Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (8)

5.

— Винаги си толкова нетърпелив, сержант Уоруик — каза патологът, докато оглеждаше тялото по-внимателно.

— Не можеш ли поне да ми кажеш колко точно е плувал трупът във водата? — попита детективът.

Хари тъкмо зачеркваше думата „точно“ и заместваше „плувал“ с „престоял“, когато телефонът иззвъня. Той остави писалката и вдигна.

— Да — каза малко рязко.

— Хари, Харолд Гинзбърг се обажда. Поздравления, тази седмица си на осмо място. — Харолд се обаждаше всеки вторник следобед да докладва на Хари на кое място ще бъде в неделния списък на бестселърите. — Девета поредна седмица сред първите петнайсет.

Преди месец Хари бе стигнал до четвърто място, най-високата позиция, до която беше успял да се добере. И макар да не признаваше дори пред Ема, още се надяваше да влезе в избраната група британски писатели, достигнали до върха от двете страни на Атлантика. Последните две книги от серията за Уилям Уоруик бяха достигнали първо място във Великобритания, но върхът в Щатите още си оставаше непокорен.

— Единственото наистина важно нещо са продажбите — каза Гинзбърг, сякаш беше прочел мислите на Хари. — Пък и съм уверен, че ще се изкачиш още по-нагоре с излизането на изданието с меки корици през март. — Хари не пропусна да забележи, че издателят използва „още по-нагоре“, а не „на върха“. — Как е Ема?

— Приготвя реч за това защо компанията не трябва да строи нов луксозен лайнер точно сега.

— Съмнявам се, че ще се получи бестселър — каза Харолд. — А как се справя Себастиан?

— В инвалидна количка е. Но хирургът ме уверява, че това няма да продължи още дълго и че в началото на следващата седмица ще се изправи на крака.

— Браво. Това означава ли, че ще се прибере у дома?

— Не. Старшата сестра няма да позволи да пътува далеч толкова рано. Може би ще прескочи до Кеймбридж да се срещне с наставника си и да пие чай с леля си.

— Звучи ми по-лошо и от училище. Все пак едва ли ще мине много време преди да успее да се измъкне.

— Или да го изхвърлят. Не съм сигурен кое ще е първото.

— Защо да го изхвърлят?

— Една-две сестри започнаха да проявяват по-голям интерес към Себ с махането на поредната превръзка и се боя, че той изобщо не ги обезкуражава.

— Танцът на седемте воала — каза Харолд и Хари се разсмя. — Още ли се надява да иде в Кеймбридж през септември?

— Доколкото мога да преценя, да. Но се е променил много след катастрофата, така че нищо не би ме изненадало.

— В какъв смисъл се е променил?

— Не мога да кажа конкретно. Просто е съзрял по начин, какъвто не бих могъл и да си представя преди година. И мисля, че открих защо.

— Звучи интригуващо.

— Определено е. Ще ти разкажа по-подробно при следващото ми идване в Ню Йорк.

— Трябва ли да чакам толкова дълго?

— Да, защото е като писането ми. Нямам представа какво ще се случи, когато започвам нова страница.

— Разкажи ми тогава за нашето момиче за милиони.

— Само не и ти! — възкликна Хари.

— Предай на Джесика, че съм окачил в кабинета си картината й на Имението през есента, до една на Рой Лихтенщайн.

— Кой е Рой Лихтенщайн?

— Поредният моден писък в Ню Йорк, но не ми се вярва да се задържи дълго. Според мен Джесика е много по-добра. Кажи й, че ако ми нарисува картина на Ню Йорк през есента, ще я подаря на Лихтенщайн за Коледа.

— Питам се дали е чувала за него.

— Преди да затворя, мога ли да попитам как върви последният роман за Уилям Уоруик?

— Щеше да върви много по-бързо, ако не ме прекъсват непрекъснато.

— Извинявай — рече Харолд. — Не ми казаха, че пишеш.

— В интерес на истината, Уоруик е изправен пред неразрешим проблем. Или по-точно, аз съм изправен пред неразрешим проблем.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не. Точно затова ти си издателят, а аз — писателят.

— За какъв проблем става въпрос? — продължи да упорства Харолд.

