Робърт Б. Паркър
Шанс (51)

Петдесета глава

Утринта се оказа малко по-интимна, отколкото и на двама ни би се искало, но някак си я преживяхме и в девет часа вече седяхме долу в ресторанта с Хоук и сервитьора Боб и закусвахме. Моят човек естествено не показа никаква изненада, когато се появих с Биби. И като му обясних ситуацията, на него сякаш му стана приятно.

— Провери ли за Антъни? — попитах го.

— Да, моят приятел ми каза, че е тук. Стая четиринайсет петнайсет. Пак сме съквартиранти.

— Колко удобно за него — възкликнах.

Дойде Боб, сервитьорът, и ми доля чашата с безкофеиново кафе.

— Хей, Бостън — бодро подвикна той. — Върна се да видиш какво правят парите ти ли?

Поръчахме си закуска и докато се занимавахме с нея, без да бързаме, обмислихме ситуацията. Всъщност обмисляхме почти само Хоук и аз. Биби пък изпи цял литър чай. Тъй или иначе докъм десет часа вече бяхме готови с нещо като план за действие. Хоук тръгна преди нас. Аз подписах сметката, оставих щедър бакшиш на Боб за това, че не ме е забравил, качих се пак с Биби в стаята ми и веднага се обадих на Бърнард Дж. Фортунато.

— Искам да говоря с Марти Анъхийм — казах му без предисловия.

— Тогава защо се обаждаш на мен?

— Защото знаеш къде е — отвърнах аз.

— Какво те кара да мислиш така?

— Хайде стига глупости, Бърни. Ти си топна човката два пъти. Първо я продаде на мен, след това — и на Марти. Той е тук и искам да говоря с него. Ти знаеш къде е.

— Трябва да се живее, няма как — отвърна Бърнард. — За какво искаш да говориш с него?

— При мен са жена му и Антъни Мийкър. Ще направим сделка.

— Да кажем, че му предам това и той се навие да говори с теб. Къде искаш да се видите?

— На едно запуснато място — отвърнах, — недалеч от „Стрип“, на половината път между „Мираж“ и „МГМ Гранд“. Заден двор на един изоставен гръцки ресторант. Сещаш ли се?

— Дето намериха утрепаната фльорца? — попита Бърни.

— Аха.

— Ами ако на Марти мястото не му хареса?

— Тогава да върви по дяволите — казах аз.

— Добре, ще ти се обадя.

— Знаеш ли къде съм?

— Е, как, ти си в „Мираж“. Какво, за глупак ли ме мислиш?

— А Марти сигурно е в „Гранд“ — предположих. — Хората обичат да се връщат по старите места.

— Дори и така да е, не знаеш под какво име.

— Защо му трябва да използва фалшиво име? — попитах аз.

— Де да знам — отвърна Бърни и затвори.

След десет минути пак се обади.

— Марти ще бъде там в един — съобщи кратко.

— Окей — казах и затворих.

После се обърнах към Биби:

— Хайде сега да отидем да вземем и Антъни.

Тя погледна часовника си.

— Той сигурно още спи.

— Добре, почваме от стаята му. Звъниш и заставаш така, че да те види през шпионката. Като чуеш, че трака с веригата, се дърпаш встрани.

— Какво ще правиш?

— Ще гледам да бъда убедителен.

Качихме се още четири етажа нагоре и установихме, че 1415 е в другия край на коридора. Аз залепих гръб о стената от едната страна на вратата — на тази откъм дръжката. Биби звънна. Отвътре — никакъв признак на живот. Натисна звънеца още веднъж. Този път отвътре долетя глас, мърморещ нещо неясно. После тишина. След това гласът отново замърмори. Пак така неясно. Веригата затрака. Биби се отмести встрани и когато вратата се отвори, аз се извъртях и още с влизането му нанесох здраво дясно кроше, което го отпрати обратно в стаята и го тръшна в леглото. Хванах Биби за ръката, дръпнах я вътре и затворих вратата.

Очите на Антъни трескаво се врътнаха към нощното шкафче. Направих две дълги и енергични крачки, прибрах 38-калибровия колт от шкафчето и го пуснах в джоба си.

— Какво, по дяволите, правиш? — писна Антъни.

— Разплитам случая — отвърнах кратко аз.

— Какъв случай?

— Този.

— Нямам представа за какво става въпрос. — Сниши гласа си с една октава. — Защо, по дяволите, ме удари?

— За да привлека вниманието ти — обясних му.

Беше наметнал хавлията си за баня, а лявата му буза — там, където го бях ударил — бе започнала да отича.

— Сложи си някоя дреха на гърба — продължих аз. — Излизаме.

