Робърт Б. Паркър
Шанс (8)

Седма глава

Мъжът с шлифера ни проследи до един бар на Канал стрийт, близо до старата Бостън Гардън.

— Марти идва тук кажи-речи всяка сутрин — обясни Хоук.

Барът се казваше „При Пучи“ и през обширната панорамна витрина видяхме Марти да седи вътре с още двама души в костюми, да пие наливна бира и да гледа състезание с мотори на големия цветен екран, монтиран над бара.

— Защо не останеш отвън да объркаш опашката — предложих аз.

Хоук се усмихна и се облегна на стената до входа. Мъжът бе от другата страна на улицата, беше се спрял и се преструваше, че си брои монетите.

— Ще се помотае малко отпред — каза Хоук. — Ще се помъчи да разбере дали Марти е ядосан и накрая ще влезе.

— Това горе-долу ме устройва — кимнах.

Влязох вътре, седнах на една от табуретките на бара близо до компанията и си поръчах бира. Марти ми хвърли безразличен поглед и после го отмести, но само миг по-късно взорът му спря и съвсем леко започна да се връща назад, докато отново влязох в обсега на периферното му зрение. Мъжът с шлифера се оказа от решителните хора. Само след минута-две влезе, наведе се към Марти и му зашепна на ухото. Той го слушаше, без да отмества поглед от мотоциклетното състезание.

— Добре, Дюкс, чупката — каза Марти, щом мъжът с шлифера спря да му шушне на ухото и се изправи. — После ще говорим.

Нехайно плъзна поглед покрай мен и се загледа навън през витрината, след което отново ме огледа без капка интерес. На лицето ми светна широка, дружелюбна усмивка. Той обаче не ми се усмихна в отговор. Марти беше културист и ако трябваше да съдя по костюма, който явно му беше малък, бе постигнал големи успехи в това направление. Беше гладко избръснат, с дълга до раменете руса коса и тъмен тен на лицето. В левия ъгъл на устата си имаше белег. От лявото му ухо висеше златна обичка, а на десния среден пръст светеше пръстен с много голям смарагд. Другите двама с него имаха фигури и физиономии на щангисти. На шията на този, който бе по-близо до мен, висеше златен синджир с някакъв медальон.

По телевизията бяха започнали да предават друго мотоциклетно състезание. Не го гледах. Компанията обаче го гледаше, но Марти от време на време хвърляше погледи и към мен. Чаках. Най-накрая той не издържа. Наведе се напред и погледна към мен иззад гърба на този с медальона.

— Как е хавата? — попита ме.

Гласът му бе изненадващо тънък.

— Бива — отвърнах.

Бирата пред мен бавно изветряваше, но в десет сутринта ми беше малко раничко. Марти не помръдваше и продължаваше да ме гледа. Двете му дружки също ме зяпаха.

— Познавам те — каза той.

— Разбира се, че ме познаваш — с готовност се съгласих аз. — Аз съм твоят любим герой. Ти искаш да приличаш на мен.

— Т’ва някакъв умен лаф ли беше? — попита Марти.

— Аха. Просто се упражнявам с теб, че ако срещна някой по-умен, да знам какво да му отговоря.

Лицето на Марти помрачня и под окото му заигра някакъв нерв. Слезе от табуретката, заобиколи приятеля си и застана до мен.

— Да не си дошъл тук да си търсиш белята?

— Не, обаче твоят Дюкс ме следеше. Помислих си дали да не те питам защо.

— Моят Дюкс?

— Оня с шлифера. Исках да разбера кой го е изпратил. И се оказа, че това си ти, Марти.

— Не познавам никакъв Дюкс.

— Разбира се — кимнах сговорчиво. — Не познаваш и Спенсър, не си изпращал и никого да го следи.

Марти се дръпна малко назад и скръсти мощните си ръце на гърдите. Другите двама се бяха извърнали на табуретките си и гледаха към нас. Забелязах, че по ръцете си онзи, без медальона, имаше грубо направени затворнически татуировки. Барманът се бе отдалечил от нас чак в другия край на бара и режеше лимони. Марти продължаваше да ме гледа, без да променя позата си. Ръкавите на сакото му се бяха дръпнали нагоре и златният му ролекс весело проблясваше на лявата му китка.

— По гърба ми — прошепнах аз — пъплят мравки.

— К’во си се хванал да вършиш за Джулиъс Вентура? — попита ме той.

— Защо ти трябва да знаеш? — отвърнах на въпроса с въпрос.

