Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (51)

48.

Дон Педро стана малко след два, но не защото не можеше да заспи.

Облече се, взе един сак и слезе в кабинета си. Отвори сейфа, извади останалите 23 645 паунда и ги сложи в сака. Банката вече притежаваше къщата и всичко в нея, включително обзавеждането. Ако таяха надежди, че той ще плати остатъка от овърдрафта си, мистър Ледбъри можеше да отиде в Буенос Айрес, където щеше да получи кратък и недвусмислен отговор.

Изслуша ранните новини по радиото, но не чу името „Бъкингам“. Беше сигурен, че ще успее да се измъкне от страната много преди да разберат, че е изчезнал. Погледна през прозореца и изруга, когато видя, че отново вали проливен дъжд. Може би щеше да мине време преди да намери такси.

Угаси лампите, излезе и за последен път затвори вратата на Итън Скуеър 44. Огледа улицата без особена надежда и остана приятно изненадан, когато видя едно такси с надпис „Свободно“ да се движи към него. Дон Педро вдигна ръка, изтича в дъжда и скочи на задната седалка. Докато затваряше вратата, чу изщракване.

— До летището — каза дон Педро и се облегна назад.

— Не мисля — отвърна шофьорът.

Друг мъж, само на две каюти от Хари, също беше съвсем буден, но пък и не се опитваше да заспи. Предстоеше му работа.

Стана от леглото си в 2:59, напълно отпочинал и буден, отиде до големия сандък в средата на каютата и вдигна капака му. Поколеба се само за миг, после завъртя ключа според инструкциите и задейства процес, от който нямаше връщане. След като се увери, че големият черен секундарник се движи — 29:59, 29:58 — натисна един бутон на часовника си и затвори капака. Взе малкия сак, който съдържаше всичко необходимо, изключи осветлението, отвори бавно вратата на каютата и надзърна в слабо осветения коридор. Изчака малко очите му да се приспособят към сумрака и след като се увери, че няма жива душа, излезе в коридора и бързо затвори вратата.

Стъпи предпазливо на дебелия тъмносин килим и тръгна безшумно по коридора, като се ослушваше и за най-малкия непознат звук. Не чу нищо, освен едва доловимия ритъм на двигателите, задвижващи неуморно кораба в спокойните води. Спря, когато стигна до горния край на широкото стълбище. Светлината тук беше малко по-силна, но отново нямаше никого. Мъжът знаеше, че първокласният салон е една палуба надолу и че в другия му край има дискретна табела „Господа“.

Никой не се размина с него, докато слизаше по стълбите, но когато влезе в салона, незабавно видя едър мъж, отпуснат в удобно кресло и изпънал крака, сякаш се възползваше максимално от безплатния алкохол, предлаган на пътниците от първа класа през първата нощ на първото плаване.

Промъкна се покрай задрямалия пътник, който хъркаше доволно, без да помръдне, и продължи към табелата в края на помещението. Щом влезе в тоалетната (вече започваше дори да мисли като тях), лампите светнаха, което го изненада. Той се поколеба за момент, после си спомни, че това е просто поредната от многото иновации на кораба, за които бе чел в лъскавата брошура. Отиде до умивалниците, остави сака на мраморната плоскост, отвори го и започна да вади различните лосиони и принадлежности, които щяха да премахнат фалшивата му самоличност — бутилка тоалетно масло, бръснач, ножици, гребен и кутийка крем за лице „Понд“, които щяха да допринесат за спускането на завесата на представлението му през тази първа нощ.

Погледна си часовника. Разполагаше с двайсет и седем минути и три секунди преди вдигането на друга завеса, когато той щеше да е просто част от изпадналата в паника тълпа. Отвори бутилката масло и го нанесе на лицето, врата и челото си. След няколко секунди усети паренето, за което го бе предупредил гримьорът. Бавно свали сивото оплешивяващо теме, хвърли го в умивалника и се погледна в огледалото, за да се наслади на гъстата си червена вълниста коса. След това махна зачервените бузи, сякаш махаше лапа от заздравяла рана, и накрая с помощта на ножиците разряза двойната брадичка, с която така се гордееше гримьорът.

