Робърт Б. Паркър
Шанс (1)

ДЖОАН:

Всеки град е Париж,

всеки месец е май.

Всичко щеше да си дойде по реда. Коктейлите, кристалните чаши, белоснежните салфетки и тихите неделни утрини с портокалов сок и украсени с цветя покривчици. Ябълки, потънали в пролетен цвят. Вечери, когато Той ще се прибира от работа с разкопчана яка и разхлабена вратовръзка, с все още ослепителнобяла риза, приятно контрастираща с тъмния загар на лицето и ръцете Му. През нощта тя ще прислонява глава на мускулестото Му рамо. Първо ще си купят спортна кола, после ще им се родят русички хлапета с розови бузки и ще си вземат голямо комби. Щеше да се облича в леки памучни рокли, да носи високи токчета, на врата й да виси перлена огърлица.

Застанала на паркинга в топлата лятна нощ, тя огледа отражението си в тъмните витрини на клуба. Буйната й червена коса бе прибрана назад, стегната със синя панделка. Бе облякла къси панталонки, синя тениска без ръкави и тъмни обувки на бос крак. Ярко червило, много грим и грижливо сложен фон дьо тен, скриващ луничките й и горе-долу белега, където я бе ударил баща й. Извади цигара от чантичката си, запали я, тикна я в устата си и отново се огледа да провери как изглежда лицето й зад виещия се пред него дим. Под стрехите на клуба бяха монтирани живачни лампи и синкавата им светлина придаваше на редиците коли по паркинга призрачен вид. Когато вратата на заведението се отвори, отвътре долетя плътният тътен на оркестъра, равномерният шум от тълпата, мекият полъх на алкохолни пари и острата миризма на марихуана. Тя разкъса опаковката на една дъвка, пъхна я в устата си и я сдъвка. Много се харесваше така — челюстите й се движат равномерно, цигарата между устните й се подмята нагоре-надолу, чертаейки причудливи фигурки дим във въздуха.

Тази вечер Той може да е тук. Ако е така, ще я намери и ще си запробива път към нея през тълпата с онази лекота, присъща само на силните мъже. Нужда от думи няма да има, тя ще Го познае още щом Го види и Той ще бъде непоклатимата скала, на която тя ще се опре. Той ще бъде нейната сила, нейната радост, животът й, крепостта й.

Вратата отново се отвори и навън се изсипа група шумно говорещи хора.

„Ето ме и мен“, каза си тя, хлътна в гърмящата и воняща зала и вратата се затвори зад нея.