Робърт Б. Паркър
Шанс (41)

Четиридесета глава

В понеделник Хоук дойде в кантората, понесъл голям кафяв плик.

— Няма го там — каза той вместо поздрав и сложи плика на бюрото ми.

После съблече белия си шлифер и го окачи на закачалката.

— Кого, Антъни ли?

— Аха. Там живеят две жени. И той не е нито една от тях. Всяка сутрин отиват на работа и се връщат вечерта. Тази сутрин, след като излязоха, влязох и поогледах. Само жени, никакви признаци за друго присъствие.

Докато говореше, бръкна в плика и извади сандвич и половинлитрова кутия бира. После приглади плика и го постла вместо салфетка.

— Какъв е тоя сандвич? — попитах го.

— Омар и майонеза на бяло хлебче.

— И целия ли ще го изядеш?

— Ъхъ.

Той отхапа голям залък и отвори бирата, докато дъвчеше.

— Прекрасно — рекох. — А пък аз през това време ще подъвча края на тази химикалка.

— Какво направи в Нийдъм? — попита Хоук, без да дава ухо на намеците ми.

— Съпругът на Аби има дъщеря от първия си брак. Тя му ходи на гости през уикендите.

— Значи сме нула на две.

— В най-добрия случай — кимнах.

— Страхотен детектив си. Откри любовното гнезденце на Антъни. Намери и най-добрата приятелка на Биби от училище.

— Е, какво, малко ли е? Човек може да се гордее с такава работа.

— Можеш да си направиш и реклама — каза Хоук с пълна уста. — „Желаете да изчезнете? Не искате никой да ви намери? Обадете се на Спенсър. Вашата тайна ще си остане на сигурно място.“

— Ама и ти не си намерил никого — опитах се да се защитя.

— Така е — отвърна той. — Ала си имам сандвич с омар.

— Прекрасен аргумент.

Мълчахме, докато Хоук изяде сандвича и изпие бирата. Когато приключи, стана и изми лицето и ръцете си на мивката. После се върна, седна пак на мястото си и вдигна краката си на бюрото ми.

— Та докъде бяхме стигнали? — попита той.

— Не знам — отвърнах. — Но където и да сме, няма за какво да се хванем.

— Е — възрази Хоук. — Все знаем нещо.

— Знаем, че не знаем нищо — рекох аз.

— Нали чухме какво ни каза Еди Лий Бързака. Наясно сме, че май се мъти бързо завладяване.

— Окей, наясно сме — съгласих се.

— И знаем, че явно има нещо общо с Антъни Мийкър.

— Но не знаем какво — възразих този път аз.

— Все още — кимна Хоук.

— Освен това не сме наясно и къде е Антъни — продължих. — Нито пък какво се е мъчел да завърти с Марти, нито какво е имало между Марти и Шърли, нито какво се е объркало между тях, нито кой кого ще завладява, нито кой уби Шърли Вентура, нито дали Марти търси Биби, нито къде е Биби.

— Добре — рече Хоук. — Значи не знаем всичко.

— Мисля, че и така може да се каже.

— Говорил ли си с Джулиъс, откакто се върнахме от Вегас?

— Не.

— Значи можем да отидем и да си поприказваме с него — заключи той.

— Брей, на много нахакан се правиш май, а?

— Щях да бъда още по-нахакан, ако знаех какво, по дяволите, се опитваме да направим. Да намерим Биби или Антъни, да разберем кой уби Шърли Вентура или пък се мъчим да си върнем на Марти Анъхийм за това, че разкраси физиономията ти?

— Да — казах аз.

— Да?

— Всичко от изброеното. Никак не обичам да убиват без причина, особено пък ако убитият ми е бил нещо като клиент. Не желая Марти да намери Биби и да я смаже от бой. Не искам да изтърва и Антъни. Не обичам около мен да се случват някакви неща, а аз да не знам за какво става въпрос.

— Ако някой се кани да завладява някого, можем да си седим на задниците, да гледаме и след известно време ще разберем — каза Хоук.

— А оттам може и да изпадне нещо и ние да научим още.

— Възможно е — съгласи се Хоук.

— Всичко е възможно — обобщих аз. — Може и Мадона да дойде утре в кантората и да каже, че иска да изчезне.

— Дай боже!