Робърт Б. Паркър
Шанс (22)

Двадесет и първа глава

Двамата с Хоук прегледахме списъка с гостите на „МГМ Гранд“, но не срещнахме нито едно познато име.

— Защо не взема да застана срещу асансьорите в „МГМ Гранд“ и да гледам кой влиза и кой излиза? — предложи Хоук по едно време. — Може да не използват истинските си имена.

— Гледай да не се заплеснеш по изложбата „Магьосникът от Оз“ — посъветвах го аз.

— Твърд съм като скала — издекламира Хоук. — Волята ми е желязна.

— Главата също — добавих.

Докато излизаше, на устните му заигра усмивка.

Слязох до бара в казиното, за да правя компания на Антъни Мийкър. Да, но на него не му се стоеше на бара. Седеше му се на масите.

— Тъкмо съм загрял — каза ми той. — Ще се връщам, докато не съм изстинал.

— Добре, няма да ти губя времето — кимнах. — Жена ти е намерена убита на един паркинг на около половин километър оттук.

— Жена ми?

— Шърли — кимнах повторно аз.

— Тук?

— Аха.

Антъни хвърли поглед към масата, от която бе дошъл.

— Мъртва? — попита той.

— Да.

— Ченгетата знаят ли?

— Да.

— А за мен знаят ли?

— Знаят, че съществуваш. Мислят, че си във Вегас. Но не и че си тук.

— Смяташ ли, че могат да ме намерят?

— Да — отвърнах. — Имат твоя снимка. Ще я пратят по хотелите. Само въпрос на време е.

— Знаят ли за теб и мен?

— Наясно са, че те търся.

Той отново погледна към масата.

— Обаче не си им казал, че си ме намерил.

— Не съм.

Антъни вдигна ръка да ударим длани:

— Браво, Спенсър, мой човек си!

Не си направих труда да плесна длан в неговата и той свали ръката си.

— Здравата съм ги подхванал — продължи. — Трябват ми само още два дни, само…

— Искам да знам с кого си тук — прекъснах го аз.

— Аз? Сам съм. Само аз и госпожа Сполука.

— Регистрирали сте се под името господин и госпожа Ралф Дейвис. Коя е госпожа Дейвис?

— О, това ли? Направих го, в случай че забърша нещо, нали се сещаш.

— Аха — кимнах сговорчиво. — Като знам какви пуритани са тук, ще подскочат до тавана, ако те хванат с жена в стаята.

— Така е, знам, че звучи налудничаво, но това ми е просто навик. Когато съм на път, винаги правя така.

— Значи, ако се кача сега в стаята ти, няма да намеря никого, тъй ли?

— Да.

— Значи нямаш нищо против да ми дадеш ключа, за да се убедя сам, нали?

Антъни отново хвърли поглед към масата, после пак го върна към мен.

— Не искам да влизаш в стаята ми — каза накрая.

— Това не ме интересува — рекох аз и протегнах ръка.

— Еее, Спенсър, хайде стига! И аз имам право на малко личен живот, нали?

— А аз имам право да се върна вкъщи и да оставя Марти Анъхийм да те намери… Когато и да стане това.

— Марти? Той тук ли е?

Вдигнах рамене с безразличие.

— Къде е Хоук? — попита Антъни, отново вперил поглед в огледалото зад бара.

— Ако аз си тръгна, и Хоук си тръгва — заявих аз.

Антъни се обърна, огледа останалата част от залата, погледна ме, пак отправи взор към масата и каза:

— Добре де, с мен има едно момиче.

— Кое е това момиче?

— Просто приятелка. Казва се Биби.

— И защо през цялото време стои в стаята?

— Малко е стеснителна.

— Стеснителна?

— Да. Изпитва нещо като… ъ-ъ… отвращение към игрални маси, към казина и изобщо такива неща. Стои си в стаята, чете, гледа телевизия.

— И яде три пъти на ден от обслужване по стаите? Не ходи на кино? По магазините? Не слиза до басейна да поплува?

