Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (17)

14.

Когато мистър Хардкасъл влезе, всички станаха. На Себастиан му бе нужно известно време да свикне с уважението, което служителите на „Фартингс“ несъмнено изпитваха към председателя. Но когато си лежал месеци наред до някого, виждал си го небръснат, по пижама и как пикае в подлога и си го слушал как хърка, е доста трудно да му се възхищаваш, макар че само дни след запознаването им Себастиан бе започнал да уважава банкера от Хъдърсфийлд.

Мистър Хардкасъл им махна да седнат и зае мястото си начело на масата.

— Добро утро, господа — започна той и погледна колегите си. — Свиках това заседание, защото банката получи необичайна възможност, която, стига да се използва правилно, може да отвори нов поток приходи, които да бъдат от полза за „Фартингс“ за години напред.

Вече беше успял да привлече вниманието на екипа си.

— Неотдавна към банката се обърна основателят и председателят на борда на японската инженерингова компания „Сони Интернешънъл“, която се надява да уреди краткосрочен заем от десет милиона паунда с фиксирана лихва.

Седрик направи пауза, за да огледа четиринайсетимата старши изпълнителни директори около масата. На лицата им се четяха емоции от целия спектър, като се започне с открито отвращение и се стигне до радостна възбуда от открилата се възможност. Седрик обаче беше приготвил много внимателно следващата част от изложението си.

— Войната приключи преди четиринайсет години. Въпреки това някои от вас може би все още смятат, както цветисто се изрази редакторът на „Дейли Мирър“ тази сутрин, че не бива дори да помисляме да работим с онези „мръсни войнолюбиви жълтури“. Един-двама от вас обаче сигурно са забелязали успеха на „Уестминстър“, когато подписаха договор за партньорство с „Дойче Банк“ за построяването на нов завод на „Мерцедес“ в Дортмунд. На нас ни се предлага подобна възможност. Искам да спра за момент и да помоля всеки от вас да си помисли как ли ще изглежда бизнесът след петнайсет години. Не днес и определено не преди петнайсет години. Дали ще продължаваме да показваме същите стари предразсъдъци, или ще продължим напред и ще прегърнем нов ред, който приема, че има ново поколение японци, които не бива да бъдат порицавани заради миналото. Ако някой в тази зала смята, че не може да се справи дори с идеята за бизнес с японците, защото това ще отвори болезнени рани, сега е времето да изрази ясно позицията си, защото без безусловната ви подкрепа това начинание няма надежди за успех. Последният път, когато изрекох тези думи, при това през зъби, беше през четирийсет и седма, когато най-сетне позволих на един ланкастърец да си открие сметка във „Фартингс“.

Леката вълна смях помогна за отпускане на напрежението, макар че Седрик не се съмняваше, че въпреки това ще срещне опозицията на един-двама старши служители и че някои от по-консервативните клиенти може дори да помислят дали да не прехвърлят сметките си в други банки.

— Засега мога само да ви кажа — продължи той, — че председателят на „Сони Интернешънъл“ и двама директори на компанията смятат да посетят Лондон след месец и половина. Те ясно дадоха да се разбере, че не сме единствената банка, към която се обръщат, но в същото време намекнаха, че засега сме предпочитаният им избор.

— Защо им е на „Сони“ изобщо да се свързват с нас, след като има няколко по-големи банки, които са специализирани в тази област? — попита Ейдриън Слоун, шеф на отдела за обмяна на валута.

— Може и да не повярвате, Ейдриън, но миналата година бях интервюиран от „Економист“ и на снимката, която ми бе направена в дома ми в Хъдърсфийлд, на заден план се вижда радиоапарат „Сони“. От подобни прищевки на съдбата се трупат състояния.

— Джон Кенет Галбрейт^[1] — обади се Себастиан.

Намесата му бе посрещната с ръкопляскане от един-двама, които при нормални обстоятелства не биха и помислили да прекъснат председателя. В резултат Себастиан се изчерви — нещо много рядко за него.

— Хубаво е да се знае, че имаме поне един образован човек в залата — каза председателят. — И тъй, да се захващаме за работа. Ако някой иска да обсъди този въпрос насаме с мен, не е нужно да се обажда предварително, просто да дойде в кабинета ми.

Когато Седрик се върна в кабинета си, Себастиан бързо го последва и незабавно се извини за необмисленото си обаждане.

— Не е нужно, Себ. Всъщност ти помогна за разведряването на атмосферата и в същото време се издигна в очите на старшите служители. Да се надяваме, че това ще окуражи някои от тях да застанат на моя страна. Но сега да се захващаме с по-важните въпроси. Имам работа за теб.

