Робърт Б. Паркър
Шанс (16)

Петнадесета глава

Вегас не беше голям град, но ако на човек му се приискаше да залага, местата бяха безброй. Целият ни план се състоеше в това да обикаляме из казината в очакване Антъни да се появи в някое от тях.

— А ако не се появи? — попита съвсем основателно Сюзън.

Свих рамене:

— Тогава ще приемем, че тук го няма, и ще започнем да търсим на някое друго място.

— Може да е в Ню Йорк — каза тя — и в момента да се крие в „Бергдорф“.

Тримата бяхме седнали сред тропическа растителност, част от която може би беше истинска, и закусвахме. Отвсякъде до ушите ни долиташе тихата музика на автоматите, която във Вегас преследва човек навсякъде, освен в стаята му в хотела.

— Двамата със Сюзън ще тръгнем на север по „Стрип“ — казах аз на Хоук. — А ти на юг.

— А другите заведения? — попита той.

— Ако е такъв, за какъвто го мисля, ще цъфне в някое от големите казина. Тук, „Сизърс“, „МГМ Гранд“, от този ранг. Защото, доколкото разбирам, иска да докаже нещо.

— Ако иска да разбие банката, няма да иде в някой крайпътен мотел я — каза Хоук.

Кимнах:

— Затова най-напред ще проверим в най-големите и най-помпозните казина. Имал някаква система. Значи най-добре да започнем с масите за блекджек. Наистина може и да е нещо друго, но повечето хора със системи играят блекджек.

— Може ли да се спечели със система? — попита Сюзън.

— Трябва й много дълъг период от време — отговорих. — Както повечето неща, и тя зависи от човека, който я прилага. На някои места например вдигаш бялото знаме много лесно — крупието ти показва десетка, ти обаче не си харесваш първите две карти и му ги връщаш. Тогава крупието спокойно прибира залога ти, като ти отделя четвърт процент от печалбата на банката.

— Божичко, не е кой знае каква възвръщаемост на инвестицията.

— Около четвъртинка на всеки сто изиграни ръце. Но това ти го казвам само като илюстрация. Понякога нещата се обръщат. Повечето системи се базират на броенето на картите. И дават резултат, ако играеш достатъчно дълго.

— Какво значи достатъчно дълго?

Тя тъкмо се занимаваше с половин резен папая, поръсен с лимонов сок. Беше си отрязала малко парче — сега го подхвана с пръсти и си отхапа малко. Дори и като ядеше с пръсти, при нея се получаваше естествено и деликатно. А докато аз се хранех, масата около мен заприличваше на бойно поле.

— Двеста-триста часа — отговори Хоук.

Сюзън го изгледа ужасено.

— Двеста-триста часа?

— Хазартът не е за мързеливци — кимна той. — Хората си вадят хляба с него.

— Не е ли по-лесно да се работи? — изумено попита тя.

Хоук се усмихна.

— Или да правят онова, което ние правим — каза той.

— Номерът е в това, че по-голямата част от хората не играят по двеста-триста часа — намесих се и аз. — Идват във Вегас, да речем, за уикенда. Повечето от тях нямат никаква система. Играят само защото са дошли за това чак дотук.

— И губят — допълни Сюзън.

— Абсолютно — кимнах. — А ако не съществува тръпката, могат дори да не идват, а просто да изпратят един чек.

— С удоволствие бих опитала — заяви тържествено Сюзън.

— Блекджек?

— Каквото и да е. Изглежда много забавно.

— Имаш ли система?

— Разбира се. Двамата с Хоук ще ми подсказвате.

Хоук ме погледна безизразно.

— Ти ще си първи — каза той.

— Тя няма да ни слуша — възразих.

Сюзън се усмихна.

— Ще ви слушам… ако реша.

На бара стоеше девойка с руса опашка и плътно прилепнала към тялото й червена рокля. Малко по-нататък бяха седнали трима мъже, а до входа една жена тъпчеше монети в автомата. Погледнах часовника си. 7:45.

Двамата със Сюзън постояхме малко пред „Мираж“, загледани в гърба на Хоук, който се отдалечаваше по посока на „Стрип“. Бе с бял тропически шлем, тъмносиня риза и сини мокасини. Хората старателно избягваха да го гледат в очите, докато не го отминеха, а след това му хвърляха погледи през рамо.

— Хората го усещат — каза Сюзън.

— Аха.

— Той ги плаши.

— Аха.

— Питал ли си се някога защо?

— Те разбират — отвърнах.

— Да — кимна тя замислено. — Така е.

Постояхме още малко, загледани в бавно отдалечаващия се гръб на Хоук. После пристигна трамвайчето от „Острова на съкровищата“ и изведнъж от всички страни ни притиснаха понатежали хора с живописни облекла. Пробихме си път през тях и първи успяхме да зърнем белите тигри в устроената специално за тях естествена среда. После се върнахме назад и се загледахме към хората, налягали около басейна.

— Смайващо е как дамските бански костюми стават непрекъснато все по-малки и по-малки, като в същото време успяват все пак да прикрият онези неща, които трябва.

