Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (23)

20.

Когато самолетът кацна на летището в Брюксел, Джайлс с изненада откри, че британският посланик сър Джон Никълс го чака при стълбата до един „Ролс-Ройс“.

— Прочетох речта ви, сър Джайлс — каза посланикът, докато излизаха от летището още преди някой от другите пътници да е стигнал до паспортната проверка. — И макар че от дипломатите не се очаква да изказват мнение, длъжен съм да кажа, че тя е свеж полъх. Макар че не съм сигурен как ще я приеме партията ви.

— Надявам се единайсет от съпартийците ми да я приемат по същия начин като вас.

— А, ето за кого значи била предназначена — каза сър Джон. — Колко съм недосетлив!

 

 

Втората изненада дойде, когато спряха пред Европейския парламент и видяха десетки официални лица, журналисти и фотографи, които чакаха да посрещнат ключовия оратор. Себастиан скочи от предната седалка и отвори вратата на Джайлс — нещо, което не бе правил никога.

Председателят на Европейския парламент Гаетано Мартино излезе напред и стисна ръката на Джайлс, след което му представи екипа си. По пътя към залата Джайлс се срещна и с други водещи европейски политици и всички му пожелаха успех — и нямаха предвид речта му.

— Ако бъдете така добър да изчакате минутка — каза председателят, след като се качиха на подиума, — ще кажа няколко встъпителни думи и ще ви дам думата.

Джайлс беше прегледал речта си за последен път в самолета, като направи една-две малки корекции, след което я даде на Себастиан, който я знаеше почти наизуст. Надникна между дългите черни завеси и видя хиляда водещи европейци, чакащи да чуят възгледите му. Последната му реч в Бристол по време на предизборната кампания беше слушана от трийсет и седем души, сред които Гриф, Гуинет, Пени, мис Париш и кокер шпаньолът й.

Джайлс нервно стоеше зад кулисите и слушаше как господин Мартино го описва като един от онези редки политици, които не само казват каквото мислят, но и не позволяват допитванията до общественото мнение да бъдат техен морален компас. Почти чу как Гриф мърмори неодобрително: „Да бе, да“.

— … и сега пред нас ще говори следващият премиер на Великобритания. Дами и господа — сър Джайлс Барингтън.

Себастиан се появи до Джайлс, подаде му речта и прошепна:

— Успех, сър.

Под продължителни аплодисменти Джеймс излезе в центъра на сцената. През годините бе свикнал с прожекторите и светкавиците на ентусиазираните фотографи и дори с бръмченето на телевизионните камери, но никога не бе преживявал нещо подобно. Той постави речта си на катедрата, отстъпи крачка назад и зачака аудиторията да се успокои.

— Има само няколко момента в историята, които решават съдбата на една нация — започна Джайлс, — и решението на Великобритания да кандидатства за членство в Общия пазар несъмнено е един от тях. Разбира се, Обединеното кралство ще продължи да играе роля на световната сцена, но тази роля трябва да е реалистична и да се съобразява с факта, че вече не сме империя, над която слънцето никога не залязва. Смятам, че е дошло време Великобритания да приеме предизвикателството на тази нова роля редом с нови партньори, които работят заедно като приятели, оставили някогашните си вражди в историята. Никога вече не искам да видя Великобритания въвлечена в поредната европейска война. Цветът на младежта на твърде много страни проля кръвта си на европейска земя, при това не само през последните петдесет години, а през последните хиляда. Трябва заедно да направим така, че европейските войни да останат единствено на страниците на учебниците по история, за да могат нашите деца и внуци да се учат от грешките ни и да не ги повтарят.

С всяка нова вълна аплодисменти Джайлс се отпускаше, така че когато дойде ред на заключителната част, чувстваше, че вече е грабнал вниманието на цялата зала.

