Робърт Б. Паркър
Шанс (32)

Тридесет и първа глава

Двамата с Хоук отидохме да се срещнем с Джино Фиш през един мрачен и ветровит ден. Джино живееше в Кохасет, в огромна къща в колониален стил на брега на океана. Пред парадния вход имаше широка дъгообразна алея за влизане на колите, а зад къщата — ливада, спускаща се под лек наклон към вълнолома. Сградата бе облицована с бели кедрови дъски, проблясващи от солта, носеща се из въздуха.

Вратата ни отвори много красив млад мъж.

— Джино вкъщи ли е? — попитах.

— За кого да му докладвам?

— Спенсър — отвърнах. — Той ме познава.

— Разбира се, сър, а другият господин?

— Хоук.

— Аз съм личният помощник на господин Фиш — каза красавецът. — Мога ли да ви помогна с нещо друго, господа?

Младежът бе облечен в нещо като бледосин анцуг с висока и твърда яка. Като че ли бе копринен. Освен това ми се стори, че откакто е бил купен, едва ли някой се е изпотявал в него.

— Просто кажи на Джино, че сме тук и искаме да му съобщим нещо за Марти.

— Господин Анъхийм?

Нито аз, нито Хоук отговорихме. Личният помощник не преставаше да се колебае. Двамата с Хоук продължавахме да стоим неподвижно.

Най-сетне младежът кимна и рече:

— Бихте ли ме извинили за момент?

След което затвори вратата.

Хоук ме погледна.

— Личен помощник?

Свих рамене:

— Така каза човекът.

Хоук кимна. Вратата отново се отвори и на прага пак застана красавецът.

— Господин Фиш в момента е зает. Но ако желаете да почакате малко, той ще се види с вас веднага щом свърши.

— Ще го изчакаме — обявих.

— В такъв случай моля, заповядайте.

Поведе ни през просторното антре, сви вдясно и ни покани в стая с внушителен по размери панорамен прозорец, гледащ към океана. С грациозен жест ни предложи да седнем в дълбоките тапицирани кресла с възглавнички, поставени от двете страни на зиданата камина. Никой от нас не седна.

— Господин Фиш ще се види с вас веднага щом се освободи — уведоми ни той.

— Разбира се, че ще се види — казах аз.

Личният помощник сви учудено вежди за миг. После кимна учтиво и излезе.

Хоук се приближи до панорамния прозорец и се загледа към оловносивите води на океана, обилно изпъстрени със зайчета от силния вятър.

— Лошото на къща с прекрасен изглед — промърмори той — е, че след като се преместиш в нея и се наслаждаваш на великолепния пейзаж няколко дни, той престава да е такъв. Просто се превръща в нещо, което се вижда от прозореца ти.

— Дълбокомислено заключение — бе моят коментар.

— И изпълнено с чувство — кимна Хоук. — Мисля си дали да не стана водещ на някое токшоу.

— А ще ме поканиш ли за гост? — попитах го.

— Не, разбира се.

Стаята, в която чакахме, бе обзаведена с дълбоки кресла, тапицирани в червено. Диванът и двата люлеещи се стола — също. На пода бе постлан червен килим с дълги сплетени ресни. В четирите ъгъла се виждаха тежки, сложени на стойки пепелници от кована мед. Над камината бе закачено огромно кръгло огледало.

— Чудя се кой ли е декораторът на Джино — подметнах по едно време.

— Моли Питчър — отвърна Хоук. — За какво дойдохме тук?

— Да потърсим Биби.

— А защо според нас е тук?

— Не знаем дали е тук — вдигнах рамене аз. — Обаче не сме наясно и откъде да започнем. Така че ако успеем да разберем какво има между Джино и Марти, може би ще добием представа къде да търсим Биби.

— А може и да не добием.

— Добре дошъл в света на детективските лутания.

— А защо търсим Биби?

— Защото се притесняваме за нея.

— Разбира се — съгласи се той.

Вратата се отвори и Джино влезе, придружен от Вини Морис. Последният забеляза Хоук и му кимна. Моят човек не отвърна.

— Идвах ви на гости — каза Джино. — Сега вие ми връщате визитата.

— На реципрочна основа — уточних аз.

Джино се усмихна невесело и без намек за топлина.

— Джефри ми спомена нещо за Марти Анъхийм — рече той.

— Джефри?

— Помощникът ми. Каза ми, че сте искали да ми съобщите нещо за Марти.

— Казах му това, за да ме пусне — отвърнах. — Нищо не знам за Марти. Той върна ли се от Лас Вегас?

— Не знам, че е бил там — каза спокойно Джино. — Нямам информация и дали се е върнал. Марти работеше за мен петнадесет години. Но вече не.

— Бихте ли ми казали защо?

— Не.

— А познавате ли жена му? Биби?

— Опасявам се, че не — отвърна Джино. — Аз държа личният ми живот да не се смесва с бизнеса. Към подчинените си се отнасям по същия начин.

— Често я биел.

— Занаятът на Марти е да бие хората — обобщи Джино. — Затова го задържах на работа толкова дълго време.

— Миналия път, като ми бяхте на гости, намекнахте, че Марти може би ви краде.

— Така ли?

— Да. Познавате ли Антъни Мийкър?

— Кого?

— Грешка, господин Фиш. Миналия път, като говорихме, го познавахте.

— Грешка, дължаща се на годините ми — отвърна Джино. — Все още разсъждавам добре, но вече не помня по същия начин. Този Антъни Мийкър да не е зет на Джулиъс Вентура?

— Пак миналия път намекнахте, че може би и той ви краде.