— Уоруик е открил тялото на бившата си жена на дъното на едно езеро, но е сигурен, че тя е била убита, преди да я хвърлят във водата.

— И какъв е проблемът?

— Моят или този на Уилям Уоруик?

— Първо на Уоруик.

— Налага му се да чака най-малко двайсет и четири часа преди да получи доклада на патолога.

— А твоят проблем?

— Разполагам с двайсет и четири часа преди да реша какво трябва да пише във въпросния доклад.

— Уоруик знае ли кой я е убил?

— Не е сигурен. В момента има петима заподозрени, всеки с мотив… и алиби.

— Но предполагам, че самият ти знаеш кой го е направил?

— Не, не знам — призна Хари. — Защото ако аз не знам, няма как да знае и читателят.

— Това не е ли малко рисковано?

— Разбира се, че е. Но пък и прави нещата много по-предизвикателни както за мен, така и за читателя.

— С нетърпение очаквам да прочета първата чернова.

— И аз.

— Е, извинявай за прекъсването. Оставям те с тялото на бившата в езерото. Ще ти звънна след седмица да видя дали си разбрал кой го е хвърлил там.

Когато Гинзбърг затвори, Хари остави слушалката и погледна празния лист пред себе си. Опита се да се съсредоточи.

— Какво е мнението ти, Пърси?

— Още е рано за точна преценка. Ще трябва да я откарам в лабораторията и да направя още няколко теста, преди да ти дам основателно заключение.

— Кога да очаквам предварителния ти доклад? — попита Уоруик.

— Винаги си толкова нетърпелив, Уилям…

Хари вдигна очи. Внезапно се беше сетил кой е убиецът.

 

 

Макар да не беше склонна да приеме съвета на Себастиан да привлече Джайлс и Грейс в борда, за да си осигури победа при гласуването, Ема въпреки това смяташе, че е длъжна да държи брат си и сестра си в течение. Гордееше се, че представлява семейството в борда, макар да знаеше много добре, че нито Джайлс, нито Грейс проявяват особен интерес към ставащото зад закритите врати на „Барингтън Шипинг“, стига да получават дивидентите си всяко тримесечие.

Джайлс беше затрупан с работа в Камарата на общините и отговорностите му нараснаха още повече, след като Хю Гейтскел го покани да участва в кабинета в сянка и да поеме европейския портфейл. Това означаваше, че той по-рядко се появяваше в избирателния си район, въпреки че от него се очакваше да пази спечеленото с мъка място и в същото време редовно да посещава страните, които трябваше да гласуват дали Великобритания да бъде включена в ЕИО^[1]. Лейбъристите обаче имаха преднина според социологическите проучвания от последните няколко месеца и изглеждаше все по-вероятно Джайлс да стане министър след следващите избори. Ето защо последното, което му трябваше, бе да го разсейват с „дребни проблеми“.

Хари и Ема останаха доволни, когато Джайлс най-сетне обяви годежа си с Гуинет Хюз, при това не в светската колонка на „Таймс“, а в заведението „Острич“ в избирателния му район.

— Искам да ви видя женени преди следващите избори — заяви избирателният му агент Гриф Хаскинс. — И ако Гуинет успее да забременее до първата седмица от кампанията, още по-добре.

— Колко романтично — въздъхна Джайлс.

— Не ме интересуват никакви романтики — каза Гриф. — Работата ми е на следващите избори да ти осигуря място в Камарата на общините. Защото ако не се получи, със сигурност няма да влезеш в кабинета.

На Джайлс му се искаше да се изсмее, но знаеше, че Гриф е прав.

— Датата определена ли е? — попита Ема, която тъкмо се беше присъединила към тях.

— За сватбата или за изборите?

— За сватбата, идиот такъв.

— Седемнайсети май в гражданското на Челси — каза Джайлс.

— Доста различно от „Сейнт Маргарет“ в Уестминстър, но поне се надявам, че този път двамата с Хари ще получим покани.

— Помолих Хари да ми бъде кум — каза Джайлс. — Но не съм толкова сигурен за теб — добави и се ухили.