— Когато бях дете, Уинстън Чърчил, един истински европеец, посети училището ми в Бристол, за да връчи наградите. Не бях спечелил награда, което е може би единственото общо, което имам с този велик човек. — Думите му бяха посрещнати с бурен одобрителен смях. — Но именно заради речта му в онзи ден реших да вляза в политиката и поради опита ми във войната влязох в Лейбъристката партия. Сър Уинстън каза следните думи: „Днес страната ни е изправена пред един от онези велики моменти в историята, когато британският народ отново е помолен да решава съдбата на свободния свят“. Двамата със сър Уинстън може и да сме от различни партии, но по този въпрос мненията ни несъмнено съвпадат.

Огледа пълната зала. С всяко следващо изречение гласът му се засилваше.

— Днес събралите се в тази зала може да сме от различни страни, но е дошло време да работим като един, не за егоистичните си интереси, а за интереса на поколенията, които още не са се родили. Позволете накрая да кажа, че каквото и да е приготвило бъдещето за мен, можете да сте сигурни, че ще се посветя на тази кауза.

Направи крачка назад, а всички в залата се изправиха на крака. Минаха няколко минути, преди да му позволят да слезе от подиума, но дори докато излизаше, бе наобиколен от парламентаристи, официални лица и доброжелатели.

— След час трябва да сме на летището — каза Себастиан, като се опитваше да изглежда спокоен. — Имаш ли някакви задачи за мен?

— Намери телефон, за да се обадим на Гриф и да видим дали има някакви първи реакции към речта у дома. Искам да съм сигурен, че това не е само мираж — каза Джайлс, докато се ръкуваше и благодареше на хората за пожеланията им. Дори му се наложи да дава автографи — поредното първо нещо в живота му.

— Хотел „Палас“ е от другата страна на улицата — каза Себастиан. — Можем да се обадим в офиса оттам.

Джайлс кимна, докато продължаваше бавно да върви. Минаха още двайсет минути преди да излезе обратно на стъпалата пред парламента и да се сбогува с председателя.

Двамата със Себастиан бързо пресякоха широкия булевард и влязоха в относително спокойния хотел „Палас“. Себастиан даде номера на рецепционистката, която набра Лондон и когато чу глас от другата страна, каза:

— Ще ви свържа, сър.

Джайлс взе телефона и чу гласа на Гриф.

— Тъкмо гледах новините на Би Би Си в шест — каза той. — Ти си новина номер едно. Телефонът не е спрял да звъни. Когато се върнеш в Лондон, на летището ще те чака кола и ще те откара право в Ай Ти Ви, където Санди Гал ще те интервюира за късните новини, но не се мотай много, защото от Би Би Си искат да участваш в „Панорама“ на Ричард Димбълби в десет и половина. Къде си сега?

— Тъкмо ще тръгвам за летището.

— Идеално. Обади ми се веднага щом кацнеш.

Джайлс затвори и се ухили на Себастиан.

— Ще ни трябва такси.

— Не мисля — отвърна Себастиан. — Колата на посланика току-що пристигна и чака да ни откара на летището.

Докато двамата пресичаха фоайето, някакъв мъж протегна ръка и каза:

— Поздравления, сър Джайлс. Блестящо изпълнение. Да се надяваме, че ще наклони везните.

— Благодаря — отвърна Джайлс, погледна през стъклата и видя стоящия до колата посланик.

— Аз съм Пиер Бушар. Заместник-председател на Европейската икономическа общност.

— О, да! — каза Джайлс и поспря, за да се ръкува с мъжа. — Запознат съм с целия ви неуморен труд, мосю Бушар, който положихте, за да помогнете на Великобритания за кандидатстването й за пълноправен член на ЕИО.

— Трогнат съм — каза Бушар. — Можете ли да ми отделите момент, за да обсъдим един личен въпрос?

Джайлс хвърли поглед към Себастиан, който си погледна часовника.

— Десет минути максимум. Отивам да предупредя посланика.

