Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (18)

15.

— Добро утро, мистър Морита. За мен е удоволствие да се запознаем — каза Седрик и кимна елегантно.

— За мен също е удоволствие, мистър Хардкасъл — отговори той и отвърна на поздрава. — Мога ли да ви представя изпълнителния ми директор мистър Уеяма? — Пристъпи напред и се поклони с уважение.

Седрик кимна отново.

— И личния си секретар мистър Оно. — Секретарят се поклони още по-ниско, а Седрик отново само кимна отсечено.

— Заповядайте, седнете, мистър Морита — каза Седрик и изчака госта си да седне, преди да заеме мястото си зад бюрото. — Надявам се, че полетът ви е минал приятно?

— Да, благодаря. Успях да дремна няколко часа между Хонконг и Лондон и бе много любезно от ваша страна да пратите кола и личния ви асистент на летището.

— За мен е удоволствие. Как е хотелът ви?

— Чудесен е, благодаря. И е удобно близо до Сити.

— Радвам се да го чуя. Е, ще се заемаме ли за работа?

— Не, не, не! — възкликна Себастиан. — Никой японски джентълмен няма и да помисли да говори за работа, преди да му е предложен чай. В Токио чайната церемония ще се изпълни от гейша и може да продължи половин час или повече, в зависимост от положението ви. Разбира се, той може да отклони предложението, но въпреки това ще очаква да го направите.

— Забравих — каза Седрик. — Глупава грешка, която не бива да допускам. Слава богу, че ще си тук да ме избавиш.

— Няма да мога да го направя — каза Себастиан. — Ще съм в дъното на стаята с мистър Оно. Двамата ще записваме разговора ви и няма дори да помислим да прекъсваме господарите си.

— И кога имам право да заговоря с него за работа?

— Едва след като мистър Морита отпие първата глътка от втората си чаша чай.

— А по време на празните приказки трябва ли да споменавам жена си и семейството си?

— Не, освен ако той пръв не повдигне темата. Той е женен за Йошико от единайсет години и тя понякога го съпровожда в пътуванията зад граница.

— Имат ли деца?

— Три. Двама сина, Хидео на шест и Масао на четири, както и дъщеря Наоко, която е само на две.

— Позволено ли ми е да му кажа, че синът ми е адвокат и неотдавна стана кралски съветник?

— Само ако той пръв заговори за децата си, което е много малко вероятно.

— Разбирам — каза Седрик. — Или поне ми се струва, че разбирам. Мислиш ли, че шефовете на другите банки ще си хвърлят толкова труд?

— По-добре е да го направят, ако искат договора така силно, колкото вие.

— Много съм ти благодарен, Себ. Как върви японският?

— Вървеше добре, докато не се показах като пълен глупак и се опитах да сваля жената на професора.

Седрик не престана да се смее, докато Себастиан му разказваше историята от предишната вечер.

— Мокър, казваш?

— До кости. Не знам какво ми има по женската част, защото май не съм така привлекателен като другите момчета в банката.

— Ще ти кажа за другите момчета — отвърна Седрик. — Вкарат ли две пинти, започват да вярват, че могат да дадат уроци и на Джеймс Бонд. Бъди сигурен, че при повечето всичко е само приказки.

— А вие имахте ли същия проблем на моята възраст?

— Определено не — отвърна Седрик. — Но пък се запознах с Берил, когато бях на шест, и оттогава не съм поглеждал друга жена.

— На шест? — повтори Себастиан. — Вие сте по-зле и от майка ми. Тя хлътнала по баща ми на десет и след това горкият нямал никакъв шанс.

— Аз също — призна Седрик. — Разбираш ли, Берил следеше за млякото в началното училище на Хъдърсфийлд и ако исках допълнително… Много обичаше да командва. И продължава всъщност. Но не съм пожелавал никоя друга.

— И никога не сте поглеждали друга жена?

— Поглеждал съм, разбира се, но само дотам. Попаднеш ли на злато, защо ти е да търсиш месинг?

Себастиан се усмихна.

— И как ще разбера, че съм попаднал на злато?