Джино бе седнал в края на огромния диван, кръстосал крака и отпуснал тънките си ръце в скута. По кожата им бяха избили старчески петна. Той сви устни и се загледа през панорамния прозорец към онова, което вероятно наричаше свой океан. После вдигна ръце, доближи внимателно длани една до друга и потупа един-два пъти с пръсти по устните си.

— Вие, господин Спенсър, си мислите, че хитрувам — каза той най-сетне. — И това наистина не е безпочвена мисъл. Способен съм да проявявам хитрост. Всъщност има много малко неща на този свят, на които да не съм способен. Но в дадения случай знам съвсем малко повече от вас. Имаше някои дребни финансови неуредици в бизнеса ми. Задълженията на Марти бяха да наблюдава всички финансови операции и да се грижи всичко да е наред. Неуредиците се появиха в твърде неблагоприятен момент, когато бяхме предприели стъпки за сливане. Дойдох при вас, за да разбера дали не бихте могли да хвърлите известна светлина върху евентуални простъпки на Марти. Светлината ви не бе достатъчно силна, тъй като бяхте заинтересован по-скоро аз да осветля вашата работа. Така че и двамата само си загубихме времето с тази среща.

— Но уволнихте Марти.

— Не. Марти сам напусна.

— Посочи ли причина?

— Никаква. Просто един ден не дойде на работа и оттогава не съм го виждал. Казахте ми, че бил в Лас Вегас. Може още да е там. А може и да е в съседната къща. Не знам.

— Кога ви напусна?

— Три… не, четири дни след като идвах при вас.

Пресметнах бързо наум. Излезе, че е тръгнал същия ден, в който намерих Антъни. После щях да го асимилирам на спокойствие.

— Доколкото ми е известно, господин Фиш, той е отишъл във Вегас и се е настанил в хотел „МГМ Гранд“ или под чуждо име, или в стая, наета за него от друг човек. От един дребен, но много печен мъж с голям нос и панама. Много бърз с пистолета.

— Видяхте ли се там?

— Да.

— А сте били във Вегас, за да?…

— Намеря Антъни Мийкър.

— По молба на съпругата му?

— По нейна и по молба на тъста му.

— А знаете ли защо Марти е бил в Лас Вегас? — попита Джино.

— Антъни Мийкър беше там с неговата жена.

Джино седеше, без да помръдва. Чаках. Той отново погледна към океана си навън.

— И Шърли Вентура е била във Вегас — каза след малко.

— Знаете ли нещо за нея? — попитах го.

— Да. Имате ли някаква представа кой я е убил?

— Не. Ченгетата се мъчат да го изкарат така, сякаш убийството е случайно, но съм убеден, че сами не си вярват.

— А вие?

— Аз също не вярвам. Убиецът е положил огромни усилия да скрие самоличността й. Което означава, че лесно може да бъде свързан с нея.

— Съпругът й?

— Възможно е — кимнах. — Но никак не е в стила му.

— Марти с удоволствие би направил такова нещо — каза Джино. — Освен това се е намирал наблизо.

— Точно в негов стил е — кимнах отново. — А и у нея бе намерена визитката ми с телефонния номер на неговия хотел. Обаче не откривам мотив.

Джино мълчеше.

— А вие? — попитах.

Той не отговори и премести поглед към Вини.

— Ако разбере нещо, нанасящо ущърб на нашите интереси, Вини, ще го използва ли?

— Може и да го направи — отвърна Морис. — Но може и да не го стори. Дали ще го помолите да не го прави или не, няма значение.

— А може ли да бъде спрян? — попита отново Джино.

— Не.

— Ами ако го убием?

— Ще трябва да убием и Хоук — отвърна Вини.

Джино кимна замислено.

— Господа — каза най-накрая той. — Виждате в каква ситуация съм. Искам да науча какво сте открили, но не желая разследването ви да се отрази неблагоприятно на бизнеса ми. Можем ли да измислим някакво финансово разрешение?

— Какво според вас разследваме?

Джино помълча малко и изведнъж за миг се усмихна с почти истинска усмивка.

— Както ми задавате въпроса, трябва да призная, че не съм много сигурен.

— Не се притеснявайте — обади се Хоук. — И ние не сме напълно убедени.

— А кой е клиентът ви?

— Нямаме такъв — отвърнах.

— Значи проявявате най-обикновено любопитство, така ли?

— Искаме да открием Биби Анъхийм и да разберем дали е добре.

Джино втренчи поглед в мен, после леко го изви встрани и го впери в Хоук. После пак в мен.

— Но това е нелепо — каза той.

— Мекосърдечни хора сме — обади се отново Хоук.

Джино се обърна към Морис:

— Мога ли да вярвам на това, което казва, Вини?

— Да.

— Ами тогава, моля, намирайте си я — рече Джино. — Ако случайно науча нещо за местонахождението й, незабавно ще ви уведомя.

— Може би ще ни помогнете повече, ако ни разкажете нещо за вашия бизнес и този на Джулиъс — намесих се аз.

Джино се изправи бавно, но с лекота, и тръгна да излиза от стаята.

— Вини ще ви изпрати — каза той и излезе.

Придружени от Морис, тръгнахме към входната врата.

— Не се заблуждавайте за Джино — рече той по едно време. — Може да приказва като професор по английски, обаче чувствата му са колкото у един крокодил.

— Знаеш ли къде е Марти? — попитах го.

— Не.

— А жена му?

— Никога не съм я виждал. И не знам къде е.

— А да знаеш нещо, което Джино не ни каза?

Вини ме погледна изненадано.

— Абе ти… Ами че аз му ям хляба бе, човек!

— Дааа — проточих аз. — Разбира се. Извинявам се.

— Благодаря — учтиво отвърна Вини и ни отвори вратата.

Двамата с Хоук излязохме.