Джефри Арчър
Внимавай какво си пожелаваш (33)

30.

— Но защо му е да продава колекцията си? — учуди се Седрик.

— Явно му трябват пари.

— Това е ясно, Себ, но не мога да разбера защо му трябват парите. — Седрик продължи да прелиства страниците на каталога, но така и не намери отговор, докато не стигна до „Панаир при Ермитаж край Понтоаз“ на Камий Писаро на задната страница. — Може би е време да поискам една услуга.

— Какво имате предвид?

— Кого, не какво — каза Седрик. — Мистър Стивън Ледбъри, управителят на „Мидланд Банк“, Сейнт Джеймс.

— Защо точно той? — попита Себастиан.

— Той е банкерът на Мартинес.

— Откъде знаете?

— Когато седиш до майор Фишър на заседанията на борда в продължение на повече от пет години, можеш да научиш страшно много неща, стига да си търпелив и да си готов да слушаш един самотник. — Седрик звънна на секретарката си. — Бихте ли ме свързали със Стивън Ледбъри от „Мидланд“? — После се обърна отново към Себастиан. — Откакто открих, че Ледбъри е банкер на Мартинес, му подхвърлям по някой и друг кокал. Може би е време да ми върне един от тях.

Телефонът на бюрото му иззвъня.

— Мистър Ледбъри на първа линия.

— Благодаря — каза Седрик и изчака прещракването, след което включи спикърфона. — Добър ден, Стивън.

— Добър ден, Седрик. Какво мога да направя за вас?

— По-скоро какво аз мога да направя за вас, стари друже.

— Някаква новина ли? — с надежда попита Ледбъри.

— По-скоро е от категорията „да си покриеш гърба“. Чувам, че един от не особено здравословните ви клиенти разпродава художествената си колекция в галерия „Агню“ на Бонд стрийт. Тъй като в каталога творбите са описани като „собственост на джентълмен“, което е погрешно определение във всяко едно отношение, предполагам, че поради една или друга причина той не иска да научавате за това.

— Какво ви кара да смятате, че въпросният джентълмен има сметка в централния клон на Уест Енд?

— Седя до представителя му в борда на „Барингтън Шипинг“.

Последва дълга пауза. Накрая Ледбъри каза:

— А, значи казвате, че е обявил за продан цялата си колекция в „Агню“?

— От Мане до Роден. Каталогът в момента е пред мен и направо не мога да повярвам, че по стените на дома му на Итън Скуеър е останало нещо. Желаете ли да ви пратя каталога?

— Не, не си правете труда, Седрик. „Агню“ е само на двеста метра по улицата, така че ще се отбия и ще го взема лично. Много мило, че ме уведомихте. Отново съм ви длъжник. Ако мога да се отплатя по някакъв начин…

— Ами като го споменавате, Стивън, мога да ви помоля за една малка услуга, щом така и така се чуваме по телефона.

— Само кажете.

— Ако вашият „джентълмен“ реши да се освободи от акциите си на „Барингтън Шипинг“, имам клиент, който може да прояви интерес.

Последва нова дълга пауза, след която Ледбъри попита:

— Този клиент по някаква случайност да е член на семействата Барингтън или Клифтън?

— Не, не ги представлявам. Мисля, че тяхната банка е „Барклис“ в Бристол, докато моят клиент е от Северна Англия.

Отново дълго мълчание.

— Къде ще бъдете в девет часа в понеделник, седемнайсети август?

— В кабинета си — отвърна Седрик.

— Добре, може пък да ви звънна в девет и една минута и евентуално да върна няколко услуги.

— Браво на вас, Стивън. А сега на по-важни теми — какъв е хендикапът ви на голф?

— Все още единайсет, но имам чувството, че ще бъде дванайсет в началото на следващия сезон. Не ставам по-млад.

— За всички ни се отнася — отвърна Седрик. — Направете добра тренировка през уикенда и с нетърпение очаквам да се чуем отново… — той погледна календара — след десет дни. — Натисна копчето отстрани на апарата и погледна младшия директор. — Кажи ми какво научи от това, Себ.

— Че Мартинес може да пусне всичките си акции на „Барингтън“ на пазара в девет часа на седемнайсети август.

— Точно една седмица преди майка ти да открие общото годишно събрание.

— Ох, по дяволите — изпъшка Себастиан.

— Радвам се, че се сети какво е намислил Мартинес. Но никога не забравяй, че от всеки разговор, колкото и незначителен да изглежда, можеш да получиш информацията, която търсиш. Мистър Ледбъри беше така добър да ми предостави две такива скъпоценни перли.

— Каква е първата?

