Робърт Б. Паркър
Шанс (19)

Осемнадесета глава

Беше време за вечеря. Хоук бе на пост край Антъни, а аз — в стаята си, застанал пред прозореца, чакайки вулкана да изригне, когато се обади Вентура.

— Какво става там, мамка му?

— Благодаря, добре съм, а вие?

— Хич не ми се прави на голям отворко, а думай каквото имаш.

— Зет ти е в Лас Вегас.

— Дъщеря ми с него ли е?

— Дъщеря ти?

— Да, да, задник такъв, дъщеря ми, помниш ли я? Шърли се казва. Там ли е?

— Не съм я виждал — отвърнах предпазливо.

— И тук я няма — изръмжа Вентура.

— От колко време я няма?

— Преди час е накарала Джеки да я закара до летището.

— Ако е тръгнала насам, малко й е раничко още да е тук — отбелязах аз.

— Ти какво, да не бачкаш в някоя скапана туристическа агенция? Жена ми ми разказва играта заради тази история.

— За какво може да е тръгнала насам? — попитах.

— Оня тъпанар, мъжът й, е там, нали?

— А тя откъде знае? Самият аз го открих едва преди около три часа.

— Нали й каза, че според теб е там — бушуваше Вентура. — Може проклетникът да й се е обадил. Не ти плащам, за да ми задаваш тъпи въпроси, мамка му!

— Ти ми плащаш да намеря Антъни Мийкър — пресякох го аз. — Е, намерих го. Той е тук, има пари и играе.

— Добре — поомекна той. — Стой при него и чакай дъщеря ми. Още като я видиш, хващаш я за ръчичката и веднага ми се обаждаш.

— И после какво? — попитах.

— Ще пратя едни мои хора да ги докарат.

— И?

— Вземаш си скапания хонорар и моментално изчезваш.

— А може ли да ти използвам името като препоръка при следващата ми поръчка? — не се сдържах.

— Не чуваш ли какво ти говоря? — разбесня се той отново. — Намериш ли я, веднага ми звъниш. Двайсет и четири часа в денонощието, ясно ли ти е? Три часът посред нощ да е — звъниш! Някой ще ти отговори.

— Ще ви държа в течение — казах аз и затворих.

После останах с ръка върху слушалката, замислих се и колкото повече мислех, толкова повече не схващах какво, по дяволите, става.

Чух шум и тракане пред вратата и разбрах, че Сюзън се връща. Винаги имаше проблеми при отключването, търсеше си ключа половин час из всички възможни места, ядосваше се и най-интересното беше, че още повече побесняваше, ако й отворя, за да й спестя мъките.

След още малко тракане и сподавено мърморене вратата най-сетне неохотно поддаде, отвори се лекичко и Сюзън се вмъкна вътре, повлякла цяла купчина скъпо изглеждащи пакети и торби.

— Толкова много магазини — промърмори тя — и толкова малко време.

— Все пак си се справила някак — забелязах.

— Май наистина успях — съгласи се тя, целуна ме приятелски по устните и започна да вади покупките от луксозните пакети. — А ти успя ли?

— Да, намерихме Антъни — отвърнах с безразличие.

— О! — вдигна глава тя. — Прекрасно. И сега какво?

— Поприказвахме си малко — свих рамене аз. — И решихме да изчакаме по-нататъшното развитие на нещата.

— А какво става с жена му?

— Май и тя е изчезнала. За последен път са я видели на летище „Лоугън“ преди около час. Според Вентура е тръгнала насам.

— Да търси Антъни?

— Според Вентура, да.

— Защо е решила да дойде точно сега? — попита Сюзън.

— Да, и аз си задавах същия въпрос. Може би просто й е писнало да чака.

— Вероятно е искала да сподели с него мечтата му — предположи тя.

— Представяш ли си каква ласвегаска мечта — казах. — Но защо точно сега? Получава се почти така, сякаш е знаела, че сме го намерили.

— Откъде ще знае?

— Един тип тук ни следеше.

— Тук?

— Да, един дребен, с голям нос и панамена шапка — кимнах.

— Не съм го забелязала.

— Защото не си гледала.

— А защо ни следи? — попита Сюзън.

— Не знам — отвърнах.

— Кой според теб го е изпратил?

— Не знам — вдигнах рамене.

— Мислиш ли, че може да е казал на Шърли?

— Възможно е.

— Не ти стигаше другото, ами и опашка — отбеляза тя сякаш на себе си.

— Е, в известен смисъл опашката е добра новина. Също и Шърли, ако дойде тук, разбира се. Означава, че нещо все пак става.

— Най-трудната част от психотерапията е, когато не се случва нищо — кимна Сюзън.

— Точно същото е и тук — казах. — Вентура иска от нас да седим мирно и да я хванем за ръчичката, като дойде.

— Ти и бездруго искаше да седиш мирно, нали?

— Да.

— Супер.