— Ще разбереш, момчето ми. Повярвай, ще разбереш.

 

 

През последните две седмици преди кацането на самолета на мистър Морита в Лондон Себастиан не пропусна нито една лекция на професор Марш, като само си позволяваше да хвърли от време на време поглед към жена му. Вечер се връщаше в дома на вуйчо си Джайлс на Смит Скуеър и след лека вечеря, на която зарязваше ножа и вилицата и хващаше клечките, се оттегляше в стаята си, четеше, слушаше записите и редовно се кланяше пред огледалото в цял ръст.

Нощта преди вдигането на завесата се чувстваше готов. Е, поне наполовина.

Джайлс започна да свиква, че Себастиан се кланя всяка сутрин, когато се появява на закуска.

— А ти трябва да ми отвърнеш с кимане, иначе не мога да седна — каза Себастиан.

— Това започва да ми харесва — отвърна Джайлс. В същото време се появи и Гуинет. — Добро утро, скъпа — каза той и двамата станаха да я посрещнат.

— Пред вратата е паркиран елегантен „Даймлер“ — каза Гуинет, докато сядаше срещу Джайлс.

— Да, ще ме откара до летището да взема мистър Морита.

— О, вярно, че днес е големият ден.

— Определено — каза Себастиан, изпи портокаловия си сок, скочи, изтича в коридора и се огледа за пореден път в огледалото.

— Ризата ми харесва — каза Гуинет, докато мажеше препечена филийка с масло, — но връзката е малко… старомодна. Мисля, че синята копринена, която носеше на сватбата ни, ще е по-подходяща.

— Права си — каза Себастиан и моментално се втурна горе и изчезна в спалнята си.

— Успех — каза Джайлс, когато младежът се втурна обратно по стълбите.

— Благодаря — извика Себастиан през рамо и изскочи навън.

Шофьорът на мистър Хардкасъл стоеше до задната врата на лимузината.

— Мисля, че ще седна отпред до теб, Том, тъй като там ще седя и на обратния път.

— Както искаш — отвърна Том и се намести зад волана.

— Кажи ми — каза Себастиан, докато колата завиваше надясно от Смит Скуеър по Крайбрежната улица, — когато беше млад…

— По-полека, момче. Аз съм само на трийсет и четири.

— Извинявай, ще пробвам отново. Когато беше ерген, колко жени си… нали се сещаш, преди да се ожениш?

— Колко съм чукал ли? — попита Том.

Себастиан се изчерви ужасно.

— Да.

— Проблем с мацетата ли имаме?

— Общо взето, да.

— Ами, нямам намерение да отговарям на въпроса ти, момко, поради факта че отговорът определено ще ме инкриминира. — Себастиан се разсмя. — Но не толкова, колкото би ми се искало, и не толкова, колкото се хвалех на приятелите си.

Себастиан отново се разсмя.

— А какво представлява семейният живот?

— Нагоре-надолу като Тауър Бридж. Защо са тези въпроси, Себ? — попита Том, докато пресичаха Ърл Корт. — Намерил си нещо засукано, а?

— Де да беше така. Не, просто съм пълна трагедия, когато стане въпрос за жени. Срещна ли момиче, което ми харесва, задължително оплесквам нещата.

— Което не е много приятно предвид всичко останало около теб, нали?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, не изглеждаш зле, макар че носът ти е малко като сплескан, добре образован си, говориш изискано, от добро семейство си, така че какво повече искаш?

— Да, ама нямам пукнато пени.

— Възможно е. Но пък имаш потенциал, а момичетата обичат потенциала. Винаги си мислят, че могат да го овладеят, да го използват в своя изгода. Така че повярвай, няма да имаш никакви проблеми по тази част. Тръгнеш ли веднъж, никога няма да погледнеш назад.

— Сбъркал си професията, Том, трябвало е да станеш философ.

— Не съм от твоя сой, момко. Аз нямам запазено място в Кеймбридж. Но да знаеш, да имах и най-малката възможност, бих си сменил мястото с твоето.

Подобна мисъл нито за миг не бе минавала през ума на Себастиан.