Той мълчеше.

— Трябва да говоря с нея, Антъни.

— Добре де, ама не сега. Губя ценно време, разбираш ли?

— Антъни — търпеливо повторих аз, — жена ти е убита. Ти си заподозрян. Когато ченгетата ме разпитваха, аз ги излъгах за няколко неща, включително и за теб. Преди да са те намерили, трябва да знам кое как стои, за да мога да си спася задника, а евентуално и твоя.

— И моя ли? Не съм я убил. Откакто съм тук, не съм се отделял от масата за блекджек.

— Била е убита някъде преди шест часа тази сутрин. А Хоук те е оставил в четири и петнайсет. Имал си на разположение цял час и четиридесет и пет минути, за да го направиш.

— За бога, Спенсър! Бях в стаята си и Биби може да го потвърди!

— Точно това имам предвид — натъртих аз. — Хайде да се качим и да я питаме.

Антъни постоя известно време, без да помръдне. После се надигна неохотно от бара, хвърли изпълнен с копнеж поглед към масата, след което двамата поехме към асансьорите.

Стигнахме до стаята му, той отключи, открехна вратата и пъхна глава вътре.

— Бийбс, облечена ли си? — подвикна.

Отвътре долитаха взривове смях от телевизора, редувани от приглушения глас на водещия. Чу се и някакъв женски глас, Антъни отвори вратата докрай и двамата влязохме.

Господин и госпожа Дейвис се бяха настанили в едностаен апартамент. Обаче бяха скарани с реда. Количката за обслужване по стаите бе още в средата на хола, отрупана с остатъците от закуската. Навсякъде — по дивани, по кресла, по шкафчета — бяха разхвърляни ризи, чорапогащници, чорапи и блузи. Имаше дори по пода. Полуразопакованите куфари и чанти също бяха пръснати по пода. На ниската масичка бе захвърлен сешоар. На барчето пък някой бе забравил отворена паста за зъби, част от съдържанието, на която се бе проточило и опряло в плота. През отворената врата към спалнята се виждаше все още неоправено легло. На него бе седнала напълно облечена и гримирана червенокоса жена с бледа кожа и едва забележими лунички. Точно под лявото око, малко вдясно от него, се виждаше приличен на скоба белег. Косата й бе дълга и гъста. Беше облечена в зелена рокля с някаква бяла фигура отпред. Жената стана и излезе от спалнята, потраквайки с високите си токчета.

— Бийб, това е Спенсър — каза Антъни. — Спенсър, това е Биби.

— Биби коя? — попитах аз.

— Андерсън — отвърна Антъни, но за нещастие в същия момент жената каза:

— Дейвис.

До гардероба бе захвърлена кожена дамска чанта от онези, дето се носят на рамо. Вдигнах я и погледнах вътре.

— Хей! — обади се Антъни. — Какво, по дяволите, правиш?

— Тъй като не можете да постигнете съгласие дори по това как се казва, няма да е зле да се опитам да открия фамилията й сам.

Вътре имаше тъмночервен несесер за грим, няколко пръснати салфетки, слънчеви очила, две-три банкноти, малко монети, пластмасово шише шампоан, връзка ключове, червен флакон червило, два тампона и портмоне. Антъни изглеждаше така, сякаш се канеше да скочи и да изтръгне чантата от ръцете ми, но разбра, че няма да може, и се отказа. Биби изобщо не продума и с нищо не даде да се разбере, че я интересува дали бърникам в чантата й или не.

— Нямаш право да ровиш там — реши все пак да се намеси Антъни.

Извадих портмонето. В него имаше няколко кредитни карти и шофьорска книжка, издадена в Масачузетс. На снимката бе Биби. Имаше и някакъв адрес в Медфорд. Книжката бе на името на Биатрис Анъхийм.

— На Марти съпругата? — успях само да изрека.

— Да — отвърна тя.

— Гръм и мълнии!