Робърт Б. Паркър
Шанс (43)

Четиридесет и втора глава

В четвъртък вечерта Сюзън имаше приемни часове в здравния център „Спенс“ в Кеймбридж и до девет часа бе заета. След това почти винаги идваше у дома да вечеряме заедно и оставаше да спи при мен. И винаги, преди да си легнем, излизахме да разходим кучето чудо Пърл по Комънуелт Авеню. Това правехме и в момента, както всеки четвъртък около 23:30. Времето вече бе определено есенно. Листата бяха пожълтели и там, където уличното осветление падаше върху тях, приличаха на изкуствени на фона на мрака. Движение почти нямаше, новините в единадесет бяха минали и повечето къщи наоколо бяха тъмни. Сюзън водеше Пърл за каишката. Кучето я опъваше силно напред, настоявайки за повече свобода, и от време на време пъхтеше от усилието.

— Да си се питала някога закъде бърза така? — рекох по едно време.

— Просто й харесва да го прави — отвърна Сюзън.

Прекосихме Дартмът стрийт. На кръстовището с Иксетър стрийт спря някаква кола. От нея излязоха двама мъже и закрачиха бавно към нас. Чух как и отзад на Дартмът стрийт също спря кола. Обърнах се тъкмо навреме, за да видя слизащия от нея мъж, който бавно пое подир нас.

Обърнах се към Сюзън:

— Целуни ме бързо, все едно се разделяме, вземай Пърл със себе си, иди на другия тротоар и тръгвай за вкъщи. Като стигнеш до ония коли там, наведи се зад тях и изчезвай по най-бързия начин.

— Какво има?

— Май загазих.

Обърнах я към себе си и я целунах, сякаш нямах какво друго да правя. Докато се целувахме, измъкнах оръжието си изпод сакото.

После прошепнах до устните й:

— Пусна ли те, обръщаш се и веднага тръгваш. Не бързай, но и не се мотай. Като пресечеш улицата, се обърни и ми махни.

Не каза и дума. Прекъснахме целувката, тя ме докосна лекичко по бузата, после се обърна и тръгна да пресича Комънуелт Авеню. Двете с Пърл се провряха между две паркирани до тротоара коли, Сюзън стъпи на тротоара, обърна се и весело ми помаха с ръка. След това тръгна към Арлингтън стрийт, без да бърза. Онези, дето бяха пред мен, не й обърнаха никакво внимание. Аз обаче се престорих, че целият съм погълнат от нея. Мъжът, идващ откъм другата страна, вървеше спокойно, оглеждайки витрините наоколо със скучаещ вид. Стисках оръжието си така, че в тъмнината никой не можеше да го види. Беше малък и удобен револвер „Смит и Уесън“, 38-и калибър, с петгнездов барабан. Винаги държах гнездото под ударника празно, така че патроните в момента бяха четири. В повечето случаи се оказваха достатъчни — надявах се и сега да е така. В края на краищата имах един патрон повече от броя на нападателите. Макар че ако знаех какво ми предстои, щях да взема 9-милиметровия броунинг, чийто пълнител побира тринадесет патрона.

Вдясно от мен имаше пейка. Спрях до нея, вдигнах крак и се престорих, че си връзвам обувката. Двамата, които идваха отпред, се намираха на десетина метра от мен. Онзи отзад — малко по-близо. Видях как един от първите двама бръкна под палтото си и в ръката му проблесна пистолет. „Хората точно затова са измислили матовата повърхност, тъпако“, казах си.