Седрик погледна бележника си и прочете на глас:

— „Не си правете труда, Седрик. «Агню» е само на двеста метра по улицата, така че ще се отбия и ще го взема лично.“ Какво ни казва това?

— Че не е имал представа, че Мартинес продава колекцията си.

— Да, това със сигурност, но и нещо по-важно — че поради някаква причина фактът, че продава, го безпокои, в противен случай щеше да прати човек от екипа си да вземе каталога. Но не. „Ще го взема лично.“

— А втората перла?

— Попита ме дали банката представлява семействата Клифтън или Барингтън.

— Какво значение има това?

— Ако бях казал да, разговорът щеше да приключи на мига. Сигурен съм, че Ледбъри е получил инструкции да пусне на пазара акциите, но не и да ги продава на член на семейството.

— Това важно ли е?

— Мартинес явно не иска семейството да е наясно с действията му. Очевидно се надява да възвърне по-голямата част от инвестициите си в „Барингтън“ в навечерието на общото годишно събрание и като че ли е сигурен, че когато дойде време за него, цената на акциите ще се е сринала, без да му се налага да губи твърде много свои пари. Ако прецени момента внимателно, всеки акционер ще се опитва да се отърве от акциите си на „Барингтън“, което със сигурност ще докара на заседанието глутница журналисти, желаещи да научат дали компанията не е изправена пред банкрут. В такъв случай новина номер едно няма да бъде кръщаването на „Бъкингам“ от кралицата майка.

— Можем ли да направим нещо, за да предотвратим това? — попита Себастиан.

— Да, но по отношение на времето трябва да сме по-точни дори от Мартинес.

— Нещо не ми се връзва напълно. Щом изглежда вероятно Мартинес да върне повечето си пари при продажбата на акциите, защо му трябва да продава и колекцията си?

— Съгласен съм, че това е загадка. И имам чувството, че ако я решим, всичко друго ще си дойде на мястото. Възможно е също да намерим още едно-две парчета от пъзела, ако поразпиташ младата дама, която ще водиш на вечеря утре. Но не забравяй какво ти казах току-що — непредпазливият коментар често се оказва толкова важен, колкото е отговорът на пряко зададен въпрос. Между другото, как се казва младата дама?

— Не зная — отвърна Себастиан.

 

 

Сюзан Фишър седеше на петия ред на претъпканата зала и внимателно слушаше речта на Ема Клифтън за живота й като председател на борда на голяма корабна компания, изнасяна на годишната среща на Асоциацията на питомките на „Ред Мейдс“. Макар че Ема все още изглеждаше чудесно, Сюзан видя, че около очите й са започнали да се появяват малки бръчки и че гъстата й черна коса, за която й завиждаха съученичките й, се нуждае от малко помощ, за да запази естествения си блясък и да не разкрива пораженията, нанесени от мъката и напрежението.

Сюзан винаги идваше на събиранията на някогашните съученички и чакаше с особено нетърпение точно тази среща, тъй като беше голяма почитателка на Ема Барингтън, откакто я помнеше. Тя бе първенец, беше спечелила място в Оксфорд и бе станала първата жена председател на борда на публична компания.

Едно нещо в речта на Ема обаче я озадачаваше. Писмото с оставката на Алекс предполагаше, че компанията е взела поредица лоши решения и може да се изправи пред банкрут, докато Ема оставяше впечатлението, че първата продажба на билети за „Бъкингам“ е безпрецедентен успех и че бъдещето пред „Барингтън“ е светло. Не можеше и двете неща да са верни и Сюзан изобщо не се съмняваше в кое от тях й се иска да вярва.

По време на приема след речта й бе невъзможно да приближи до Ема, тъй като тя бе заобиколена от стари приятелки и нови почитателки. Сюзан не си направи труда да чака на опашка, а реши да се види с някои от връстниците си. Всеки път, когато се повдигаше темата, тя се опитваше да избягва въпросите за Алекс. След около час реши да си тръгне, тъй като бе обещала да се върне у дома навреме, за да приготви вечеря на майка си. Тъкмо излизаше от залата, когато някой зад нея каза:

— Здравей, Сюзан.

Тя се обърна и видя Ема Барингтън да върви към нея.

— Не бих могла да произнеса тази реч, ако не беше ти. Постъпката ти беше много храбра, защото мога само да си представя какво ли е имал да ти каже Алекс, когато се е прибрал у дома онзи следобед.

— Не изчаках да разбера — каза Сюзан. — Вече бях решила да го напусна. И сега, когато зная колко добре се справя компанията, съм още по-доволна, че те подкрепих.

— Все още ни чакат шест месеца изпитания — призна Ема, — но ако минем през това, ще се чувствам много по-уверена.

