Робърт Б. Паркър
Шанс (52)

Петдесет и първа глава

Зачакахме. Обедното слънце безжалостно сипеше жар по посипания с чакъл заден двор. Почти безшумно през предния вход влезе голяма кафява кола и спря от другата страна на сградата, където не можехме да я видим. Чух отварянето и хлопването на вратите, след това отмерени стъпки по чакъла — и Марти Анъхийм се показа иззад ъгъла, облечен в бял костюм и черна тениска. До него крачеше дебел мексиканец в шарена риза на цветя и смешна шапчица на главата. Биби стоеше като статуя до мен и не помръдваше. Антъни тихичко скимтеше.

— Марти, суетно копеле такова — рекох аз. — Страхотна тениска имаш.

Без да кажат нито дума, Марти и мексиканецът напредваха към нас. Всичко това бе разчетено да ме накара да изгубя ума и дума от страх. На мен не ми оказваше никакво въздействие, обаче ефектът върху Антъни бе поразителен. Още малко — и сигурно щеше да се напикае.

Най-сетне ония спряха на два метра от нас. Мексиканецът се премести по-вдясно от мен. Очичките му бяха малки, неиздаващи нищо.

— Кой е тоя? — кимнах аз към него. — Дали са ти го назаем местните пичове?

Марти не ми обръщаше никакво внимание. Погледът му бе вперен право в Биби.

— Когато всичко приключи, малката, тръгваш си с мен.

Тя не отговори. Марти премести поглед върху Антъни.

— А ти си мъртъв — продължи с безизразен глас.

Чак след това, като че ли внезапно сетил се за нещо досадно, той се обърна към мен:

— Хайде, задник такъв, казвай к’во искаш.

— Искам да приключа с тая сделка, Марти.

— К’ва сделка?

— Тая, дето крадеш от Джино и убиваш дъщерята на Джулиъс, гушкаш се с руснаците в Бостън, караш ги да ме очистят… та ето за това става въпрос.

Марти ме слушаше, без да мигне.

— А тия двама нещастници к’во правят с теб? — попита той.

— Знаех, че ги търсиш — отвърнах аз. — Взех ги със себе си, за да те накарам да дойдеш.

— Божичко! — възкликна Биби. — Използвал си ни за примамка.

Марти отново премести поглед върху нея.

— Несъвършен свят, а, мила?

Тя не отговори. Усещах как слънцето изгаря гърба ми.

— И така, к’во предлагаш? — продължи Марти, обръщайки се към мен.

— Ще стигна до това след минутка — спрях го аз. — Първо обаче имам два-три въпроса.

— Много работи започна да искаш, говньо.

— Всичко е започнало — продължих, без да му обръщам внимание — с Антъни, който обирал каймака от някои сметки на Джино. Ти си го хванал, щото Антъни е по-тъп и от слонски задник, обаче, вместо да го натопиш, си го накарал да обира и Джулиъс, като откраднатото дели с теб.

Марти кимна леко. Сухият пустинен въздух реши да се пораздвижи малко и направи немощен опит да разроши косата му.

— И тъй като по този начин Антъни ти е бил вързан в кърпа, карал си го да ти докладва какво става в лагера на Джулиъс.

— И не само него — допълни Марти. — Дъщеря му също ми снасяше информация. Голяма тъпачка, ама беше по-умна от мъжа си.

— А когато Антъни се измъкна и от двама ви, тя ти е станала съюзник. И точно от нея си научил, че се каня да идвам тук да го търся.

Анъхийм поклати глава, престорено смаян:

— Ами че тя наистина желаеше да го върне, за бога!

— А ти го искаше мъртъв — и тя го е знаела. Затова е дошла тук. За да се убеди, че няма да му сториш нищо.

Марти се изсмя. В смеха му нямаше нищо приятно — преливаше от презрение. И освен това чувство явно не бе изпитвал никакво друго в живота си.

— И ти си я убил — заключих аз. — Набил си я, изнасилил си я, удушил си я и си хвърлил трупа гол тук, на това място.

Той сви рамене:

— Имаш ли наистина някакви въпроси или трябва да те напляскам?

— Защо я наби и изнасили? Защото си искал да отклониш вниманието на ченгетата или просто за тонус?

— Т’ва ли е въпросът ти? — вдигна брадичка Марти.

— Един от въпросите — отвърнах.

Той се ухили. Презрението му отново се озъби зад разтеглените широко устни.

— И двете — отвърна.