Както бях стъпил с единия крак на пейката, рязко се отблъснах с другия, прескочих я и веднага клекнах зад нея. Отпред отекна изстрел и куршумът отцепи парченце бетон от крака на пейката. От другата страна на улицата писна алармената система на една от паркираните коли. Запънах ударника на револвера, поех въздух, издишах го и пронизах мъжа с пистолета точно в средата на гърдите. Той издаде хъркащ звук — също като Пърл, когато се напъва да скъса каишката — и се просна по гръб. В пейката се заби още един куршум — този път в дървената й част, — пръскайки тресчици на всички страни. Отново запънах трийсет и осмака, издишах, прицелвайки се в тъмната фигура, тичаща към мен, и застрелях мъжа, който се приближаваше. Той се килна напред — инерцията на тялото му преодоля ударната сила на куршума — и се заби в земята по лице. Веднага се завъртях към третия тип, който по това време вече би трябвало да се хвърля отгоре ми. Но него го нямаше. Секунда по-късно го видях да тича с всички сили по Иксетър стрийт. Колата, която до този момент бе работила на място на „Дартмът“, рязко се отдели от тротоара и минавайки на червено през кръстовището, стремглаво пое към реката. Изправих се и стрелях веднъж подир тичащия с всички сили мъж, но разстоянието бе твърде голямо за десетсантиметрова цев. Той отвори задната врата на заковалата до него кола и се хвърли на седалката с главата напред. Автомобилът веднага се спусна рязко напред и вратата се затвори от инерцията.

Алармата на паркираната кола продължаваше да пищи. Извадих шепа патрони от джоба си и презаредих, оглеждайки се за Сюзън. Видях я да излиза иззад една от колите до пресечката на Дартмът стрийт. Пърл, която ужасно се страхуваше от гърмежи, едва ли не се катереше по Сюзън.

Прибрах оръжието си и коленичих до човека, който ме бе следил. Беше огромен мъж с брада и ясно изразено шкембе. Нямаше пулс. Отидох при другия — голобрад мургав мъж. И той бе мъртъв. Напоследък нещо хич не ме биваше в мисленето, но в престрелките се оправях.

— Улучиха ли те? — Сюзън дотича разтреперана до мен.

Прегърнах я през рамо.

— Не — успокоих я. — Какво й става на тая кола, че пищи така?

— Ритах всички коли по улицата — каза тя. — Поне една трябваше да има аларма.

— Умно! — възхитих се аз.

— Имам докторска степен от Харвард.

— И не започна да дрънкаш тъпотии, като ти казах да изчезваш — продължих да я четкам.

— Двете с Пърл щяхме само да ти се пречкаме.

Кучето с усилие се вмъкна между нас, изправи се и сложи лапи на гърдите ми. Погалих го по главата.

— Мъртви ли са? — попита Сюзън, без да гледа към труповете.

— Да.

— Кои бяха?

— Не знам.

Някъде отдалеч, присъединявайки се към мелодичните писъци на колата, се чу вой на сирена. Околните прозорци, тъмни до този момент, започваха да светват един след друг.

— Отивайте двете с Пърл у дома. Иначе ще искат да разпитат и теб, а това може да отнеме половината нощ. Пърл няма да го понесе.

— Да, ама ще имаш нужда от свидетел.

— Правилно — кимнах.

— Радвам се, че остана жив.

— Колко мило от твоя страна — отвърнах.

Първата патрулка изскочи от пресечката с „Дартмът“ и се насочи към нас. Фаровете й осветиха ясно сцената и кръвта около двамата убити от мен мъже се видя ясно.

От колата изхвърчаха две ченгета с извадени оръжия и без да затварят вратите, клекнаха зад тях, насочвайки цевите към мен през пролуката между отворените врати и колата. Пърл ги залая. Сюзън й изшътка да мълчи. Аз бавно вдигнах ръце и ги сложих на тила си.

— Оръжието ми е отдясно на колана — подвикнах. — Аз ли да ви го дам или сами ще дойдете да го вземете?

— Така си е добре — каза ченгето откъм дясната страна на колата. — Само се дръпни от жената.

Подчиних се и полицаят се изправи иззад вратата с протегнат напред пистолет.

— Ела бавно насам и сложи ръце на покрива на колата.

Отново се подчиних. Опрях ръце на покрива на колата и отдалечих краката си така, че цялата тежест на тялото ми да се опира на ръцете, за да нямам възможност да правя резки движения. Ченгето откъм лявата страна ме държеше на мушка през покрива на колата, докато партньорът му откачи револвера ми от колана и го подуши. После ме потупа по рамото.

— Протегни лявата си ръка назад.

Подчиних се и той щракна едната гривна на китката ми.

— Хайде сега дай и другата.

