Робърт Б. Паркър
Шанс (13)

Дванадесета глава

Тъкмо говорех по телефона и правех резервации за пътуването ни до Лас Вегас, когато в кантората влезе Вини Морис, повел някакъв висок, ъгловат и сивокос образ, когото познавах под името Джино Фиш.

Фиш седна на стола точно срещу бюрото ми, изправи чинно гръб, сложи лакти на облегалките и сплете пръсти в скута си. После огледа бавно стаята и чак след това спря поглед на мен. Вини се облегна на стената до вратата. Кимнах му.

— Знаете ли кой съм? — попита Фиш.

Гласът му бе сух и пресипнал като полъх на вятър по шкурка. Прецизна дикция.

— Знам.

— Вини казва, че на вас може да се разчита.

— При определени обстоятелства — кимнах.

— Според Вини, ако дадете дума, я спазвате.

— Най-общо казано — кимнах повторно.

— Той не говори празни приказки — продължи Фиш. — Така че мнението му за вас наистина впечатлява.

— Мен също.

— Според Вини имате склонност често да се държите несериозно.

— Според Вини това е признак на блестящ ум — парирах скромно аз.

Фиш се усмихна толкова сухо, колкото усмивката му да не заприлича на гримаса. Зъбите му бяха така бели, че се запитах дали са истински.

— Всъщност малко перифразирах думите му — каза той.

— Мислех, че Марти Анъхийм се върти около вас — отбелязах.

Фиш поклати глава едва забележимо.

— Марти ми е бизнес съдружник — отвърна. — Вини любезно даде съгласието си да ми бъде телохранител.

— Двамата с Броз не можахте да се разберете — обърнах се към Вини.

— Има си син човекът — сви рамене Вини.

— Не извади голям късмет с него, бедният Джо — казах.

— Той го знае — кимна леко Вини. — Но какво може да направи!

Фиш, изглежда, не бързаше. Седеше на мястото си абсолютно неподвижно, преплел пръсти в скута си, и чакаше да свършим. Бе облечен в сив костюм с жилетка, с едва загатнати тъмни райета. Ризата му бе синя, с бяла яка, вратовръзката — в тон с ризата, на сини геометрични фигури. Докато чакаше да приключим, погледът му се спря на мивката в ъгъла, после на големия зелен шкаф вдясно от прозореца и накрая на снимката на Сюзън с Пърл на бюрото ми.

— Имам проблем — започна той.

Облегнах се удобно в креслото и зачаках. Зад гърба ми септемврийският ветрец, с едва доловим есенен аромат, леко поклащаше завесите на открехнатия прозорец, гледащ към пресечката между „Бойлстън“ и „Бъркли“.

— Мога ли да смятам този разговор за напълно конфиденциален? — попита най-напред той.

— Не — отвърнах.

Лицето на Фиш прие леко изненадан израз и той се пообърна въпросително към Вини.

— Той само се прави на главен герой, господин Фиш — проговори Вини. — Такъв е понякога. Иска да каже, че ще реши това, след като го чуе. Карайте, разправете му.

— В този бизнес съм от дълго време — започна веднага Фиш — и съм се научил на благоразумие. Също така разбрах, че щом имаш сътрудници, трябва да им вярваш.

Говореше бавно, между думите с паузи, които невинаги бяха на мястото си, така че човек не можеше да разбере кога е довършил мисълта си. Чаках.

— Но също така се научих никога да не им вярвам извън границите на тяхната продажност.

— Да не би да сте следвали в Йейл? — попитах го.

Отново същата суха усмивка, от която човек можеше да ожаднее.

— Имам съвсем незадоволително официално образование — отвърна той. — Винаги съм ценял умението човек да се изразява и по време на един дълъг период на затворничество, когато бях значително по-млад, се заех да усъвършенствам езика си.

— Сигурен ли сте, че сте от лошите? — отново го попитах аз.

— Да — кимна едва забележимо Фиш. — От тях съм.