— Дали не долавям разочарование в гласа ти? — обърна лице към мен Сюзън.

— Да.

Пустинният въздух се придържаше в рамките на общоприетото клише. Беше горещ и сух, но абсолютната липса на влага в него като че ли го правеше по-малко горещ. Двамата вървяхме на север по булевард „Лас Вегас“, надничайки във всяко казино. Хотелите блестяха с показното си великолепие, обаче в това отношение северната страна отстъпваше на южната. Именно на Хоук се падна честта да мине през „Сизърс Палас“, чиято обстановка копираше Древния Рим, през „Луксор“, направен като пирамида, „Ескалибур“, приличащ на средновековен замък, и през „МГМ Гранд“, който пък сякаш бе взет направо от сценария на „Магьосникът от Оз“. Бяхме минали само през приличащия на карибско пристанище „Остров на съкровищата“, където попаднахме на пиратско шоу на живо: в лагуната един кораб тъкмо потапяше друг и димните машини малко ни поохладиха. Останалата част от хотелите откъм нашата страна бяха големи грозни сгради — представата на петокласник за лукс — и бяха избелели от безмилостното слънце на Невада.

По-голямата част от народа по улицата имаше тъкмо такива представи — хора, които бяха решили тази година да дойдат до Вегас, вместо да отидат до Дисниленд, идващи като че ли направо от карнавал, изсипани сякаш от товарен камион, с розови бермуди, мрежести шапки с дълги козирки, с малки деца, с фотоапарати за моментални снимки, с огромни шкембета, шарени ризи, маратонки и компактни видеокамери, току-що женени, улични продавачи — повечето чернокожи или испаноезични, частни телохранители с къси черни панталони и жълти ризи, качили се на велосипеди и с колт питон на задника, хора с остри обувки и спортни карирани сака, с тъмни очила и разкопчани на гърдите ризи. Нисък мъж с огромен нос, в шарена риза с къси ръкави, с панама на главата. Изискано облечен господин от Бостън със смайващо красивата си придружителка.

Вътре казината изглеждаха по един и същи начин: централни климатици, липса на всякакви прозорци, изкуствена светлина, никакви часовници, редици разноцветни автомати покрай стените, чийто несекващ шум преобладаваше над всички други. Спряхме край масата за блекджек, погледахме малко, после отидохме на друга маса и пак позяпахме. Ниският тип с панамената шапка изглеждаше по-добре пеш, отколкото в буик. Не се набиваше много в очи, но ако очакваш да ти закачат опашка, няма начин да не я видиш. Влизаше в казината след нас или оставаше да се мотае край изхода. Вървеше бавно по отсрещния тротоар, докато отивахме от едно казино в друго.

— Дали ще играе покер? — попита по едно време Сюзън.

— Може. Обаче при покера играеш срещу други хора, а не срещу банката. А аз имам чувството, че Антъни се кани да разбие „МГМ Гранд“ или някое казино от този род.

— Не само пари значи, а и слава — каза тя.

Проверихме и масите за покер. В този ранен час работеха само две. Крупиетата с каменни лица раздаваха картите и надзираваха игра, в която лично те нямаха никакъв залог. На излизане отново минахме покрай масите за блекджек.

— Тук май никой не се усмихва — отбеляза Сюзън.

— Става дума за пари и на никого не му е до смях — отвърнах.

— Разбира се — кимна тя. — Нищо чудно, че са толкова сериозни.

— Искаш ли да поиграеш? — попитах.

— Е, как! — отреагира веднага Сюзън. — Обаче ако стоиш до мен и ми казваш какво да правя.

— Разбира се.

Заложи пет долара. Крупието й раздаде седмица и деветка и изчака.

— Стоп — промърморих тихо аз.

— Дай — каза веднага Сюзън.

Крупието й даде джокер.

— Загубих — отпусна рамене тя.

— Аха.

Играхме така около петнадесет минути и Сюзън загуби сто долара. Изобщо не обръщаше внимание на съветите ми. На четвъртото раздаване млъкнах. Тя ме изгледа сърдито.

— Какво да правя?

В ръцете си държеше тройка и петица.

— Искай — отвърнах.

Крупието й даде десетка.

— Стоп — прошепнах й.

— Дай — каза Сюзън.

Следващата карта обаче се оказа петица.

— Мразя да губя — въздъхна тя.

— Не искам да прозвучи критично — казах аз, — но защо искаш още, като имаш осемнадесет в ръцете си?

— Не съм седнала само да гледам.

— Е, да. Разбира се.

Този ден не можахме да намерим Антъни. Не го намерихме и на следващия. Затова пък малко по-нататък от „Острова на съкровищата“ Сюзън откри нещо, наречено Моден център.

— Може и да имат нещичко от „Тайните на Виктория“. Да си купиш една от ония прозрачни нощници на едри цветя.

— Знаеш, че не нося нощници — каза тя. — Двамата с теб се познаваме отдавна. И ми се струва, че нямаш нищо против да ме гледаш гола.

— О, и още как!

— Но не точно тук.

— С едната даваш, с другата вземаш — въздъхнах съкрушено аз.