— Не се оплаквам, да не си помислиш нещо. Имам добра работа, мистър Хардкасъл е чудесен, Линда си я бива. Но ако имах твоя старт в живота, никога нямаше да стана шофьор, това е сигурно.

— А какъв би станал?

— На тази възраст вече щях да имам цяло ято коли и щяха да ме наричат сър.

Себастиан внезапно се почувства виновен. Приемаше толкова неща за даденост, без изобщо да се замисля какво става в живота на другите хора и за колко ли привилегирован го мислят. Остана смълчан през останалия път: осъзнаваше болезнено ясно, че раждането е първият лотариен билет на живота.

Докато излизаха от главното шосе, Том наруши тишината.

— Вярно ли е, че отиваме да вземем трима жълтури?

— Дръж се прилично, Том. Отиваме да вземем трима японски господа.

— Не ме разбирай погрешно, нямам нищо против жълтите копелета. Тръгнали са на война, защото са им казали да тръгнат, нали така. Близко е до ума.

— Освен това си и историк — каза Себастиан, докато колата спираше пред терминала. — Като ме видиш отново, Том, гледай задната врата да е отворена и двигателят да работи, защото тези господа са много важни за мистър Хардкасъл.

— Всичко ще е като по книга — обеща Том. — Дори упражнявах поклона си, нали така?

— В твоя случай трябва да е много нисък — ухили се Себастиан.

 

 

Макар на таблото на пристигащите да пишеше, че полетът ще пристигне навреме, Себастиан беше подранил с цял час. Купи си хладко кафе от малко препълнено кафене, взе броя на „Дейли Мейл“ и прочете, че двете маймуни, които американците бяха изстреляли в космоса, току-що са се върнали живи и здрави на земята. Посети на два пъти тоалетната, на три пъти оправи вратовръзката си пред огледалото — Гуинет бе права в избора си — и обиколи чакалнята безброй пъти, като репетираше на японски поздрава „Добро утро, мистър Морита, добре дошли в Англия“, последван от нисък поклон.

— Полет десет двайсет и седем на Японските авиолинии от Токио кацна току-що — обяви глас по високоговорителя.

Себастиан моментално си избра място до портала за пристигащи, откъдето имаше добър изглед към излизащите от митницата пътници. Не беше очаквал обаче, че с полет 1027 ще пътуват толкова много японски бизнесмени, а нямаше представа как изглеждат мистър Морита и колегите му.

Всеки път, когато се появяваше група от трима души, той веднага пристъпваше напред, покланяше се ниско и се представяше. Успя да уцели правилните хора на четвъртия път, но вече бе така смутен, че произнесе малката си реч на английски.

— Добро утро, мистър Морита, добре дошли в Англия — каза той и се поклони ниско. — Аз съм личният асистент на мистър Хардкасъл и ви чакам с кола, за да ви откарам в „Савой“.

— Благодаря — каза мистър Морита, с което незабавно разкри, че неговият английски е много по-добър от японския на Себастиан. — Много мило от страна на мистър Хардкасъл, че си е направил целия този труд.

Тъй като Морита не се опита да представи двамата си колеги, Себастиан незабавно ги поведе навън от терминала. С облекчение откри, че Том стои мирно до отворената задна врата на колата.

— Добро утро, сър — каза Том и се поклони ниско, но мистър Морита и колегите му се качиха, без да му обърнат внимание.

Себастиан скочи на предната седалка и колата се включи в мудния трафик към Лондон. Себ мълча през целия път до „Савой“, докато мистър Морита тихо бъбреше с колегите си на родния им език. След четирийсет минути лимузината спря пред хотела. Трима носачи тутакси се завтекоха към багажника, за да разтоварят багажа.

Когато мистър Морита слезе, Себастиан се поклони ниско и каза на английски:

— Ще се върна в единайсет и трийсет, сър, за да бъдете навреме за срещата с мистър Хардкасъл в дванайсет.

Мистър Морита му кимна. В същия момент се появи управителят на хотела, поклони се ниско и каза:

— Добре дошли отново в „Савой“, Морита сан.

Себастиан се върна при колата чак когато мистър Морита изчезна през въртящата се врата.