— Най-сетне — каза Себастиан, на когото му беше дошло до гуша да придружава важните клиенти нагоре-надолу с асансьора и да затварят вратата в лицето му веднага щом стигнат до кабинета на председателя.

— Колко езика знаеш?

— Пет, ако броим английския. Ивритът ми обаче малко куца.

— Имаш месец и половина да научиш японски сносно.

— Кой ще решава дали е сносно?

— Председателят на борда на „Сони Интернешънъл“.

— Е, значи няма страшно.

— Джесика каза, че когато сте били на почивка в семейната ви вила в Тоскана, за три седмици си проговорил италиански.

— Да говориш един език не е същото като да го знаеш — отвърна Себастиан. — Пък и сестра ми има склонност да преувеличава — добави той, загледан в една скица на Седрик в болничното легло, озаглавена „Портрет на умиращ“.

— Не се сещам за друг кандидат — каза Седрик и му подаде един проспект. — В момента Лондонският университет предлага три курса по японски — за начинаещи, за напреднали и за много напреднали. Значи ще можеш да прекараш по две седмици във всеки.

Седрик бе така добър поне да се усмихне.

Телефонът на бюрото зазвъня. Седрик вдигна, слуша няколко секунди и каза:

— Джейкъб, радвам се, че отговаряш на обаждането ми. Исках да поговоря с теб за боливийския минен проект, защото зная, че си главният финансист…

Себастиан тихо излезе от кабинета.

 

 

— Протоколът е ключът за разбирането на японската психика — каза професор Марш, докато гледаше наредените една над друга редици изпълнени с очакване лица. — Той е точно толкова важен, колкото и овладяването на езика.

Себастиан бързо беше открил, че лекциите за начинаещи, напреднали и много напреднали се провеждат в различни часове от деня, което му позволяваше да присъства на петнайсет часа за една седмица. Това, наред с часовете, които трябваше да посвети на безброй книги и магнетофонни записи, означаваше, че почти не му остава време да се храни и спи.

Професор Марш вече беше свикнал да вижда един и същи младеж да седи на първия ред на лекциите му и яростно да си води бележки.

— Да започнем с поклона — каза професорът. — Важно е да се разбере, че поклонът в японските кръгове разкрива много повече, отколкото ръкостискането за британците. Няма различни видове ръкостискане, освен силно и слабо и в резултат на това ръкуването не разкрива общественото положение на двамата. Японците обаче си имат цял код, свързан с поклоните. Императорът, като стоящ най-високо в йерархията, е единственият, който не се покланя на никого. Ако се срещате с равен, и двамата кимате. — Професорът кимна премерено. — Но ако председателят на борда на компания има среща с изпълнителния директор, председателят кима едва-едва, докато директорът се покланя ето така, от кръста. Ако някой работник се срещне с председателя, трябва да се поклони много ниско, така че погледите им да не се срещат, като председателят може дори да не му отговори, а само да мине покрай него.

 

 

— Значи — каза Себастиан, след като се върна в банката следобед, — ако бях японец, а вие сте председател на борда, трябваше да се поклоня много ниско, за да покажа къде ми е мястото.

— Изобщо не бих се надявал — каза Седрик.

— А вие — продължи Себастиан, без да обръща внимание на коментара му, — щяхте или да кимнете, или просто да минете покрай мен. Така че когато се срещнете за първи път с мистър Морита, тъй като срещата се провежда във вашата страна, трябва да го оставите той да кимне пръв, да отвърнете на поздрава му и след това да размените визитни картички. Ако искате наистина да го впечатлите, визитката ви трябва да е на английски от едната страна и на японски от другата. Когато мистър Морита представи изпълнителния си директор, той ще се поклони ниско, а вие трябва само да кимнете отново. А когато представи третия човек от групата си, той ще се поклони още по-ниско, а вие пак само ще кимнете.

— Значи просто ще продължавам да си кимам. Има ли човек, на когото трябва да се кланям?

— Само на императора, но не мисля, че точно сега той търси краткосрочен заем. Мистър Морита ще види, че го поставяте над колегите му, и, което е също толкова важно, колегите му ще оценят уважението, което показвате към началника им.

— Смятам, че цялата тази философия трябва незабавно да се въведе във „Фартингс“ — каза Седрик.

— Освен това има сложен етикет, когато се храните заедно — продължи Себастиан. — В ресторант мистър Морита трябва да поръча пръв и да бъде обслужен пръв, но не може да започне да се храни преди вас. Колегите му пък не могат да започнат преди него, но трябва да са свършили малко преди той да е приключил.