Отблъснах се от колата и му я подадох. Той заключи и нея и попита:

— Ти ли ги застреля?

— Да.

— С това нещо?

— Аха.

Тъй като процедурата по слагането на белезниците вече бе привършила, партньорът му прибра пистолета си и отиде да опипа двата трупа за пулс.

— Мъртви ли са? — попита го първото ченге.

— Да, и двамата.

Партньорът му бе мускулест младеж в шита по поръчка униформена риза и с късо подстригана коса. До нас долетя вой на още сирени, идващи от двата края на Комънуелт Авеню, като поне още една се носеше насам по „Дартмът“.

— Защо ги застреля? — попита ме първото ченге.

— Защото се опитаха да застрелят мен.

— Знаеш ли кои са?

— Не.

— Видяхте ли какво стана, госпожо?

— Да — отвърна Сюзън. — Бях с него. Разхождахме Пърл, когато тия двамата и още един тръгнаха към нас и се опитаха да го убият.

— Пърл е името на кучето, така ли?

— Да.

— А къде е третият нападател?

— Избяга с една кола, която го чакаше — отговори тя.

Първото ченге се дръпна от мен. Беше по-възрастен от партньора си, с въздлъжка прошарваща се коса и безцветни очила — като онези, дето ги носят военните.

— Значи трима души те нападат, с цел да те застрелят — резюмира той. — Двама от тях падат убити, а третият избягва. Обикновено не става така.

— Беше много вълнуващо — казах аз.

— Има си хас да не е било — кимна ченгето. — Притежаваш ли разрешително за това желязо?

— Да.

— А някакъв документ за самоличност?

— В портфейла, в левия ми заден джоб.

Той го извади, намери документите — разрешителното, лиценза и шофьорската ми книжка — и внимателно започна да ги проучва. Наклонил личната ми карта към светлината от фаровете, огледа снимката, после вдигна глава и впери внимателен поглед в лицето ми. Сетне прибра всичко обратно в портфейла и го тикна обратно в задния ми джоб.

По Иксетър стрийт се зададе втора патрулка, закова до тротоара и още преди да излезе някой, зад нея спря трета, дошла откъм „Дартмът“. За разлика от първите две, третата бе необозначена — от нея се измъкна Франк Белсън и бавно се запъти към нас. Цялата сценка заприлича на декор от сапунена опера. Белсън се обърна към по-възрастното ченге.

— Случайно бях наблизо. Какво има, Чък?

— Този е застрелял двама мъже. Казва, че е при самоотбрана. Приятелката му е свидетелка.

Белсън ме погледна.

— Уф, мамка му! — изпъшка.

После хвърли поглед на Сюзън, след това на Пърл. Приближи се и я погали по главата.

— Извини ме за езика — вдигна глава той към Сюзън.

— Няма да те извиня — сопна се тя. — Адски неприятна ситуация, мамка му!

Белсън кимна и се ухили широко.

— Познаваш ли го, Франк? — обади се Чък.

— Аха.

— Частен детектив е.

— Знам. Можеш да му свалиш белезниците.

— Застрелял е двама души — напомни му Чък.

— Арестува ли го?

— Не.

— А ще го арестуваш ли?

— Ще оставя тая работа на теб.

— Свали му белезниците.

Чък ги отключи и прибра в калъфчето им, закачено отзад на колана му. С усилие потиснах рефлексивния жест да си разтрия китките: беше много банален. Сюзън и Пърл се приближиха и застанаха до мен. Протегнах ръка и прегърнах Сюзън през рамо. Белсън се обърна към другия детектив, който се бе приближил след него:

— Няма да е зле да се обадиш на Куърк.

Детективът кимна и се отправи към колата. Франк насочи поглед към Чък и партньора му.

— Добре ще е, ако Куърк ви завари с шапки на главите, като дойде — посъветва ги той.

Двете ченгета се спогледаха и явно се съгласиха с него, защото се запътиха към патрулката, придружени от още един полицай от новопристигналите, който също беше без шапка.

Най-накрая Белсън се извърна към мен, скръсти ръце на гърдите си, пое дълбоко въздух и бавно го изпусна.

— Е — рече, — започвай да разказваш.