Робърт Б. Паркър
Шанс (37)

Тридесет и шеста глава

Дикси Уокър се съгласи да се повози с мен, преди да отиде на работа, и аз минах да я взема от „Старлайт“ в четвъртък в 16:30. Времето беше противно — от небето, надвиснало и сиво, непрекъснато се сипеше дъжд. Над дънките Дикси бе облякла жълто яке, а за да се предпази поне малко от дъжда, бе нахлупила голяма бейзболна шапка, регулираща се отзад с ремъче. Въпреки това, косата й бе бухнала на всички страни.

— Приятно ми е да те видя облечена — казах аз.

— О, много благодаря.

— Но ми е добре да те виждам и съблечена — добавих.

Тя се усмихна невесело.

— Така звучи малко по-вярно — отвърна. — Върни се сега към едно-А. Квартирата на Антъни е там, на Ийстърн Авеню.

— Знаеш ли адреса?

— Не, но мога да го намеря. Ходила съм много пъти.

— Добре.

— Ала за първи път отивам дотам с трезвен мъж.

— А ти? — Обърнах глава към нея.

— Понякога и аз бях пияна — отвърна тя. — Да се надяваме, че ще успея да се ориентирам, без някой да ми бърка под полата.

— Е — колебливо се обадих аз. — Ако не успееш…

Дикси отново се усмихна, този път по-неподправено.

— Ще ти кажа.

Път №1А е тесен и минава през малкото градче Лин. Дъждът бе отвратителен. Не бе достатъчно силен, за да мокри предното стъкло, и чистачките търкаха на сухо. Обаче ако ги изключех, ситните капчици го покриваха като пелена и не можеше да се види почти нищо. Ритъмът бе всичко.

— Не намерихте ли Антъни във Вегас? — попита Дикси по едно време.

— Намерихме го и го изтървахме — отвърнах. — Жена му беше убита.

— Наистина? И той ли я е убил?

— Не знам — вдигнах рамене аз. — Според мен не.

— Вярно, на него не му стиска да направи такова нещо — съгласи се тя.

Свихме вляво по Ийстърн Авеню, минавайки покрай солидни дървени къщи, повечето двуфамилни, бели, с малки затревени дворчета отпред. Това беше горе-долу целият Лин.

— Намали — обади се Дикси. — Тук някъде беше.

Намалих. Колите зад мен писнаха веднага с клаксоните си.

— Задържаме хората — размърда се смутено жената на мястото си.

— Спокойно, не бързай — успокоих я.

Песента на клаксоните отзад се засили. Първият зад мен не издържа, даде газ и ме подмина със свирещи гуми, не забравяйки да ми покаже среден пръст, като се изравни с мен.

— Вика, че съм номер едно — казах аз.

— Ето тук — повиши глас Дикси.

Спрях до пожарния кран пред бяла триетажна къща с тъмнозелени капаци на прозорците и ошмулени люлякови храсти от двете страни на алеята. Колоната коли зад мен възмутено изфорсира двигателите си и изчезна нататък в облак изгорели газове. Изпитах леко чувство на вина.

— Квартирата му е на втория етаж — обясни Дикси. — Влизаш през входната врата, качваш се по стълбите и излизаш на коридор. Не знам защо, но тук винаги ми е миришело на газ.

— Негова ли е или е под наем? — попитах.

— Не знам. Викаше й „моята бърлога“.

— Ама че любовно гнезденце — промърморих аз.

— Разбираш ли сега какво искам да кажа? — обърна глава тя към мен. — Какъв е тоя задръстен тип, дето ще си прави любовно скривалище в някаква дървения в Лин?

— Не ти ли се е обаждал, откакто разговаряхме?

— Не. Пък и не ме интересува. И да беше позвънил, щях да му затворя.

— Ако ти се обади, опитай се да разбереш къде е, преди да затвориш — посъветвах я.

Дикси отново се усмихна. Усмивката й беше някак колеблива, плаха, сякаш бе изгубила навика да се усмихва и сега опитваше да разбере дали отново може да го прави.

— Искаш да ти върша работата? — закачливо ме попита.

— Щом върви, няма значение кой я върши.

Обърнах на първото удобно място и подкарах обратно по Ийстърн Авеню.

— Имаш ли време да хапнем нещо, преди да отидеш на работа? — попитах я.

— Да.

— А да знаеш някое място, където няма да ни отровят?

— Не мога да се сетя.

— В Суомпскот мисля, че няма да е зле — рекох.

— Никога не съм се хранила по тия места.

— Къде живееш?

— В Евърет, държим там апартамент със сестра ми.

В края на Ийстърн Авеню свих по Хъмфри стрийт и мярнах едно ресторантче точно срещу плажа. Вкарах колата в паркинга, спрях и заобиколих вратата, за да отворя на Дикси. Тя седеше на мястото си, без да помръдне. Отворих вратата й. Отново никакво движение от нейна страна.

— Искаш ли да вечеряме?… — попитах я.

Тя вдигна глава към мен и чак тогава видях, че плаче.

— Или не — довърших.

— Няма нужда да ми се отплащаш — прошепна — само за това, че ти посочих къде живее Антъни.

— Знам — кимнах аз. — Но на мен ми е приятна компанията ти.

— А след това ще очакваш ли нещо от моя страна?

— Не.

Дикси отправи поглед право пред себе си. Чуха се тихи хлипове.

— Много време мина — прошепна, — откакто ме водиха на вечеря за последен път.

— Ами дай тогава да опитаме — казах. — Ако ни хареса, пак ще го направим.

Тя кимна и излезе бавно от колата, а аз през това време придържах вратата. Кухнята в ресторанта не беше нищо особено, но затова пък си прекарахме чудесно.