Напълни умивалника с топла вода и изтърка лицето си, премахвайки всякакви остатъци от лепило и оцветители. Докато се бършеше, усети, че кожата му е раздразнена на няколко места, така че си сложи от крема за лице, за да завърши преобразяването си.

Лайъм Дохърти се погледна в огледалото и видя, че се е подмладил с петдесет години за по-малко от двайсет минути — мечтата на всяка жена. Взе гребена, оправи червения си перчем, прибра остатъците от лика на лорд Гленартър в сака и се зае да се освободи от одеждите, подобаващи на един благородник.

Започна с разкопчаването на твърдата бяла яка „Ван Хойзен“, която остави тънка червена линия на врата му, свали вратовръзката от Итън и ги напъха в сака. Смени бялата копринена риза със сива памучна и тънка вратовръзка от онези, които носеха всички момчета от Фолс Роус. Махна жълтите тиранти и остави торбестите сиви панталони да се свлекат на купчина на пода заедно с корема му (възглавничка), после се наведе и развърза връзките на черните кожени обувки, свали ги и ги прибра в сака. Извади тесни панталони тип кюнци и се усмихна неволно, докато ги обуваше — без тиранти, само с тънък кожен колан, който бе купил на Карнаби стрийт, докато беше по една друга работа в Лондон. Накрая обу кафяви велурени мокасини, които никога не биха стъпили на килима в първа класа. Погледна се в огледалото и видя себе си.

Погледна си часовника. След единайсет минути и четирийсет и една секунди трябваше да се намира в убежището на новата си каюта. Нямаше време за губене, защото ако бомбата избухнеше, докато е в първа класа, щеше да има само един заподозрян.

Напъха всички лосиони и мазила обратно в сака, дръпна ципа и забърза към вратата. Отвори я и надникна предпазливо в салона. Не видя никого. Дори пияният беше изчезнал. Мина бързо покрай празното кресло — само дълбока вдлъбнатина показваше, че допреди малко някой е седял в него.

Забърза през салона към голямото стълбище — пътник от втора класа в първокласна обстановка. Не спря, докато не стигна площадката на третата палуба, където се намираше демаркационната зона. Когато прескочи червената верига, разделяща двете класи, най-сетне си позволи да се отпусне — още не беше в безопасност, но със сигурност бе извън бойното поле. Стъпи на зеления килим и се спусна по едно по-тясно стълбище още четири площадки, докато стигна нужната му палуба.

Затърси каюта 706. Току-що бе минал 726 и 724, когато забеляза окъснял гуляйджия, който безуспешно се мъчеше да напъха ключа в ключалката. Дали изобщо беше уцелил каютата си? Дохърти се извърна, докато минаваше покрай него, макар да не смяташе, че мъжът ще може да разпознае него или когото и да било, когато настъпи хаосът.

Стигна каюта 706, отключи и влезе. Погледна си часовника — седем минути и четирийсет и три секунди преди всички да се събудят, колкото и дълбоко да спяха. Отиде при койката си и вдигна възглавницата. Под нея намери неизползван паспорт и нов билет, които го превръщаха от лорд Гленартър в Дейв Роско от Нейпиър Драйв 47, Уотфорд. Професия — художник и декоратор.

Строполи се на койката и погледна часовника — шест минути и деветнайсет секунди, осемнайсет, седемнайсет — предостатъчно време. Трима от другарите му също бяха будни и в очакване, но нямаше да разменят нито дума помежду си, докато не се срещнеха отново във „Волунтиър“ на Фолс Роудс на няколко пинти „Гинес“. Никога нямаше да говорят пред други за тази нощ, защото отсъствието им от обичайните им свърталища в Белфаст щеше да бъде забелязано и да ги направи заподозрени за месеци, а може би и за години. Чу силно блъскане по врата в коридора и реши, че гуляйджията най-сетне се е предал.

