Робърт Б. Паркър
Шанс (3)

Втора глава

В късния съботен следобед двамата със Сюзън търчахме нагоре-надолу по стъпалата в Харвард Стейдиъм. На най-горната площадка на секция 7 спряхме за малко да поемем дъх. Долу на пистата, обикаляща цялото игрище, тичаха няколко души. В далечния край на спортния комплекс, на другия бряг, където Чарлс Ривър правеше една от многобройните си извивки, играеха футбол.

Сюзън бе облякла блестящо черно трико от спандекс със зелено горнище. Гъстата й тъмна коса бе прибрана със зелена лента, а на краката й, обути в маратонки, последен крясък на модата, проблясваха светлоотразители — също зелени. Бедрените й мускули се плъзгаха плавно под прилепващата материя на трикото. Същите движения се наблюдаваха и отзад по плешките й, а лицето й бе окъпано в пот. Ако не бях свършил тази работа в един офис в Смитфийлд още преди двайсетина години, сега щях да се влюбя в нея без никакви задръжки.

— Не мога да разбера защо си се навил да го търсиш този… как му беше името — каза запъхтяно Сюзън.

— Антъни Мийкър — отвърнах аз не по-малко запъхтяно. — Зетят на Джулиъс Вентура.

— Да — кимна тя. — Именно.

Отново поехме надолу по стълбите. Беше краят на септември, времето все още бе приятно. Листата на дърветата край реката бяха започнали леко да пожълтяват, но не всичките. Разчертаната с бели линии трева на игрището долу обаче бе яркозелена, сякаш бяхме в началото на май.

— Такава ми е работата — казах.

— Работа, която Хоук е отказал? Работа, при която самият поръчител ти е казал, че може да загазиш, ако почнеш да разследваш?

Стигнахме до най-долната площадка на секция 6 и отново поехме обратно нагоре.

— Хоук не я е отказал — възразих аз. — Казал, че ще приеме, ако аз я поема.

— И каква причина е посочил?

— Не знам. Още не съм се виждал с него.

— Но нали го познаваш? Каква според теб е причината?

— Че това не е неговият тип случай, но ако аз свърша черната работа по разследването, той ще се навърта наоколо, може даже да чукне някого и накрая да вземе половината хонорар.

— А не мислиш ли, че господин Вентура може би те лъже?

— Не мисля. Сигурен съм.

— А той не е ли опасен тип?

— Наема опасни типове — отвърнах.

— Смяташ ли разследването за черна работа?

— Не.

Бяхме стигнали до най-горната площадка на секция 4. Далече на изток се виждаха двата небостъргача в Блек Бей, където съвсем близо до тях се намираше и моята кантора. Мускулите ми вече бяха започнали да треперят, обаче Сюзън не даваше ни най-малък намек за намаляване на темпото и, разбира се, не бих могъл и да си помисля да спра преди нея. По-скоро смърт, отколкото безчестие. Обърнахме се и отново поехме надолу.

— То е част от това, нали? — попита тя.

— Кое? Че не смятам разследването за черна работа ли?

— Да. Ти просто изпитваш любопитство. В случая има някаква потулена истина. И ти искаш да я откриеш.

Свих рамене, което не се оказа съвсем лесна работа, като се има предвид, че в момента вероятно минавах вече хилядното си стъпало.

— А другата част е това, че не можеш да понасяш да ти нареждат какво да правиш. Когато господин Вентура те е предупредил, че не бива да правиш това, това и това, той фактически е подпечатал сделката.

Отново свих рамене. Човек свиква и с трудните неща в живота.

— Моят бизнес е да продавам акъл и топки^[1] — казах аз. — А по-голямата част от хората ценят повече второто.

— За твой късмет — промърмори Сюзън.

Не обърнах внимание на подмятането.

— И бизнесът ми сериозно ще пострада, ако хората останат с впечатлението, че съм човек, който лесно се плаши.

Пак стигнахме до най-долната площадка и отново поехме нагоре. Започнах да чувствам мускулите си така, сякаш бяха направени от желе. По гърба на горнището на Сюзън се очертаваше огромно влажно петно от пот. Беше най-елегантната жена, която познавах, а се потеше като кон.

— Това няма значение — каза тя. В гласа й нямаше ни най-малък признак от умора. Все още дишаше равномерно. — Дори и да няма опасност бизнесът ти да пострада, ти пак няма да се оставиш някой да те изгони с каквито и да било заплахи.

Да свия рамене, докато тичам нагоре, се оказа още по-трудна работа. Цялото ми внимание бе съсредоточено в усилието да вдигам първо единия крак, после другия. Започвах да гасна. Изобщо не ми беше ясно как мускулите първо се превръщат в желе, а след това се стягат на възел.

В края на стълбите горе Сюзън спря, облегна се на перилата и се загледа в движението по Уестърн Авеню под нас.

— Стига ми толкова — каза тя. — Край за днес.

— Само толкова? — възкликнах аз. — Ееех, слабост, слабост, твоето име е жена.

Тя не отговори, но ме погледна с крайчеца на очите си, както винаги правеше, и разбрах, че съм й напълно ясен. Двамата с нея бавно тръгнахме покрай перилата на най-горната площадка, докато денят постепенно си отиваше.

— Кога ще се видиш с Хоук? — попита Сюзън.

— Хенри каза, че бил извън града.

— Тогава какво смяташ да направиш най-напред?

— Най-напред смятам да те потупам по дупето и да прошепна: „Хей, сладур, какво ще кажеш за един път?“

— Това може да се окаже резултатно — отвърна тя. — Но за намирането на изчезналия съпруг едва ли. Какво смяташ да направиш най-напред?

— Да депозирам чека на Вентура. И да видя дали има покритие.

— И ако е така?

— Тогава трябва да измисля план — отвърнах.

— Освен да ме потупаш по дупето.

— Освен това.

— А не вместо него.

— Не. В никакъв случай.

Двамата се спряхме и отново се облегнахме на перилата. Стояхме така, раменете ни леко се докосваха и гледахме бавно залязващото есенно слънце.

— Обичаш ги тия работи, нали? — рече Сюзън. — Да навлизаш в нещо, без да знаеш какво ще намериш.

— Обичам да гледам как се развиват нещата — отвърнах. — И да чакам какво ще излезе.

С нея живеехме заедно от двадесет години, с изключение на кратък период по средата. И вълнуващото чувство да съм с нея никога не затихваше. Напротив, тези двадесет години задълбочаваха резонанса му.

— И смяташ, че това, дето ще излезе, ще успееш да го удържиш?

— Засега се справям добре — казах.

Тя сложи за миг ръка върху моята и кимна:

— Да. Засега се справяш много добре.