— Представи си само официална вечеря за шестнайсет души, на която си най-младшият…

— Сдобиваш се с лошо храносмилане — каза Себастиан. — В края на храненето мистър Морита няма да напусне масата, преди да сте станали и да сте го поканили да се присъедини към вас.

— Ами жените?

— Те са направо минно поле — отвърна Себастиан. — Японците не могат да разберат защо англичанинът става, когато в стаята влезе жена, защо позволява жените да бъдат обслужвани първи и защо не вдигат ножа и вилицата си, докато не го направят съпругите им.

— Нима намекваш, че ще е по-добре да оставя Берил в Хъдърсфийлд?

— Би било разумно предвид обстоятелствата.

— Ами ако и ти присъстваше на вечерята с нас, Себ?

— Щях да поръчам последен, да бъда обслужен последен, да започна да се храня последен и последен да стана от масата.

— Ясно — каза Седрик. — Между другото, кога научи всичко това?

— Днес сутринта — отвърна Себастиан.

 

 

Себастиан щеше да зареже курса за начинаещи в края на първата седмица, ако не бе започнал да се разсейва. Опитваше се да се съсредоточи върху онова, което обясняваше професор Марш, но твърде често се улавяше, че все хвърля погледи към нея. Макар да беше много по-възрастна от него, на трийсет или дори трийсет и пет, тя бе много привлекателна, а момчетата от банката го уверяваха, че жените, работещи в Сити, често предпочитат по-млади мъже.

Себастиан се обърна и я погледна пак, но тя се бе съсредоточила върху всяка дума на професора. Или просто си играеше на непристъпна? Имаше само един начин да разбере.

Когато лекцията най-сетне приключи, той излезе от аудиторията след нея и реши, че е също толкова привлекателна и отзад. Тясна пола с цепка разкриваше стройни крака, които той с радост последва до студентския бар. Увереността му се засили, когато тя тръгна направо към бара и барманът незабавно посегна към бутилка бяло вино. Себастиан седна на стола до нея.

— Нека позная: чаша шардоне за дамата, а за мен бира.

Тя се усмихна.

— Идват — веднага каза барманът.

— Аз съм Себ.

— А аз Ейми — отвърна тя.

Американският й акцент го изненада. Дали не му предстоеше да види дали американските момичета наистина са толкова лесни, колкото твърдяха момчетата от банката?

— Какво правите, когато не учите японски? — попита Себ, докато барманът поставяше питиетата пред тях с думите:

— Четири шилинга.

Себастиан му подаде две полукрони^[2] и каза:

— Задръжте рестото.

— Тъкмо напуснах работата си на стюардеса — каза тя.

„Още по-добре и още по-добре“, помисли си Себастиан.

— Какво ви накара да напуснете?

— Авиолиниите търсят млади момичета.

— Но вие не може да сте на повече от двайсет и пет.

— Де да беше така — отвърна тя и отпи глътка вино. — А вие с какво се занимавате?

— Търговски банкер съм.

— Звучи вълнуващо.

— Определено — рече Себастиан. — Днес сутринта приключих сделка с Джейкъб Ротшилд за купуването на една калаена мина в Боливия.

— Еха! В сравнение с това моята работа изглежда скучна. И защо учите японски?

— Директорът на отдела ни за Далечния изток бе повишен и аз съм един от кандидатите за мястото му.

— Не сте ли малко млад за такъв отговорен пост?

— Банковото дело е за младите — каза Себастиан, докато тя допиваше виното си. — Да ви почерпя още едно?

— Не, благодаря. Имам да уча, така че трябва да се прибирам, ако не искам професорът да ме изхвърли утре.

— Какво ще кажете да дойда с вас и да учим заедно?

— Звучи изкушаващо — каза тя, — но навън вали, така че ще трябва да хвана такси.

— Оставете това на мен — каза той, усмихна й се и почти изтича навън в проливния дъжд.

Отне му известно време да намери такси и когато най-сетне спря едно, можеше само да се надява, че тя не живее прекалено далеч, защото му бяха останали само дребни. Забеляза я да стои зад стъклената врата и й махна.

— Накъде, началник?

— Не съм сигурен. Не зная къде живее дамата — каза Себастиан и намигна на шофьора.

Обърна се, видя, че Ейми тича към таксито, и бързо отвори задната врата. Вече беше съвсем подгизнал. Тя седна и Себастиан тъкмо се канеше да се настани до нея, когато чу зад себе си глас.

— Благодаря, Клифтън. Много мило, че намерихте такси за жена ми в това ужасно време. До утре — добави професорът, докато се качваше и затваряше вратата.