Шест минути и двайсет и една секунди…

Все същото безпокойство всеки път, когато ти се налага да чакаш. Не си ли оставил някакви следи, които могат да доведат право до теб? Не си ли допуснал грешки, които да провалят операцията и да те превърнат в посмешище у дома? Нямаше да се отпусне, докато не се озове в спасителната лодка или на друг кораб, плаващ към друго пристанище.

Пет минути и четиринайсет секунди…

Знаеше, че сънародниците му, бойци за същата кауза, са нервни като него. Чакането винаги беше най-лошата част, когато нещата са извън контрола ти и вече не можеш да направиш нищо.

Четири минути и единайсет секунди…

По-лошо от футболен мач, когато водиш с едно на нула, но знаеш, че противникът е по-силен и като нищо може да изравни и дори да поведе. Спомни си инструкциите на районния командващ — когато се вдигне тревога, гледайте да сте сред първите на палубата и в спасителните лодки, защото утре по това време ще издирват всички на възраст под трийсет и пет и с ирландски акцент, така че си дръжте устите затворени, момчета.

Три минути и четирийсет секунди… и трийсет и девет…

Впери поглед във вратата на каютата и си представи най-лошото, което би могло да се случи. Бомбата не избухва, вратата отлита разбита и десетина яки ченгета нахлуват вътре, размахвайки палки във всички посоки, без да им пука колко пъти го удрят. Но единственото, което чуваше, бе ритмичното буботене на двигателя, докато „Бъкингам“ продължаваше сънливото си плаване през Атлантика към Ню Йорк. Град, до който никога нямаше да стигне.

Две минути и трийсет и четири секунди… трийсет и три…

Започна да си представя какво ли ще бъде, когато се върне на Фолс Роуд. Хлапета по къси панталони ще го гледат със страхопочитание, когато минава покрай тях по улицата, и единствената им мечта ще е да станат като него, когато пораснат. Героят, взривил „Бъкингам“ само няколко седмици след като е бил кръстен от кралицата майка. Без да се споменава за погубените невинни — няма невинни, когато вярваш в кауза. Всъщност никога не се беше срещал с никой от пътниците от каютите на горните палуби. Щеше да прочете всичко за тях в утрешните вестници и ако си бе свършил работата добре, никой нямаше да спомене името му.

Минута и двайсет и две секунди… двайсет и една…

Какво би могло да се оплеска? Може би устройството, сглобено в спалнята на горния етаж на имението Дънганън, щеше да откаже в последния момент? Дали му предстоеше да чуе мълчанието на провала?

Шейсет секунди…

Започна да брои шепнешком.

— Петдесет и девет, петдесет и осем, петдесет и седем, петдесет и шест…

Дали пияният в креслото в салона го беше причаквал? Дали в момента не идваха към каютата му?

— Четирийсет и девет, четирийсет и осем, четирийсет и седем, четирийсет и шест…

Дали лилиите не бяха преместени, изхвърлени или махнати? Дали мисис Клифтън не беше алергична към цветен прашец?

— Трийсет и девет, трийсет и осем, трийсет и седем, трийсет и шест…

Дали не бяха отключили каютата на лорд Гленартър и не бяха намерили отворения сандък?

— Двайсет и девет, двайсет и осем, двайсет и седем, двайсет и шест…

Дали вече не претърсваха кораба за мъжа, измъкнал се от клозета в салона на първа класа?

— Деветнайсет, осемнайсет, седемнайсет, шестнайсет…

Дали… Вкопчи се в ръба на койката, затвори очи и продължи да брои на глас.

— Девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно…

Спря и отвори очи. Нищо. Само зловещата тишина, която винаги следва провала. Наведе глава и се замоли на Бог, в който не вярваше, и в следващия момент последва такава мощна експлозия, че той отлетя към стената на каютата като подхванато от бурята листо. Изправи се с мъка и се усмихна, когато чу писъците. Можеше само да се пита колко ли са оцелелите на горната палуба.