— Сигурна съм, че ще се справите — рече Сюзан. — Мога само да съжалявам, че Алекс обмисля да подаде оставка в такъв важен момент от историята на компанията.

Ема тъкмо се канеше да се качи в колата си, но се закова на място и се обърна към нея.

— Алекс обмисля да подаде оставка ли?

— Предположих, че знаеш.

— Нямах представа — каза Ема. — Кога ти го каза?

— Не ми е казвал. Случайно видях писмото на бюрото му и останах изненадана, защото зная, че му харесва да е в борда. Но тъй като писмото носеше дата двайсет и първи август, може би все още не е решил окончателно.

— Май ще е по-добре да поговоря с него.

— Не, моля те, недей — замоли се Сюзан. — Писмото не е било предназначено за моите очи.

— Тогава ще си остане между нас. Но все пак, можеш ли да си спомниш причините, поради които се оттегля?

— Не си спомням точните думи, но беше нещо в смисъл, че основният му дълг е към акционерите и че е въпрос на принцип някой да им каже, че компанията може би е изправена пред банкрут. Но след като чух речта ти, това ми се струва безсмислено.

— Кога ще се видиш отново с Алекс?

— Надявам се, че никога — каза Сюзан.

— Тогава може ли разговорът да си остане между нас?

— Да, моля. Не искам да научава, че съм ти казала за писмото.

— И аз — рече Ема.

 

 

— Къде ще бъдете в девет сутринта в понеделник, седемнайсети?

— Където можете да ме намерите всяка сутрин в девет: следя двете хиляди буркана рибен пастет, излизащи всеки час от фабриката. Но все пак къде искате да бъда?

— По-близо до някой телефон, защото ще се обадя да ви посъветвам да направите значителна инвестиция в една корабна компания.

— Значи малкият ви план сработва.

— Още не съвсем — отвърна Седрик. — Трябва да се направят някои фини настройки, но дори след това ще трябва да внимавам с уцелването на подходящия момент.

— Ако го направя, това ще ядоса ли лейди Вирджиния?

— Направо ще посинее, драги.

Бингам се разсмя.

— В такъв случай ще стоя до телефона в девет без една в понеделник — той погледна работния си календар, — седемнайсети август.

 

 

— Да не би да поръча най-евтиното нещо от менюто, защото аз плащам сметката?

— Разбира се, че не — каза Себастиан. — Доматената супа и марулята винаги са ми били любими.

— Тогава нека опитам да позная какво още ти е любимо — каза Саманта и погледна сервитьора. — Сан Даниел с пъпеш и бифтек и за двама ни.

— Как ще желаете бифтека, мадам?

— Средно опечен, ако обичате.

— А вие, сър?

— Как ще желая бифтека си, мадам? — имитира Себастиан и й се усмихна.

— За него също средно опечен.

— И тъй…

— Как…

— Не, първо ти — каза тя.

— И тъй, какво води едно американско момиче в Лондон?

— Баща ми прави дипломатическа кариера и неотдавна беше назначен тук, така че реших, че ще е забавно да прекарам една година в Лондон.

— А майка ти с какво се занимава, Саманта?

— Сам. Всички освен майка ми ме наричат Сам. Баща ми се надявал да съм момче.

— Е, претърпял е зрелищен провал.

— Това вече е флирт.

— Е, с какво се занимава майка ти? — повтори Себастиан.

— Тя е старомодна, просто се грижи за баща ми.

— Надявам се да намеря някоя като нея.

— Желая ти късмет.

— Защо художествена галерия?

— Учих история на изкуството в Джорджтаун и след завършването реших да си взема една година почивка.

— И какво смяташ да правиш от тук нататък?

— Ще започна да работя по дисертацията си през септември.

— На каква тема?

— „Рубенс — художник или дипломат?“

— Не е ли бил и двете?

— Ще се наложи да почакаш две години, за да разбереш.

— В кой университет? — попита Себастиан с надеждата, че тя няма да се връща в Америка след няколко седмици.

— В Лондон или Принстън. Предложиха ми място и в двата, но все още не съм решила. А ти?

— Не ми предложиха място в нито един от двата.

— Не, глупчо, ти какво правиш?

— Започнах в банката след една година почивка — каза той, докато сервитьорът поставяше пред тях две чинии с шунка и пъпеш.

— Значи не си продължил в университет?

— Дълга история — каза Себастиан. — Може би друг път ще ти разкажа — добави, докато я чакаше да вдигне ножа и вилицата си.

— А, значи си сигурен, че ще има друг път.

