено промърмори той. — Предавам се. Какво искаш?

— Искам да знам защо ме следиш.

— Един пич ме помоли.

— Кой по-точно?

— Ще трябва да обещаеш, че няма да изпееш, че аз съм ти казал. Здравата ще се изложа.

— Не се притеснявай — успокоих го. — Ти просто не беше готов за това, което последва. Сигурно си свикнал да събираш заеми от хора, забравили да ги върнат. С това си изкарваш хляба. И макар че не те бива с ударите, все пак ги нанасяш. А и пищовът едва ли ти е трябвал някога.

— Ще трябва да обещаеш — настоя той.

— Готово.

— Ако разберат, че съм се оставил да ме пипнеш, ще си имам големи неприятности.

Чаках. Зад гърба му една от лодките се мушна под малкото извито мостче. Патиците се навървиха подире й.

— Марти ми поръча да видя с кого разговаряш — каза накрая мъжът.

— Марти кой?

— Марти Анъхийм — отвърна изненадан, че може да има друг Марти, освен този.

— Работи за Джино Фиш — промърморих.

Оня отново ме погледна изненадано.

— Той не работи за него бе, човек. Марти му е дясната ръка.

— Ау, ужас — стреснах се аз. — А случайно да знаеш защо иска да ме следят?

— Друг път. Аз съм прост черноработник бе, човек. Думичка не обелват пред мен.

— Кога ти каза Марти да започнеш следенето?

— Днес сутринта.

— Колко време трябваше да ме следиш?

— Докато не ми каже „Стига“.

— Добре тогава, виж сега как ще я нагласим. Иди при него и му кажи, че съм те усетил и си решил, че най-мъдрата линия на поведение е да изоставиш обекта. Схвана ли?

— Най-мъдрата линия?…

— Е, можеш да му го кажеш и със свои думи.

— Да, ама Марти ще прати някой друг да те следи.

— Кажи му да не праща никого — предложих аз.

— Не мога да нареждам на Марти какво да прави.

— Ако видя, че още някой ме следи, директно ще говоря с него.

— Божичко, недей! Веднага ще разбере, че съм ти казал.

Свих рамене, обърнах му гръб и се отдалечих. Прекосих Арлингтън стрийт на светофара. На ъгъла с Нюбъри стрийт хората влизаха в „Риц“ — вероятно да хапнат и да пийнат по нещо. Барът сигурно бе отворен. Запитах се дали имат „Ню Амстердам Блек енд Тен“. После се обърнах и погледнах към едрия тип. Все още стоеше под Джордж Вашингтон. Само дето до огромния паметник вече не изглеждаше толкова едър.