Сюзън измъкна едно жълто сако от лъскавите пакети и го вдигна пред мен. В първите години, когато още не я познавах достатъчно, обикновено казвах нещо от рода на: „Че ти вече имаш такова сако.“ Опитът обаче ме бе научил да не ръся повече такива наивни забележки.

— Страхотно е — бе коментарът ми.

— Харесва ли ти цветът?

— Да, жълт.

— Охра — поправи ме с лека доза презрение. — Харесва ли ти?

— Много.

Тя го отнесе пред огледалото, облече го и се заобръща на всички страни, оглеждайки как й стои отзад, отстрани и отпред, подръпвайки и приглаждайки отделни места, докато най-накрая, след около десетина минути, реши, че всичко е наред, след което го съблече, сложи го на закачалката и го отнесе в гардероба.

— Утре трябва да се връщам — каза тя. — Имам пациенти, за твое сведение.

— Знам — отвърнах. — Ако видиш Шърли някъде по летищата, хвани я за ръчичката и й направи някой и друг психосеанс.

— Или да се обадя тук и да дам възможност на теб.

— И на това съм съгласен — кимнах с готовност.

Сюзън сложи на гърдите си черна копринена блуза и отново застана пред огледалото.

— Не трябва ли да правиш това, преди да си я купила? — попитах.

— И след това — натърти тя. — Както и всеки път, преди да я облека. Нали е сладка?

— Сладка е много слаба дума — казах сериозно.

Огледа я отново от всички страни, позавъртя се още един-два пъти пред огледалото и продължи:

— Никак не ми е приятно да се връщам вкъщи сама.

— Лишаваш се от пълноценен секс, нали?

— И от носач на багажа.

— Е, пак добре, че и двете имаш предвид — промърморих.

Телефонът иззвъня и аз вдигнах слушалката.

— Антъни се е регистрирал под името Ралф Дейвис — каза Хоук. — Заедно с него е и госпожа Дейвис.

— Играе ли още? — попитах го.

— Виждам го от мястото си — продължи Хоук. — На стодоларовата маса. Печели.

— Мислиш ли, че твоят човек може да ни вкара в стаята му, когато него го няма?

— Ъхъ.

— Обади се Вентура — информирах го аз. — Каза ми, че и Шърли е изчезнала и може да е тук.

Сюзън тъкмо измъкваше от една луксозна кутия чифт изрисувани на ръка каубойски ботушки с щанцовано на тях пони.

— Може и да е госпожа Дейвис — заяви след кратък размисъл Хоук. — Каза ли ти какво да правиш?

— Да седя мирно и да следя Мийкър. И да се озъртам за Шърли.

— Няма да е зле да правиш каквото ти нареди.

— Разбира се — съгласих се. — Слушай сега. Двамата със Сюзън разглеждаме покупките й. Ще ти се обадя по-късно.

Затворих. Сюзън бе вдигнала шарените ботушки пред себе си и ги оглеждаше.

— Какво ще кажеш? — попита ме замислено.

— Знаеш как да изглеждаш страхотно — възкликнах възхитено.

Тя захапа замислено показалеца си.

— Ще ги пробвам.

После, понесла ботушките в ръка, влезе в спалнята. Отвън се дочу тътенът на вулкана. Станах и се приближих до прозореца. Щях да се изложа, ако се прибера вкъщи и кажа, че не съм го видял. Вперих прилежно взор в него, загледан в пушека и пламъците, изригващи от върха му, в лавата, пълзяща бавно по склоновете му, смесваща се с водата долу. Това продължи една-две минути, след което планината отново се превърна във водопад. Погледах още малко. Може би щях да се изложа, ако кажех, че съм го видял. Отново се обърнах към стаята. Сюзън влезе в хола с ботушките, но с никакво друго облекло по нея.

— Ха сега де! — промърморих.

Често я виждах гола. Но през цялото време, откакто се познавахме, винаги когато я зърнех така, изпитвах чувството, че ако не се стегна мъжки, ще ми омекнат капачките и ще се свлека на пода. Всъщност никога не съм поглеждал към нея, облечена или не, без да почувствам това.

— Винаги когато си купя ботушки, чувам от теб един и същи коментар — каза тя.

— Е, в такъв случай не можеш да се оплачеш, че се изказвам зле за тях.

— Вярно — кимна Сюзън. — Не мога.

— Златното колие също ти стои добре — продължих окуражено.

— Благодаря.

— Пак заповядай.

Очите й се присвиха едва-едва и тя ме погледна с леко извита встрани глава, сякаш слънцето й пречеше.

— Не искаш ли да видиш как се язди с тези ботушки в спалнята? — попита ме тя. — В галоп?

— Точно сега ли? — изненадах се аз. — След петнайсет минути вулканът отново ще изригне.

Сюзън ми се усмихна с онази усмивка, с която могат да се изстрелят хиляди космически кораби или да се изпепели цяла планинска верига, голяма колкото Хималаите.

— Ти също — каза тя.