— Трябва да се върнем в офиса колкото се може по-скоро.

Том не помръдна от мястото си.

— Инструкциите ми са да остана тук, в случай че на мистър Морита му притрябва кола.

— Изобщо не ми пука какви са инструкциите ти — отвърна Себастиан. — Връщаме се в офиса веднага, така че настъпи педала.

— На твоя отговорност — каза Том и се понесоха по насрещното платно на улицата към Странд.

След двайсет и две минути спряха пред „Фартингс“.

— Обърни колата и не гаси двигателя — каза Себастиан. — Връщам се колкото се може по-скоро.

Изскочи навън и влезе в сградата, качи се на най-близкия асансьор и щом стигна петия етаж, се втурна по коридора и влезе в кабинета на председателя, без да почука. Ейдриън Слоун се обърна и не направи опит да скрие неодобрението си, че срещата му с председателя е била прекъсната така грубо.

— Струва ми се, че дадох инструкции да останеш при „Савой“ — каза Седрик.

— Изникна нещо, сър, и имам само няколко минути да ви запозная.

На Слоун му стана още по-неприятно, когато Хардкасъл го помоли да ги остави сами и да се върне след няколко минути.

— Е, какъв е проблемът? — обърна се той към Себастиан, след като вратата се затвори.

— Мистър Морита има среща с „Уестминстър Банк“ в три следобед и с „Барклис“ утре в десет сутринта. Той и съветниците му са загрижени, че „Фартингс“ досега не са отпускали много фирмени заеми, и ще трябва да ги убедите, че сте способен да се справите с такава голяма сделка. Между другото, знаят всичко за вас, включително и факта, че сте напуснали училище на петнайсет.

— Значи знае английски — каза Седрик. — Но как попадна на останалата информация? Не ми се вярва, че сами са ти я казали.

— Не го направиха. Но пък и нямат представа, че знам японски.

— Да оставим нещата така — каза Седрик. — Може да се окаже полезно по-късно. А сега се връщай при хотела, и по-живо.

— Още нещо — каза Себастиан, докато вървеше към вратата. — Мистър Морита не за първи път отсяда в „Савой“. Всъщност управителят на хотела го посрещна така, сякаш им е редовен гост. Между другото, искали да намерят три билета за „Моята прекрасна лейди“, но им казали, че всичко било продадено.

Председателят вдигна телефона.

— Разберете в кой театър поставят „Моята прекрасна лейди“ и ме свържете с касата им.

Себастиан изхвърча от кабинета и се затича по коридора, като стискаше палци асансьорът да е на петия етаж. Не беше и сякаш мина цяла вечност, докато дойде. А когато най-сетне се появи, спираше на всеки етаж по пътя надолу. Себастиан изтича навън, скочи в колата и си погледна часовника.

— Имаме двайсет и шест минути да стигнем до „Савой“.

Не можеше да си спомни по-муден трафик. Всеки светофар сякаш ги издебваше и светваше червено, щом го наближаваха. И защо пешеходните пътеки бяха толкова пълни с пешеходци в час като този?

Том зави на Савой Плейс в 11:27 и се озова пред цяло ято лимузини, чиито пътници слизаха пред хотела. Себастиан не можеше да си позволи да чака, така че изскочи навън и се затича по улицата към хотела, а в главата му отекваха думите на професор Марш: „Японците никога не закъсняват за среща и приемат като обида всяко закъснение“.

„Защо не използвах телефона в хотела?“, питаше се, докато тичаше към входа. Вече беше твърде късно да се тревожи за това. Изтича покрай портиера и мина през въртящата се врата, засилвайки някаква дама навън с много по-висока скорост, отколкото бе възнамерявала.

Погледна часовника във фоайето — 11:29. Бързо отиде при асансьорите, провери вратовръзката си в огледалото и пое дълбоко дъх. Часовникът удари два пъти, вратата на асансьора се отвори и мистър Морита и колегите му излязоха от кабината.

Мистър Морита дари Себ с усмивка — но пък очевидно смяташе, че младежът е стоял тук през последния час.