— Абсолютно. Трябва да мина през галерията в четвъртък да взема картините на Джес, а в понеделник по твоя покана ще бъда на представянето на колекцията на неизвестния джентълмен. Или вече е известен?

— Не, единствено мистър Агню знае кой е. Мога само да ти кажа, че няма да присъства на откриването.

— Явно не иска никой да научава кой е.

— Или къде е — каза Сам. — Дори не мога да се свържа с него и да му кажа как е минало откриването, защото щял да отсъства за няколко дни. Отивал на лов в Шотландия.

— Става все по-любопитно и по-любопитно — каза Себастиан, докато вдигаха празните им чинии.

— А баща ти с какво се занимава? — попита тя.

— Разказва разни безкрайни истории.

— Това не се ли отнася за повечето мъже?

— Да, но на него му плащат.

— В такъв случай явно е много успешен.

— Номер едно в списъка на бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ — гордо каза Себастиан.

— Хари Клифтън, разбира се!

— Нима си чела книгите на баща ми?

— Не, признавам, че не съм, но майка ми направо ги поглъща. Дори й подарих „Уилям Уоруик и двуострият меч“ за Коледа — каза тя, докато им поднасяха бифтеците. — По дяволите! Забравих да поръчам вино.

— И вода става — успокои я Себастиан.

Сам игнорира думите му и каза на сервитьора:

— Половин бутилка фльори.

— Ама че си деспотична.

— Защо винаги наричат някоя жена деспотична, а мъжът, който прави същото, се смята за решителен, властен и проявяващ лидерски качества?

— Ти си феминистка?

— И защо да не съм след онова, което вие сте сторили през последните хиляда години? — отвърна Саманта.

— Случайно да си чела „Укротяване на опърничавата“? — попита Себ и се ухили.

— Написана от мъж преди четиристотин години, когато на жените дори не им разрешавали да играят главната роля. А ако Кейт бе жива днес, сигурно щеше да е премиер.

Себастиан избухна в смях.

— Трябва да те запозная с майка си, Саманта. Тя е също толкова деспотична… извинявай, решителна като теб.

— Казах ти, че само майка ми ме нарича Саманта. И баща ми, когато ми е ядосан.

— Майка ти вече ми харесва.

— А твоята майка?

— Обожавам я.

— Не, глупчо, тя с какво се занимава?

— Работи в една корабна компания.

— Звучи интересно. Какво по-точно?

— Работи в кабинета на председателя на борда — каза той, докато Саманта опитваше виното.

— Точно както го искаше той — каза на сервитьора, който напълни чашите им, и вдигна своята. — Как казват англичаните?

— Наздраве — отвърна Себастиан. — А американците?

— За теб, хлапе.

— Ако искаше да се направиш на Хъмфри Богарт, опитът беше ужасен.

— Е, разкажи ми за Джесика. Винаги ли е било очевидно колко е талантлива?

— Всъщност не, защото поначало нямаше с кого да се сравнява. Е, поне докато не влезе в „Слейд“.

— Не мисля, че и тогава нещата са се променили — отбеляза Сам.

— Винаги ли си се интересувала от изкуство?

— Отначало исках да стана художничка, но боговете решиха друго. Винаги ли си искал да станеш банкер?

— Не. Смятах да вляза в дипломатическия корпус като баща ти, но не се получи.

Сервитьорът се появи отново и попита, докато вземаше празните им чинии:

— Желаете ли десерт, мадам?

— Не, благодаря — каза Себастиан. — Не може да си го позволи.

— Но аз бих искала…

— Тя би искала сметката — каза Себастиан.

— Да, сър.

— А сега кой е деспотичен? — попита Саманта.

— Не мислиш ли, че разговорите на първите срещи са шантави?

— Това първа среща ли е?

— Надявам се — каза Себастиан и се зачуди дали ще посмее да докосне ръката й.

Саманта му се усмихна толкова топло, че той се престраши да попита:

— Мога ли да ти задам един личен въпрос?

— Разбира се, Себ.

— Имаш ли си приятел.

— Да, имам — доста сериозно отвърна тя.

Себастиан не бе в състояние да скрие разочарованието си.

— Разкажи ми за него — смотолеви той, докато сервитьорът се връщаше със сметката.

— Ще дойде в галерията в четвъртък да вземе едни картини. Освен това го поканих на откриването на изложбата на Тайнствения колекционер следващия понеделник. И се надявам, че дотогава ще има достатъчно в банковата си сметка, за да ме покани той на вечеря.

Себастиан се изчерви, докато тя подаваше на сервитьора два паунда.

— Задръжте рестото.

— За първи път ми е — призна Себастиан.

Саманта се усмихна, протегна ръка през масата и докосна неговата.

— И на мен.