 

 

Времето не беше най-подходящото, но единствената възможност на Ема да се види със сестра си беше вечерта преди решаващото заседание на борда. Тя вече поддържаше връзка с директорите, за които смяташе, че ще подкрепят позицията й, както и с един от двамата колебаещи се, но искаше Грейс да знае, че все още не е в състояние да предскаже как точно ще мине гласуването.

Грейс проявяваше още по-малък интерес към делата на компанията от Джайлс и един-два пъти дори бе забравила да осребри чека си с дивидентите. Неотдавна бе станала старши наставник в Нюнам и рядко излизаше извън пределите на Кеймбридж. Ема понякога успяваше да я придума да отиде до Лондон с нея за някое представление на Кралската опера, но времето им стигаше само колкото да вечерят, след което Грейс хващаше влака за Кеймбридж. Както обясни самата тя, не й харесвало да спи в чуждо легло. Толкова разкрепостена в едни неща и така тесногръда в други, както отбелязваше навремето скъпата им майка.

Постановката на „Дон Карлос“ на Лукино Висконти се оказа непреодолимо изкушение и Грейс дори се задържа на вечерята и слушаше внимателно обясненията на Ема за последствията от инвестирането на такава голяма част от капиталовите резерви на компанията в един-единствен проект. Грейс чоплеше мълчаливо зелената си салата, като коментираше само от време на време, но не изказа никакво мнение, докато не беше споменато името на майор Фишър.

— Той също се жени след няколко седмици, както знам от достоверен източник — каза тя, с което изненада сестра си.

— Коя жена би пожелала да се обвърже с такова ужасно създание, за бога?

— Сюзи Ламптън, както изглежда.

— Откъде ми е познато това име?

— Беше в „Ред Мейдс“, когато ти беше първенец, но е с две години по-малка от теб, така че едва ли я помниш.

— Само по име — каза Ема. — Е, значи е твой ред да разказваш.

— Сюзи беше красавица още на шестнайсет и го знаеше. Момчетата спираха и я зяпваха с увиснали ченета, когато минаваше покрай тях. След „Ред Мейдс“ хвана първия влак за Лондон и започна работа във водеща агенция за модели. След като излезе на светлината на прожекторите, ясно даде да се разбере, че си търси богат съпруг.

— В такъв случай Фишър едва ли може да се нарече голяма находка.

— Може би нямаше да е такъв тогава, но сега, след като тя прехвърли трийсетте и кариерата й като модел е минало, един член на борда на „Барингтън Шипинг“, подкрепян от аржентински милионер, може да се окаже последният й шанс.

— Възможно ли е да е толкова отчаяна?

— И още как — отвърна Грейс. — Била е зарязвана на два пъти, веднъж пред олтара. Чух, че вече е изхарчила парите, отсъдени й след успешното дело за неспазеното обещание за брак. Дори заложила годежния пръстен. Името мистър Микобър^[2] едва ли й говори нещо.

— Горката — тихо каза Ема.

— Не е нужно да губиш съня си заради Сюзи — увери я Грейс. — Това момиче има докторска степен по вродено коварство, каквато не може да се получи в нито един университет — добави тя и допи кафето си. — Честно казано, не зная кого съжалявам повече, защото не мога да повярвам, че връзката им ще продължи дълго. — Грейс си погледна часовника. — Трябва да бягам, защото ще изпусна последния влак. — И без да каже нито дума повече, целуна сестра си по бузите, излезе от ресторанта и хвана такси.

Ема се усмихна, докато гледаше как сестра й се качва на задната седалка на черния автомобил. Светското общуване не можеше да се посочи като една от силните страни на Грейс, но на света нямаше друга жена, на която Ема да се възхищава повече. Студентите в Нюнам можеха само да се радват, че имат такава старша наставничка.

Когато поиска сметката, забеляза, че сестра й е оставила на подноса банкнота от един паунд. Грейс беше от хората, които не обичаха да остават длъжници на никого.

 

 

Кумът връчи на младоженеца проста златна халка. Джайлс на свой ред я сложи на средния пръст на лявата ръка на мис Хюз.

— Обявявам ви за съпруг и съпруга — обяви регистраторът. — Можете да целунете булката.

Вълна от аплодисменти заля сър Джайлс и лейди Барингтън.