— Мисля, че познавате моя добър приятел Тони Кросланд — каза Бушар, докато водеше Джайлс към бара.

— Да, разбира се. Вчера му дадох копие на речта ми.

— Сигурен съм, че я е одобрил. В речта ви има всичко, в което вярва Фабианското общество. Какво ще пиете? — попита Бушар, когато влязоха в бара.

— Малко малцово с много вода.

Бушар кимна на бармана.

— За мен същото.

Джайлс седна на един стол, огледа се и забеляза в ъгъла група политически драскачи — преглеждаха дописките си. Един от тях отдаде шеговито чест и Джайлс се усмихна.

— Важно е да се разбере — каза Бушар, — че Дьо Гол ще направи всичко, за да попречи на Великобритания да стане член на Общия пазар.

— „Само през трупа ми“, ако си спомням точните му думи — каза Джайлс, докато вземаше питието си.

— Да се надяваме, че няма да ни се наложи да чакаме толкова дълго.

— Човек остава едва ли не с впечатление, че генералът не е простил на англичаните, че са спечелили войната.

— За ваше здраве — каза Бушар и гаврътна питието си.

— Наздраве — рече Джайлс и отпи глътка.

— Не бива да забравяте, че Дьо Гол има свои проблеми, сред които и…

Внезапно Джайлс се почувства така, сякаш всеки момент ще припадне. Вкопчи се в бара, за да запази равновесие, но помещението сякаш се завъртя около него. Той изпусна чашата, свлече се от стола и падна на пода.

— Какво ви стана? — попита Бушар и клекна до него. Вдигна глава, когато един мъж, който бе седял в ъгъла, забърза към тях.

— Аз съм лекар — каза мъжът, докато се навеждаше, за да разхлаби вратовръзката на Джайлс и да разкопчае ризата му. Сложи два пръста на шията на Джайлс и се обърна настоятелно към бармана. — Повикайте линейка! Получил е инфаркт.

Двама-трима журналисти също се приближиха бързо. Един започна да си води бележки, докато барманът вдигаше телефона и забързано набра трицифрения номер.

— Да — отвърна някакъв глас.

— Линейка! Бързо! Един от клиентите ни получи инфаркт.

Бушар стана и каза на клекналия до Джайлс мъж:

— Докторе. Ще изляза да чакам линейката и ще ги упътя.

— Знаете ли как се казва онзи човек? — попита един от журналистите, след като Бушар излезе.

— Нямам представа — отвърна барманът.

Първият фотограф дотича в бара няколко минути преди линейката и Джайлс трябваше да изтърпи още светкавици — не че си даваше сметка какво става. С разпространяването на новината и други журналисти, които бяха в конферентния център и диктуваха материалите си за добре приетата реч на сър Джайлс Барингтън, зарязаха телефоните и забързаха към хотел „Палас“.

Себастиан — говореше с посланика — чу сирената, но не й обърна внимание, докато линейката не наби спирачки пред хотела. Двама санитари изскочиха навън и се втурнаха в хотела, като бутаха носилка.

— Нали не… — започна сър Джон, но Себастиан вече тичаше към вратата на хотела. Спря едва когато видя санитарите да бутат носилката към него. Нужен му бе само един поглед, за да разбере, че най-лошите му страхове са се сбъднали. Докато качваха носилката в линейката, Себастиан също скочи вътре и извика:

— Той е шефът ми!

Единият санитар кимна, а другият затвори вратата.

Сър Джон последва линейката с ролс-ройса и щом стигна в болницата, се представи и попита какво е състоянието на сър Джайлс Барингтън.

— В момента доктор Клербер го преглежда в спешното отделение. Ако бъдете така добър да седнете, Ваше Превъзходителство, той ще дойде и ще ви съобщи веднага след като приключи прегледа.

 

 

Гриф гледаше вечерната емисия на Би Би Си с надеждата, че речта на Джайлс все още е водеща новина.