— Така си и мислех — кимнах аз.

— Други въпроси имаш ли?

— Защо ми прати руснаците?

— Откъде знаеш, че съм бил аз?

— Джо Броз ми каза.

За миг Марти като че ли се стресна. Но бе само за секунда и презрителната му усмивка пак се върна.

— Е, и?

— Е?

— Защо, мислиш? Ти си се набутал в работите ми до шията. Проучваш Антъни Ахмака, търсиш Биби, дрънкаш с черните, с Джино, Джулиъс, Еди Бързака… Непрекъснато се пречкаш. И не си даваш сметка за това. Някакво си шибано детективче, дето си клати по цял ден краката от нямане к’во да прави, щото е тъпо, си пъха носа в нещо, от което си няма и понятие!

— Значи нещо голямо, а?

— По-голямо, отколкото умът ти може да го побере, дрипльо.

— Да превземеш целия град, а?

— Като начало, мизернико, само като начало.

— Днес Бостън — казах аз. — Утре целия свят.

— К’во, майтап ли ти се струва?

— Абе не знам. — Почесах се замислено по главата. — До този момент всичко, което си вършил, е да гониш Антъни и жена си, а и тук губиш с нула на две. А руснаците ще те скрият на два метра под земята само час след като приключиш операцията.

— Така ли мислиш?

— Няма значение — рекох. — И бездруго няма да позволя това да се случи.

— Ти? — изсмя се Марти и смехът му този път прозвуча като драскане на грабливи нокти по ламарина. — Спенсър, понякога направо ме убиваш, да ти кажа. Ти ще спреш мен! Ти, най-големият от всички задници! Ами че ти току-що ми докара тези трима души, които най-много искам да убия!

— За теб такова степенуване няма — казах аз спокойно. — Дали го искаш много или малко, за теб няма значение. Ти убиваш и толкоз.

Марти не ми обърна внимание.

— И изобщо нямаш представа в к’во си се забъркал, за бога!

— Марти, не ми казвай само, че си ми заложил капан — промърморих аз.

— Задник такъв!

— Да не искаш да кажеш, че предварително си изпратил някого тук?

Марти се намръщи едва-едва.

— Изумен съм — въздъхнах. — Направо съм изумен.

Мексиканецът не помръдна, но като че ли изведнъж у него се появи напрежение, каквото по-рано нямаше.

Без да сваля очи от мен, Марти извика:

— Поли!

Вратата на металната барачка се отвори и от нея излязоха двама души. Единият почти не можеше да ходи и направо бе увиснал на рамото на другия. По лицето му се стичаше кръв. Зад тях се показа Хоук. В ръката му проблясваше лъскавият метал на полиран 44-калибров магнум, с насочена към земята цев.

— Един остана зад оградата — каза Хоук. — В буренака.

Зъбите му проблеснаха в широка усмивка, насочена към мексиканеца.

— Hasta la vista^[1] — добави той.

— Измамата поражда измама — обърнах се аз към Марти. — Хоук дойде тук още преди да ти се обадя.

До мен Антъни изсъска:

— Застреляй го! Застреляй го, докато можеш!

Никой не му обърна внимание.

Малките очички на мексиканеца трескаво се местеха от Хоук към Марти, после върху мен и обратно върху Хоук. Накрая, хвърляйки последен кос поглед към шефа си, той се обърна и без да каже дума, закрачи обратно към улицата. Марти бавно изви глава и проследи с поглед отдалечаващия се масивен гръб. Усетих как до мен Антъни се кани да пристъпи напред — протегнах ръка, стиснах го за лакътя и поклатих отрицателно глава. Той замръзна на място.

— Май е трудничко да намериш помощ тук, а? — подхвърлих аз.

Марти извърна очи към мен. После премести поглед върху Хоук и двамата наемни убийци. Някъде от другата страна на сградата заработи двигателят на кафявата кола, после се чу хрущенето на чакъла и накрая се показа и автомобилът, изчезващ по посока на улицата.

— Окей — каза отчетливо Марти. — И без т’ва така по ми харесва. Работата си остава между теб и мен, нали?

— Тъй изглежда — кимнах.

— Сделка ли искаш да правим или к’во?

— Има едно-две неща наистина — кимнах повторно аз.

— Например?

Обърнах се към Биби:

— Този човек биеше ли те?

— Да — каза тя, без да помръдне. Гласът й бе толкова тих, че отговорът едва се чу.