— Ти да не си откачил? Не можеш да нахълтваш така в чуждите стаи и да се разпореждаш, както ти скимне!

— Точно затова изяде един в ченето — казах. — За да ти напомня, че мога да нахълтвам и да се разпореждам, както ми скимне. Обличай се!

— Биби, скъпа, това са тъпотии, какво става тук?

— Трябва да правиш онова, което ти каже, Антъни.

Потупах го леко по здравата буза.

— Хайде движение, Антъни. Защото, когато и да те ударя пак, все ще е късно.

— За бога! — въздъхна той, но стана, приближи се към стола, на чиято облегалка бяха метнати панталоните му, обърна ни гръб срамежливо, свали хавлията и ги нахлузи.

После се запъти към банята. Отидох с него и го загледах как си плиска лицето, как се сресва, след това го сподирих обратно в стаята, където облече чиста риза. Закопча всички копчета, обърна ръкавелите и натика ризата в панталоните. Последните бяха без гайки за колан.

— Къде отиваме? — попита той, слагайки си часовника.

— Имаме уговорена среща с Марти Анъхийм.

Антъни замръзна. Устата му се отвори, но не излезе никакъв звук. Обърна поглед към Биби. Тя кимна.

— Той ще ме убие — най-сетне рече Антъни със скърцащ глас. — Ще затрие и Биби.

— Не — поклатих глава. — Няма да убие никого.

— Не, ама да! Много знаеш! Ще ме утрепе като нищо!

— Няма да му позволя — казах аз. — Хайде по-живичко, трябва да тръгваме.

— Що не извикаме ченгетата? — попита той. — Те могат да се погрижат за Марти, нали така?

— Ченгетата мислят, че ти си убил жена си — отвърнах му. — И нямат никаква причина да търсят Марти. Ако искаш, дрънни им един телефон.

— Добре бе, за какво съм ви аз — опита се да отбие атаката Антъни. — Мирно и кротко си седя на масата за блекджек. Работата ми върви. Днес щях да ги разбия. Нямам какво да деля с Марти. Биби може да се върне при него. По дяволите, та тя му е съпруга!

Отново му треснах един, но не силно. Той залитна към стената, ала не падна.

— Ето затова — казах.

— Господи, човече, стига! Идвам. Окей? Добре. Нямаш проблем.

Отдръпна се от стената и разтърка мястото, където го бях ударил два пъти.

— Може ли да ми върнеш пистолета?

— Не.

Тримата прекосихме коридора и влязохме в асансьора в пълно мълчание. Разбира се, Антъни би могъл да пробва изведнъж да хукне през казиното, но това означаваше да дойдат ченгетата. А те мислеха, че той е убил жена си.

Навън чистият пустинен въздух намирисваше на въглероден окис. Тримата поехме по „Стрип“.

— Много е горещо бе, човек — оплака се Антъни. — Пеш ли ще вървим? Защо не хванем някое такси?

— Затваряй си устата! — сопнах се аз.

— А къде е Хоук? Не трябва ли да е с нас? Да не мислиш, че можеш да се оправиш с Марти сам?

— Марти ще има компания — обади се Биби. — Той никога не ходи сам. С него ще има още трима-четирима души.

— Предвидил съм го — отвърнах.

Стигнахме до изоставения гръцки ресторант някъде към един. Прозорците му бяха заковани с шперплат. Входната врата — също. Там някой бе изписал със спрей Хулио Сезар Чавес.

Заобиколихме пустото заведение и пристъпихме в задния му двор. Мястото беше все така безлюдно, както когато бях тук за последен път, загледан в мъртвите очи на Шърли Вентура, вперени невиждащо в ясносиньото пустинно небе. До мен Антъни започна да проскимтява и да се оглежда трескаво. Биби преглъщаше мъчително. Чуваше се песен на птици, макар да не виждах нито една, а от междущатски път №15, може би на около стотина метра оттук, зад мрежата, заграждаща задния двор, се носеше фученето на преминаващите по него возила. Стоманената мрежа бе обрасла с трева и бурени, оформяйки нещо като плътна ограда. Островчета от такива бурени се виждаха тук-там из задния двор на изоставения ресторант. Стъпките ни хрущяха по чакъла, с който бе посипан. На петнадесетина метра оттатък ресторанта имаше барачка, скована от гофрирана ламарина, служеща вероятно за склад. Далеч в другия ъгъл на двора — избелели от безмилостното слънце и заприличали на оглозгани трупове — се виждаха изтърбушените купета на няколко захвърлени коли.

— Място само за Марти, а? — замислено промълвих аз.

Никой не ми отговори. Всеки възприемаше злокобния пейзаж по свой начин.