— Щото открай време съм си мекосърдечен — каза Марти. — Давам ти шанс да ми кажеш за к’во става въпрос и може и да си тръгнеш оттук все още с две топки.

Имах няколко убийствени отговора на тази заплаха, но не успях да използвам ни един, защото точно в този момент влезе Хоук. Пристъпи навътре, спря, бавно си свали слънчевите очила, сгъна ги и ги пъхна в джобчето на якето си. После го разкопча, мина покрай бара, отиде в другия му край и заставайки зад Марти и дружките му, се облегна на стената. Спектакълът беше впечатляващ и накара тримата за миг да забравят, че досега е трябвало да ме накарат да се напикая от страх. Макар че вече бе започнало да ми доскучава.

— И така — напомних им за присъствието си. — Защо искаш да знаеш какво съм се хванал да върша за Джулиъс Вентура?

Марти отново гледаше към мен, но приятелчетата му не сваляха очи от Хоук.

— Черният изобщо не променя нещата — предупреди ме Марти.

— Ти ще кажеш! — опънах се аз.

— Трима на двама сме — напомни ми той.

— Да, ама единият от двамата съм аз — поклатих глава. — А другият е той.

Марти изобщо не го бе страх от мен, нито от Хоук. Беше твърде едър хищник, за да се плаши от когото и да било. Обаче бе объркан. Беше вързал най-обикновена опашка на някакъв тип, а ето че същият тоя тип изведнъж цъфва на собствения му задник. Беше свикнал хората да треперят от страх пред него. Не бе научен да води смислен разговор. Най-вероятно изпълняваше точно каквото му каже Джино Фиш, така че не можеше да прояви инициатива и да ме убие. Беше му наредено да разбере нещо.

— Да не би т’ва, дето го правиш за Вентура, да има нещо общо с Антъни Мийкър? — запита ме той.

Нервът под окото му бе започнал да трепти още по-бързо.

— Кой се интересува? — повторих аз номера с контравъпросите.

— А ти кой мислиш бе, скапаняк? Кой се интересувал? Баба ми!

— Какво, да не би Джино да е проявил интерес?

Марти не отговори. Просто ме гледаше втренчено и не трепваше.

— Разбира се, че е — отговорих си сам. — И когато е разбрал, че Вентура ме е наел, поискал е да узнае какво знам аз.

— И?

— И ти е казал да ме проследиш — и ти го направи.

— И?

— И защо иска да знае?

— Не е твоя работа — изсъска Марти.

Беше започнал да загрява, че научавам повече неща от него.

— И как е разбрал толкова бързо, че Вентура е наел нас? — не го оставих на мира аз.

— Толкоз — каза Марти. — Разговорът ни свърши.

— Да не би да има някого в организацията на Джулиъс?

— Да те няма!

Марти сложи огромната си лапа на гърдите ми и ме бутна. От мен се очакваше да залитна назад. Но не стана така. Извих се рязко встрани, ръката му се плъзна по гърдите ми, без да срещне съпротива, и самият той трябваше да залитне напред. Марти се хвана с другата ръка за бара и се направи, че нищо не е станало.

— Добре ли си? — попитах го с пресилена загриженост.

Тикът по лицето му започваше да бие като скъсан маркуч. Ръката му посегна да се пъхне под сакото.

— Марти! — обади се Хоук.

Той никога не говореше високо. Но човек винаги го чуваше. Бе в същата поза, която бе заел, като влезе — облягаше се на стената в другия край на бара. Единствената разлика беше в големия магнум .44, който винаги носеше със себе си: оръжието бе в ръката му, насочено към Марти Анъхийм.

Наоколо всичко замря.

Барманът се гмурна пъргаво като делфин под бара.

Моторите продължаваха да бръмчат по пистата.

Хоук кимна към вратата.

Известно време никой не продума нищо. После Марти кимна рязко на двамата малоумници и тримата вкупом се насочиха към изхода. На вратата Марти се спря и се извърна към нас — бузата му играеше като бясна.

— Някой друг път — каза той с треперещ гласец — ще напълните трапа. Гаранция.

Хоук се ухили:

— Внимавай с тия стероиди, Марти. Че още малко — и ще запееш сопрано като славейче.

Марти го изгледа с поглед, който би ни изплашил и двамата, ако не бяхме такива смелчаци. После се извърна и излезе, сподирен от двамата биячи. Хоук прибра магнума и се наведе през плота към свилия се отдолу барман.

— Дай по една бира.

Човечецът подаде колебливо глава и се огледа, спирайки накрая нищо неразбиращия си поглед върху Хоук.

Явно бе забравил какво е това бира.