Отново зачаках. Той като че ли се бе замислил за нещо. Някъде зад гърба му, вероятно по Бойлстън стрийт, прозвуча алармата на кола.

— И така, в моята организация аз въведох система от… а-а… баланс и контрол. Никога един-единствен човек да не отговаря за управлението на парите. Понякога двама, понякога повече хора се назначават да следят за притока на пари от даден източник, както и да осчетоводяват постъпващите от него суми. Обикновено тези двама души не се познават, но може и да не е така, обаче в такъв случай има трети или дори четвърти, за чието съществуване първите двама не знаят, както и другите не подозират за съществуването на първите.

— Лабиринт — забелязах.

— Ценя високо точността и контрола — каза Фиш с достойнство.

— И сте хванали някого да краде — опитах се да обобщя аз.

— Още в самото начало ви казах, че имам проблем — отвърна Фиш с кадифения си глас, в който изведнъж прозвучаха метални нотки. — Ако бях хванал някого да краде, нямаше да имам никакъв проблем.

Пуснах това покрай ушите си.

— Доколкото разбрах, неотдавна сте имали разговор с Марти Анъхийм.

— Марти ми беше окачил опашка — кимнах аз. — Проследих опашката по обратен път, стигнах до него и изразих възмущението си.

Облегнат на стената, Вини почти се усмихна.

— Вие сте неустрашим човек — каза Фиш. — Марти е изключително опасна личност.

— Но дали цени точността и контрола? — поклатих глава.

— Марти каза ли защо ви е закачил опашка?

— Не, но ми се стори много заинтригуван от това каква работа върша по поръчка на Джулиъс Вентура — отвърнах. — И от зетя на Джулиъс.

Фиш събра устни и подсвирна тихо през тях.

— А вие каква работа вършите по поръчка на Джулиъс? — попита ме.

Поклатих глава. Фиш кимна тъжно.

— Ако исках да науча — каза той, — щях да ви накарам да ми кажете. Засега обаче няма да го обсъждаме.

— Тогава може би вие ще ми кажете нещо — казах аз. — Марти по ваша поръчка ли ми окачи опашка?

Фиш отново заподсвирква беззвучно през събраните си устни.

— Марти е амбициозен — рече накрая.

— И очарователен — допълних. — Подразбрах, че зетят на Джулиъс е бил куриер на пари между вас и него.

— Вършил е някои работи за мен. Двамата с Джулиъс имаме интерес в някои области, в които си сътрудничим.

— В преходността на човешкия живот например?

Фиш не обърна внимание на забележката. Поседяхме в мълчание още малко.

— Знаете ли защо Марти се интересува от Антъни Мийкър? — попита Фиш.

Името през цялото време му бе на езика. Откъде Джино познава Антъни? От това, че му е вършил някои работи, от това, че е зет на Джулиъс, или от това, че неотдавна се е заинтересувал от него?

— Ако Марти е работел за вас, бих казал, че Антъни се е облажвал. А дали и самият Марти вече не го прави, не знам.

Фиш кимна.

— Може би се облажва — предположих аз.

— Защо тогава това го е накарало да прояви интерес към Мийкър?

— Това обяснява защо вие се интересувате от Марти — казах. — Може би и двамата са се облажвали.

— Много хора се… ъ-ъ… облажват — отвърна Фиш. — Човешко е. Това обаче едва ли може да се нарече отговор на въпросите ми.

— Никак не обичате подобно нещо да се случва, нали? — попитах.

Фиш не отговори. Седеше си неподвижно на стола, сплел пръсти в скута си, и ме гледаше замислено.

— Е — промълви накрая. — Никой от нас не научи много от другия, както би ни се искало.

— Вярно е — кимнах, — но за мен беше удоволствие да ви слушам как говорите.

Фиш пусна имитацията си на усмивка.

— Може би пак ще си поприказваме — каза той.

Изправи се и закрачи към вратата. Вини я отвори, Фиш прекрачи прага и излезе. С безизразно лице Вини ме застреля с пръсти и излезе след него.