Робърт Б. Паркър
Шанс (30)

Двадесет и девета глава

В 7:35 телефонът в стаята ми иззвъня. Лежах буден, мислейки как ще блея цял ден през прозореца, съзерцавайки вулкана.

— Няма я — изтърси Чоло без предисловия. — Изчаках три полета. С табелата. Нямам представа как изглежда. Никой от пътниците не ми обърна внимание. Затова се прибрах вкъщи, като си казах, че това е поредното пращане за зелен хайвер.

— Страхотно — промърморих.

— Ако случайно решиш да изпратиш някого да виси като паяк на летището два часа с табела пред гърдите, знай, че винаги съм на твое разположение.

— Какво да се прави, и на мен не ми е никак приятно — измънках и затворих.

Станах от леглото, приближих се до прозореца и погледнах навън. Вулканът не изригваше. Обадих се на Сюзън, но ми отговори телефонният й секретар, което означаваше, че е слязла долу и е започнала работния си ден. Звъннах в стаята на Джулиъс, но той вече бе напуснал хотела. Извадих визитката, която ми беше дал дребният с панамената шапка. Бърнард Дж. Фортунато, детектив — професионализъм и дискретност, пишеше на нея. Имаше телефон с кода на Вегас. Позвъних. Никой. Затова реших да се обадя на ченгетата. Те поне винаги си бяха на мястото. Помолих да ме свържат с Ромеро и му разказах всичко, което знаех.

— Абе ти — каза Ромеро, щом свърших, — като си бил с ченгетата в Бостън, да не си си губел постоянно пищова?

— Е, преживял съм и по-добри времена — отвърнах.

— Хм, дано да е било тъй — изхъмка той.

Затворих, отидох в банята, взех си душ и останал сам в огромния апартамент, бавно се избръснах, разтягайки времето колкото е възможно повече. После звъннах на Хоук да видя дали не иска да закуси. Облякох се, без да бързам, и слязох долу. Боб ни донесе кафе.

— Хей, Бостън — възкликна той. — Много си се издокарал.

— Няма как — вдигнах рамене. — Суетно момче съм.

Хоук отпи от портокаловия си сок. Пийнах от безкофеиновото кафе и отхапах от кифличката. Хоук си бе поръчал бъркани яйца с бекон, препечени филийки и кафе.

— Какво ще правим сега? — попита ме по едно време.

— Можеш да се прибираш, ако искаш.

Хоук кимна.

— А ти тук ли оставаш?

— Може би още ден-два. Искам да се уверя, че не съм изпуснал нещо.

— Да не си изпуснал нещо — кимна той, помълча и добави: — Ами че ние изтървахме абсолютно всичко, което можеше да се изпусне. Антъни, Биби. Шърли я убиха. Джулиъс ни изхвърли, а Марти Анъхийм ти разкраси физиономията. Сигурно същото щеше да направи и с моята, ако бях там.

Отпих от кафето си.

— А знаеш ли какво изпускам в момента? — казах аз замислено повече на себе си, отколкото на него. — Какво ми липсва? Липсва ми Пърл, най-хубавото куче на света. Тя щеше да ме гледа в очите така, сякаш за нея друг няма. Според нея аз съм най-великият човек.

— Естествено — кимна Хоук сериозно. — Според мен също.

След закуска му пожелах приятен ден и отидох да се видя с новите ми приятели от отдел „Убийства“ на ласвегаското полицейско управление.

Ромеро пиеше кафе в отделения със стъклена преграда офис на общата зала.

— След като ми се обади — подхвана той още щом ме видя да влизам, — пратих Купър до „МГМ Гранд“. Там си поговорил с Мики Холмс, шефа на охраната на хотела. Той по-рано работеше при нас. Бърнард Дж. Фортунато напуснал хотела снощи. Нямало регистриран никакъв Марти Анъхийм. Мики му казал, че вчера, когато Фортунато се отписвал от хотела, с него бил някакъв тип, който отговарял на описанието, но оттогава никой не го е виждал. Джулиъс Вентура и компания се омели в шест и петнайсет тази сутрин с полет на „Делта“. За Бостън през Далас Форт Уърт. Засега няма никаква следа от Антъни Мийкър. Но все още го търсим. Може да е платил в брой на летището или пък да е отлетял под друго име. Проверяваме и фирмите за коли под наем.

— За това ще му трябва кредитна карта.

— И аз така знам — погледна ме накриво Ромеро.

— А нещо ново за Шърли Вентура?

— Нищо особено. Изнасилена и удушена. Медицинският експерт каза, че преди да я убият, е изяла няколко здрави шамара.

— Да сте намерили багажа й?

— Не.

— Освободихте ли тялото?

— Да. Едно местно погребално бюро се занимава с изпращането му в Бостън.

— Какво ти е известно за Бърнард Дж. Фортунато? — попитах го аз.

— За пръв път го чувам — отвърна детективът. — Има го в телефонния указател, но няма адрес. Ще го вземем от телефонната компания и ще го проверим.

— Притежава оръжие.

— И откъм тази страна ще надникнем — увери ме Ромеро. — Ако ми се обадиш след ден-два, ще ти съобщя какво съм научил.

— Вероятно утре тръгвам за Бостън — казах аз. — Някакви проблеми?

— Не. Ако ми потрябваш, ще те намеря.

— Обади ли се в ЛАПУ^[1] да питаш за Биби Анъхийм?

— Да. Изобщо не са чували за нея — отговори той. — А също и в Орегон. Ако разберат нещо, ще ни се обадят. А ти знаеш ли нещо друго за нея? Например моминско име? Къде е израсла?

Спомних си горчивия й глас, когато каза, че се омъжила за Марти веднага след завършване на училище. Гимназия „Феърхевън“, 1977-а, съвсем подходящо.

— Не — отвърнах, без да съм сигурен защо всъщност излъгах.

— Страхотно! Точно като всичко останало в тоя шибан случай! За нищо не можеш да се хванеш, отникъде не можеш да започнеш.

Ромеро стана и отиде да си сипе още малко кафе от кафеварката в ъгъла. Погледна и към мен. Поклатих глава. Той си наля, върна се, седна отново, вдигна единия крак на бюрото си и килна стола назад.

— Говорих с едно ченге от Лос Анджелис, Самюелсън се казва. — Духна един-два пъти кафето, после предпазливо отпи. — Казва, че те познава и ти праща много здраве.

— И с него веднъж прецаках един случай — кимнах.

Ромеро сви рамене и се ухили:

— Стават понякога и такива неща.

— Аха — отвърнах. — Само дето напоследък доста често започнаха да стават.