Робърт Б. Паркър
Шанс (42)

Четиридесет и първа глава

Джулиъс живееше в триетажна къща с гараж за пет коли и решетки по прозорците. Двамата с него бяхме седнали в огромния хол на високи и твърди столове от махагон, резбовани на ръка, и гледахме през обезопасените прозорци към бунгалото за гости в задния двор — умалено копие на къщата. Отзад не бе затревено. Цялата площ бе покрита със ситни камъчета и тук-там украсена със статуи.

— Как е жена ти? — попитах го аз.

— Не е добре.

— Ще се оправи.

Джулиъс поклати глава:

— Няма да се оправи.

— Познавам един психолог.

— Психарите не са нищо друго, освен тайфа обикновени перверзници — изръмжа той.

— О, да — кимнах аз. — Забравих.

— Да знаеш случайно къде е тоя шибаняк Антъни?

— Не — признах. — Обаче го търся.

— Можеш да го търсиш колкото си искаш, стига само да не си мислиш, че продължавам да ти плащам.

— Интересът ми е личен — успокоих го.

— Давам сто хиляди за него — продължи Джулиъс. — Намираш го, пречукваш го, получаваш стоте бона. Като всички останали.

— Абсолютно честно — отвърнах. — А знаеш ли, че той и Марти са сключили някаква сделка?

— Каква сделка?

— Не знам. Информиран ли си, че дъщеря ти и Марти са били приятели?

Джулиъс втренчи поглед в мен.

— Шърли?

— Аха.

Той поклати глава, без да сваля поглед от мен:

— Не и с Марти Анъхийм.

— Това случайно да ти говори нещо?

— Вярно ли е?

— Знам го от сигурен източник.

— От кого?

Поклатих глава.

— Нещо да ти говори това? — повторих аз.

Раменете на Джулиъс се отпуснаха рязко, но втренченият му поглед не слизаше от мен.

— Искаш ли малко плодове? — попита ме ни в клин, ни в ръкав.

После махна вяло към розово-бялата купа на кафе-масичката. До нея бе сложена голяма цветна снимка на Шърли.

— Не, благодаря.

— Майка й не можеше повече да ражда — продължи той все така без връзка. — Докторите казаха, че нещо й станало на утробата.

Погледът му вече се рееше навън през прозореца. Гласът му боботеше тихо и равно, като че ли съзнанието му бе някъде далеч оттук и думите се лееха от устата без негово участие.

— А аз имах бизнес. Майка й трябваше да се грижи за нея.

Замълча за момент. В огромната къща сигурно имаше още много хора, но не се чуваше никакъв звук. Нищо не помръдваше. Човек можеше да остане с впечатление, че къщата е необитаема от доста време насам.

— Никога не я пускаше навън. Даже и на училище. Една шибана монахиня идваше всеки ден и й преподаваше, а жена ми седеше с нея през цялото време. И когато накрая трябваше да тръгне на училище в горните класове, жена ми всяка сутрин я водеше дотам и следобед я взимаше. Не се научи да кара кола. По дяволите, тя дори не може… не можеше… да кара колело. Ами ако случайно падне и се удари…

Отново мълчание. Усещах аромата на ябълките и прасковите в купата на масата.

— Как се е запознала с Антъни?

— В училище. Идваше на гости, носеше видеокасети и Шърли и майка й седяха с него и гледаха филми.

— Тримата?

— Да. Жена ми следеше да не й показват лоши филми. Да няма секс. Така че те си седяха в стаята, гледаха видео и… много странно нещо, направо да го досмешее човек… жена ми почна да харесва това лайно. Това шибано голишарче… и то сякаш харесваше хитрата лисица. Ооо, учтив, ще знаеш, отнасяше се почтително с нея. И правилно… За к’во, мамка му, би могъл да говори с Шърли? Та тя даже не е излизала от къщи! Да, ама жена ми казваше, че не бил някакво си шибано гаменче… е, не викаше „шибано“ де… като тия, дето работели за мен. И щял да се ожени за Шърли, а аз трябвало да му намеря някоя хубава и отговорна работа. Още тогава й казвах, че е боклук. Ама тя не ме слушаше. Добра е и не ми обърна никакво внимание. Така че го назначих на работа. Събираше парите от извънданъчната ми дейност и носеше на ония, на които трябваше да плащам, за да си гледам бизнеса на спокойствие в някои райони. За такава работа ми трябваше някой, на когото да имам доверие.

— А защо не си плащал на хората от ведомостта както трябва?

— Счетоводство. Карах Антъни да събира… да речем, от букмейкърите в района на Джино. Той взимаше парите и от тях веднага плащаше на Джино на ръка, за да няма никаква следа. Федералните ужасно обичат да проследяват потока на парите. Колкото по-малко дири водят до мен, толкова по-гладко върви бизнесът.

— И толкова по-лесно може да се обира каймакът — вметнах аз.

— Точно затова ми трябваше доверен човек — каза Джулиъс.

— Като Антъни.

— Точно като него — кимна бавно той.

— Да си имал намерение да отмъкваш бизнеса на Тони Маркъс, докато той е в пандиза?

Джулиъс сви рамене.

— Ами помисли малко — рече той. — Тони праща някакъв си тъпак, на име Тароун, да му върши работата, докато е вътре. Спокойно можех да го избутам.

— Видях се с Тароун.

— Разбирам проблема на Тони — продължи Вентура. — Никой не ще да размътва водата, докато го няма, щото като се върне, тя може да се излее на главата му.

— Тони е в безопасност в момента — казах аз.

— От друга страна пък, на никого не му се иска някакъв си захаросан задник да ти върти нещата. Всеки може да им хвърли око и да се опита да те изрита от бизнеса.

— Не е лесно да си криминален бос — подметнах.

Джулиъс не обърна внимание на забележката. Обичаше човекът да приказва за бизнес.

— Такъв беше Броз, докато беше по-млад. Отиваш при него, разговаряте, той ти казва какво може да стане, какво не може — и всичко се оправяше, всеки правеше пари. А сега… все едно разграден двор. Тъй че — да, смятахме да направим нещо такова. Джино сигурно също. За Бързака не знам. Нищо не е казвал. Тия шибаняци и без това не обичат да дрънкат много.

— И още не си се наканил?

— Не, сега само правим оценка.

— Антъни имаше ли нещо общо с тази оценка?

— Стига вече с тоя Антъни. Казах ти, за него давам сто бона. Той вече е никой. Мъртъв е. Само дето още не го знае.

— А мислиш ли, че Шърли и Марти Анъхийм може да имат нещо общо с оценката?

— Няма такъв филм като Шърли и Марти Анъхийм.

— На мен пък ми подшушнаха, че има.

— Който ти е казал, лъже, мамка му! — прогърмя гласът на Джулиъс. — Кажи кой е?

Поклатих глава.

— Ще разбера кой ги разправя тия — закани се Вентура. — И ще го пречукам. Сам. Лично.

Явно оттук нататък просто нямаше смисъл да разговаряме. Изправих се.

— Ще си вървя — казах аз. — Съжалявам за дъщеря ти.

— Ъхъ — кимна той.

— И се надявам жена ти да намери някаква утеха.

Джулиъс кимна отново. Главата му като че ли се бе източила напред и целият изглеждаше някак смачкан в стола.

— Нищо няма да намери — поклати глава той.