След това имаше прием в „Кадоган Армс“ на Кингс Роуд. Джайлс изглеждаше твърдо решен разликата с първата му сватба да е очевидна за всички.

Щом влезе, Ема видя Хари да бъбри с агента на Джайлс, на чието лице бе цъфнала широка усмивка.

— Жененият кандидат печели много повече гласове от разведения — обясни Гриф на Хари и пресуши третата си чаша шампанско.

Грейс бъбреше с булката, която доскоро бе една от докторантките й. Гуинет й припомняше как е срещнала Джайлс за първи път на партито, организирано от Грейс по случай рождения й ден.

— Рожденият ми ден беше само повод за въпросното парти — каза Грейс без по-нататъшни обяснения.

Ема отново насочи вниманието си към Хари, до когото тъкмо бе застанал и Дийкинс. Двамата несъмнено споделяха различните си преживявания от това да си кум на Джайлс. Ема не можеше да си спомни дали Алджърнън не беше вече професор в Оксфорд. Определено приличаше на такъв, но същото важеше и когато беше на шестнайсет и дори тогава да нямаше такава рошава брада, костюмът му беше същият.

Ема се усмихна, когато видя, че Джесика е седнала по турски на пода и рисува портрет на Себастиан, който говореше с вуйчо си. Синът й бе пуснат от болницата специално за случая с изричното условие да се върне преди шест вечерта. Джайлс се беше навел и слушаше внимателно племенника си. На Ема не й трябваше да гадае каква е темата.

— Ами ако Ема изгуби при гласуването? — попита Джайлс.

— Тогава ще е малко вероятно „Барингтън“ да обяви печалба в близко бъдеще, така че ще трябва да се простиш с идеята, че на всяко тримесечие ще получаваш дивиденти.

— Няма ли някакви добри новини?

— Има. Ако Рос Бюканан се окаже прав за бизнеса с луксозни лайнери и е проницателен ръководител, компанията може да се надява на светло бъдеще. И ти ще можеш да заемеш мястото си в кабинета, без да е нужно да се безпокоиш, че ще зависиш от министерската си заплата.

— Трябва да кажа, че съм изключително доволен, че проявяваш такъв жив интерес към семейния бизнес, и мога само да се надявам, че това ще продължи и след като започнеш да учиш в Кеймбридж.

— Можеш да си сигурен в това — отвърна Себастиан. — Защото съм загрижен най-вече за бъдещето на компанията. Надявам се все още да има семеен бизнес, когато стана готов да седна на мястото на председателя на борда.

— Наистина ли смяташ, че „Барингтън Шипинг“ може да загази? — попита Джайлс и този път в гласа му се долови безпокойство.

— Изглежда малко вероятно, но не е особено приятно, че майор Фишър се връща в борда, защото съм убеден, че интересите му в компанията ще бъдат диаметрално противоположни на нашите. Ако дон Педро Мартинес наистина се окаже човекът зад него, не съм сигурен, че оцеляването на „Барингтън“ е част от дългосрочния им план.

— Сигурен съм, че Рос Бюканан и Ема ще се окажат повече от достойни противници на Фишър и дори на Мартинес.

— Възможно е. Но не забравяй, че те невинаги пеят в унисон и Фишър задължително ще се възползва от това. И дори да успеят да осуетят опитите му на първо време, ще му е нужно само да изчака няколко години и всичко само ще се окаже в скута му.

— Какво имаш предвид? — попита Джайлс.

— Не е тайна, че Рос Бюканан смята да се пенсионира в недалечно бъдеще. Научих, че неотдавна е купил имение в Пъртшър, разположено в удобна близост до три голф игрища и две реки, което ще му позволи да се отдаде на любимите си занимания. Така че не след дълго компанията ще трябва да си търси нов председател.

— Но ако Бюканан иска да се оттегли, няма ли майка ти да е очевидната наследница на мястото му? В края на краищата тя е член на семейството и ние все още държим двайсет и два процента от акциите.

— Дотогава Мартинес също може да придобие двайсет и два процента, а може би дори повече, защото знаем със сигурност, че продължава да купува акции на „Барингтън“ всеки път, когато те излязат на пазара. И според мен можем да приемем, че когато се стигне до избор на председател, той ще има предвид друг кандидат.