Робърт Б. Паркър
Шанс (31)

Тридесета глава

Седях в кантората си, вдигнал крака на бюрото, и съзерцавах как се чете името ми, гледано от обратната страна на матовото стъкло на вратата. Кантората бе стояла затворена, докато бях във Вегас, затова отворих гледащия към Бъркли стрийт прозорец, за да прочистя застоялия въздух. После отново се заех да изучавам надписа на вратата. Пощата и по съдържание, и по количество не се различаваше от всекидневния рутинен ритъм, затова бе набързо прегледана и захвърлена. Телефонът мълчеше.

Може би нямаше да е зле СПЕНСЪР да е с някакъв засукан шрифт. С лек наклон, със завъртулки — като на любовно писмо, за да контрастира със сурово звучащата дума РАЗСЛЕДВАНЕ, която можеше да се изпише с получер, строг сансериф. А може да се измисли и някакъв девиз. НЕ ВЪРШИМ РАБОТА, НО НЕ ПОЛУЧАВАМЕ И ХОНОРАР.

Вратата се отвори и Сюзън влезе, понесла голям книжен плик с емблемата на известен супермаркет.

— Нямаш пациенти? — изненадах се.

— Днес е ден на пациента — отвърна тя. — Но ти звучеше толкова сломено снощи по телефона, че отмених груповите часове и дойдох да ти кажа „добре дошъл“. Какво ти е на бузата?

— Професионална деформация — казах. — Според теб, ако си изпиша името на вратата с наклонен шрифт, по-добре ли ще бъде?

— Не.

— Я какъв хубав плик — подхвърлих без ентусиазъм.

— Официален Кеймбридж-плик — отвърна тя.

Сложи го на един от столовете и извади отвътре голям термос. Тъмносин, приятно изработен предмет от ония, които „Дънкин Донатс“ дават безплатно, ако го напълниш целия с кафе. Сюзън го сложи на бюрото ми с коментара:

— Безкофеиново.

— Слава богу — промърморих аз.

Следващото нещо, което излезе от плика, бе кутия сладки, две пластмасови чаши за кафе и две салфетки.

— Ти си купила сладки? — запитах невярващо.

— Да.

— Мислех, че не знаеш как да си ги поискаш.

— Не знаех. Обаче гледах какво правят хората пред мен на опашката.

Отворих кутията. Истински, обикновени сладки. Върхът!

— Знаеш ли как се яде такава сладка? — попитах.

— Първо ще те погледам — отвърна Сюзън.

Отвори термоса и наля в двете чаши кафе. Аз хапнах половината сладка.

— Хм — изхъмка тя. — Такъв ли бил номерът?

— Понякога жените отхапват по-малко — предупредих я.

— Искрено се надявам да е така — рече Сюзън.

Взе една сладка между палеца и показалеца си, отчупи препечената коричка отгоре и остави останалото обратно. После отхапа от коричката. Лапнах другата половина от моята сладка, прокарах я с глътка кафе и я погледнах. Бе облякла някаква скъпа бяла тениска, прилепнали дънки и ниски черни каубойски ботушки със сребърен ръб. Винаги когато я погледнех, като че ли изпитвах недостиг от кислород и се налагаше да поемам дълбоко дъх, наслаждавайки му се, сякаш бе станал изведнъж по-чист.

— Добре дошъл у дома — каза Сюзън.

— Да — отвърнах тъпо.

— Трудно ли мина?

— По-голямата част — закимах аз — изобщо не мина.

— Е, намери Антъни Мийкър — опита се да смекчи ситуацията тя.

Свих рамене.

— Не си могъл да попречиш на смъртта на Шърли — продължи.

— Не можех.

— Не си могъл и да откриеш кой я е убил.

— Не успях.

— Но не искаш да приемеш това, нали?

— Не можеш да приключваш всички случаи с успех — заявих.

— Все още не знаеш какво е имало между Антъни и Марти Анъхийм.

— Не знам.

— Но приемаш и това, нали?

— Много неща са ми неизвестни — промърморих.

— А Антъни?

— Никой не ми е възлагал да го пазя — казах. — Никой не ми е поръчвал да го задържа във Вегас.

— А Биби?

— Биби не се е появила в Ел Ей.

— Мислиш, че нещо й се е случило ли?

— Не знам. Чоло не знаеше как изглежда и тя може просто да е минала покрай него, без да му се обади.

— И вероятно точно това е направила — рече Сюзън. — От онова, което ми разправи за нея, тя няма никакво основание да вярва на който и да било мъж.

Отново свих рамене и си взех още една сладка. Сюзън се усмихна.

— Дори и на теб, милото ми картофче — каза тя.

— Знам.

— И това те притеснява, нали?

— Всичко ме притеснява — отвърнах. — Двамата с Хоук прекарахме кажи-речи цяла седмица във Вегас, без да надушим каквато и да било следа.

— Намерихте Антъни Мийкър — възрази Сюзън. — И точно това ви бе възложено.

— Обаче сега не знам къде е, кой уби Шърли, каква игра има между Антъни и Марти, защо Джино прояви такъв внезапен интерес, дали Джулиъс е бил замесен, къде е Биби и какво може да й се е случило. Изобщо не загатна, че може да се грижи сама за себе си.

— Не можеш да помагаш на хора, които не желаят това — замислено каза Сюзън.

— Благодаря ви, докторе.

— Ти си вече голямо момче — продължи тя. — Знаеш го не по-зле от мен. И двамата с теб вършим работа, която всеки ден ни дава по един урок.

— Вярно е — кимнах.

Замълчахме. Заех се с трета сладка. Сюзън си отчупи още едно микроскопично парченце и деликатно отхапа от него. В стаята долиташе шумът от движението по Бъркли стрийт. Някъде далеч някой се мъчеше да пробие дупка в нещо много твърдо.

— Какво ще правиш сега? — попита ме тя.

— Ще си хапна от сладките — отвърнах мрачно.

— Аз винаги те храня — кимна Сюзън. — Между другото, ти не получи ли доста добра сума от известна застрахователна компания?

— Аха. Процент от парите им, които спасих. Повече, отколкото заслужавам. Всъщност повече пари, отколкото заслужава който и да било, с изключение на Майкъл Джордан.

— Значи не е необходимо да те храня. Може да си вземеш отпуск и да се отдадеш на хобитата си, ако искаш.

— За ласвегаската работа ли намекваш?

— Парите са свобода — каза Сюзън.

— Мога да отида при Джино Фиш и да разбера дали има нещо, което не ми е казал при първата ни среща.

— Ако не ти помогне, то поне няма и да ти навреди.

— Да. Освен ако на Джино не му писне и не накара Вини да ме застреля.

— Ще го направи ли? — попита Сюзън.

— Зависи.

— А ти ще го застреляш ли?

— Зависи.

— Всичко зависи, а?

— Всичко, с изключение на теб и мен, моето момиче.

— За присъстващите не важи — каза тя. — Този случай няма да ти даде мира, докато не го приключиш по някакъв начин.

— Вероятно.

— Няма вероятно. Направо си е така. В края на краищата имам докторска степен от Харвард и ги разбирам тия работи.

— Този случай няма да ми даде мира, докато не го приключа по някакъв начин.

Сюзън се усмихна.

— Хубаво е човек да се изправи лице в лице с истината — кимна тя. — Ще ти стане ли по-леко, ако седна в скута ти?

— Ами хайде да проверим.