Джайлс наистина си оставаше водеща новина, но не тази, която Гриф бе очаквал.

Изключи телевизора. Беше в политиката от достатъчно време, за да знае, че сър Джайлс Барингтън вече не е кандидат за лидер на лейбъристите.

 

 

Мъжът, който бе пренощувал в стая 437 в хотел „Палас“, върна ключа си на рецепцията, освободи стаята и плати сметката си в брой. Взе такси до летището и след час се качи на самолета, с който трябваше да лети сър Джайлс. След като пристигна в Лондон, се нареди на опашката за такси и когато редът му дойде, каза на шофьора:

— Итън Скуеър четирийсет и четири.

 

 

— Озадачен съм, господин посланик — каза доктор Клербер, след като прегледа пациента си за втори път. — Не откривам нищо нередно в сърцето на сър Джайлс. Тъкмо обратното, той е в отлична форма за човек на неговата възраст. Все пак искам да прегледам всички резултати от лабораторията, което означава, че ще се наложи да го задържа за през нощта, просто за всеки случай.

 

 

На следващата сутрин Джайлс фигурираше на първите страници на националните ежедневници, точно както се беше надявал Гриф.

Заглавията на първите издания обаче — „Рамо до рамо“ („Експрес“), „Край на залаганията“ („Мирър“), „Раждането на един държавник?“ („Таймс“) — бързо бяха сменени. Новата първа страница на „Дейли Мейл“ обобщаваше нещата най-сбито: „Инфаркт слага край на шансовете на Барингтън да застане начело на лейбъристите“.

 

 

Всички неделни вестници публикуваха обширни очерци за новия лидер на опозицията.

На повечето първи страници се мъдреше снимка на осемгодишния Харолд Уилсън, застанал пред Даунинг стрийт 10, облечен в неделния си костюм и с фуражка на главата.

 

 

Джайлс се върна в Лондон в понеделник сутринта, съпровождан от Гуинет и Себастиан.

Когато самолетът кацна в Лондон, не го посрещна нито един журналист, фотограф или оператор. Джайлс беше вчерашна новина.

— Какво ти препоръча да правиш докторът, след като се прибереш? — попита Гриф.

— Нищо — отвърна Джайлс. — Още се опитва да разбере защо изобщо са ме закарали в болницата.

 

 

Себастиан посочи на вуйчо си статията на единайсета страница на „Таймс“, написана от един от журналистите, били в бара на хотел „Палас“ по времето, когато Джайлс бе припаднал.

Матю Касъл бе решил да остане в Брюксел за няколко дни и да рови още малко, защото изобщо не беше убеден, че сър Джайлс е получил инфаркт, макар че цялата случка се беше разиграла пред очите му.

Откри следното: първо, Пиер Бушар, заместник-председателят на ЕИО, не е бил в Брюксел за речта на сър Джайлс, тъй като е присъствал на погребението на стар приятел в Марсилия; второ, барманът, който беше извикал линейката, бе набрал само три числа и така и не беше съобщил адреса, на който да дойдат; трето, в болница „Сен Джийн“ нямаха регистрирано повикване на линейка от хотел „Палас“ и не бяха в състояние да идентифицират двамата санитари, които бяха докарали носилката със сър Джайлс; четвърто, мъжът, който бе излязъл да посрещне линейката, така и не се бе върнал и никой не бе платил двете питиета; пето, мъжът в бара, който бе казал, че е лекар и че сър Джайлс е получил инфаркт, бе изчезнал вдън земя; и шесто, барманът не се бе появил на работа на следващия ден.

Може би това бе просто серия съвпадения, предполагаше журналистът, но ако не се бяха случили, лейбъристите нямаше ли да имат друг лидер?

 

 

На следващата сутрин Гриф се върна в Бристол и тъй като не изглеждаше вероятно да има избори в близката година, прекара следващия месец в пиянство.