Погледът ми се върна отново на Марти:

— Ти уби клиентката ми — Шърли.

— Така ли?

— Така — отвърнах и внезапно замахнах с левия юмрук, който приключи късата си дъга под дясното му око.

Чух как Биби до мен тихо ахна.

Повторих късото ляво кроше още веднъж, последвано от ляв прав, който попадна в носа му. Рукна кръв. Марти замахна с дясната си ръка. Поех по-голямата част от удара с лявото си рамо, но дори и при това положение залитнах от силата му и ръката ми за момент изтръпна от болка. Направих малък полукръг откъм лявата му страна и успях да повторя левия прав в носа му. Той обаче се гмурна под удара, сграбчи ме през кръста и ме вдигна във въздуха. Свих ръце в юмруци и като чукове ги стоварих едновременно от двете страни на главата му малко пред ушите. Той изпъшка и залитна, но не ме изпусна. Подложи бедрото си, извъртя ме и със сила ме тръшна о земята. Паднах по гръб и докато той се хвърляше върху мен, свих коляно и го отхвърлих вдясно. Марти тъкмо бе започнал да се надига, но закъсня с частица от секундата — беше все още на четири крака и ръцете му тъкмо се отлепяха от земята, когато ритникът ми го умери в главата, отхвърляйки го встрани. Той отново се просна на земята, падайки на дясната си страна, и още като се стовари, трескаво задрапа, за да се дръпне колкото е възможно по-далеч от мен. Спрях и зачаках. Чуваше се как някой диша задъхано и осъзнах, че това е собственият ми накъсан дъх. Ризата ми бе подгизнала от пот, лицето и ръцете ми бяха окъпани в нея. Дланите ми бяха хлъзгави и от кръвта на Марти. Цялата сила на пустинното слънце като че ли се изливаше само върху нас двамата.

Накрая той се изправи на крака. Отново го ударих с ляв прав. Посегна да ме хване за ръката, но не успя и последвалият ъперкът го намери отново под лявото око. Видях как коленете му омекнаха. Не се отказваше от борбата, но ударите му се бяха превърнали в безцелно размахване. Пернах лявата му ръка встрани и влагайки цялата си тежест, му нанесох убийствено дясно кроше, което го свали на земята. Отново спрях и зачаках. Той се надигна на крака с огромно усилие и без да се изправя докрай, свел глава като таран, се хвърли към мен. Светнах го с коляно в лицето и той падна на колене, обгръщайки краката ми с ръце. Измъкнах се от хлабавата му прегръдка, дръпнах се и пак зачаках. Марти лежа така около минута, заровил лице в парещия чакъл, после бавно, с неимоверно усилие, като човек, правещ стотната си лицева опора, започна да се изправя. Чаках. Беше вече коленичил. После на едно коляно. И накрая се изправи несигурно на крака. Чаках. Лявото му око бе затворено. Цялото му лице бе омазано в кръв, стекла се надолу и по тениската му. Чаках. Той направи крачка към мен, килна се напред и губейки равновесие, отново зарови лице в чакъла, този път оставайки неподвижен. Никой не помръдна. Нито пък каза дума. Откъм „Стрип“ се носеше нескончаемото бръмчене на движението, някъде зад нас, но по-ясно, се чуваше и потокът по път №15.

Биби се приближи към Марти и го ритна в главата. После се извърна и ме погледна.

— Ти ме използва като примамка.

— Има нещо вярно — кимнах. — Но пък от теб става и чудесен свидетел. Чу го как потвърди, че е убил Шърли.

— Ти по-добре го убий — обади се Антъни. — Докато още можеш. Няма да имаш никакви проблеми с ченгетата. Всички ще потвърдим, че е било при самоотбрана.

Загледах го, без да промълвя дума. Той извърна поглед към Хоук.

— Ти го направи тогава — каза му Антъни. — Направи го и никой няма да ти каже нищо. Пречукай и тия двамата, ако те притесняват.

Хоук впери поглед в Антъни и го прикова с нетрепващи очи за близо минута. После се обърна към мен.

— Старият Марти не се предаде — рече той. — Това поне трябва да му се признае.

— Дори и само като свидетел — продължи Биби, сякаш Антъни изобщо не се бе намесвал в разговора. Тихият й глас потреперваше. — Ти ме използва. Мислиш, че си имал това право?

— Беше необходимост — казах аз, — която даде резултат. Човек понякога трябва да избира по-малкото зло.

— Не биваше да ме използваш — настоя Биби.